Визитка

Казвам се Деница Радева-Петрова, но за кратко ме наричат Дени, Дейндж (Dange), Де, Денис (с дълго “и”, Deniiiiise). Родена съм на 28.07.1978 в Русе и където и да отида, ще си обичам този град (критикувам го само пред русенци)! Завършила съм ОУ “Иван Вазов” и СОУЕЕ “Свети Константин-Кирил философ” (надявам се, че още се казва така ?!) с профил английски и руски език. Имам бакалавърска степен по здравен мениджмънт от Варненския Медицински Университет. Карала съм магистратура по Обществено здравеопазване със стипендия на “Отворено общество” в “Braun Hebrew University – Hadassah School of Public Health and Community Medicine”, Йерусалим, Израел. Работила съм по проекти в “Отворено общество”, в Американски Червен Кръст и като координатор на клинични проучвания в израелската болница Hadassah (едва сега си давам сметка, че това представяне е сухарско и все едно рецитирам CV-то си,  но обещавам да практикувам повече и да зазвуча по-човешки ).

Докато бях в Израел, се запознах със съпруга ми (Калоян Петров), който е от Варна и е завършил медицина в същия университет, в който съм следвала 4 г. за бакалавър, но за първи път се срещнахме в Израел . Сигурно години наред сме се разминавали по стълбите, без да се погледнем, начумерени и забързани преди някой изпит или лекция ;-). Женени сме вече повече от 4 години (лелеее, толкова много ли станаха вече!), а тази година (на 19.06.2008) се роди дъщеря ни Леа, любопитно и емоционално същество с проницателни сини очи, обичащо да го носят на ръце и да му пеят балади на Metallica. Сега си го гледам в Русе, докато Кало се мъчи да се докаже като обещаващ млад ортопед в странство.

Това сме ние: танцувам върху маса в едни по-безгрижни студентски времена, после сме се снимали с Кало като гаджета в Израел. Следващата снимка е от сватбата ни на 24.04.2004 (ама номерца, а!), а отскоро и принцеса Леа фигурира в картинката:

Обичам да пътувам, живяла съм на много различни места и явно имам нещо номадско в кръвта си. Но май вече ми се приисква да се установя някъде за по-постоянно. Все пак, на 30 г. съм. Не са малко!

Обичам също усмихнати (не ехидно) лица, смислени разговори, английски филми (най-вече адаптации по класически произведения тип “Джейн Остин/сестрите Бронте”), книги със заплетен сюжет, духовни лутания, да ме харесват, свежи салати, бисквитена торта, задушевни срещи с приятелки на чаша “Бейлис” в някой полутъмен бар, внезапните и леко грубовати прояви на искреност, заслужена награда след тежък труд, бавна музика, но и буйни танци на фона на бърза.

Мразя доносниците, завистта, студа, злорадите физиономии, бюрокрацията, както и някой да трасне телефонната слушалка, преди разговорът да е свършил.

 

Засега май стига толкова! Кало е публикувал още много нови и стари наши снимки, ако ви се разглеждат .