Ненапразно има една приказка, че “революцията изяжда децата си”. Тя не е майка за онези, които се жертват с една-единствена цел – да променят “световния ред”. Идеалистите умират по барикадите млади, за да проправят път на олигарсите. А оцелелите? Същите тези охранени и хиляди пъти “пребоядисвани” олигарси ги тикват в лагери – зелени, червени, сини, лилави, пембяни… Във всички цветове на дъгата. И първи “изгарят” най-опасните: поетите, мислителите, интелектуалците, хората на изкуството или просто осмелилите се да имат свое, независимо мнение… Слава Богу, че безсмъртните им стихове все пак успяват да ни сгреят.
Пред Онзи, когото дребните хорица критикуваха без да разбират, осмиваха, без да имат една милионна частица от куража му, ласкаеха или злословеха против вярата му в зависимост от това накъде духаше вятъра на политическата “идеология” – Дълбок Поклон. Отдавна си мисля, че да живeeш в сянката на определени хора е много по-топло и слънчево, отколкото да те огряват студените прожектори редом с други, покачили те като марионетка на временно издигнатите си арени. Дали ще скачаш през техните обръчи или ще слезеш, е въпрос на личен избор.
+++++++++++
Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! –
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
“Как, искаш ли час да живееш?”
Веднага ще кресна:
“Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!”
За него – Живота –
направил бих всичко. –
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? –
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! – Не струва! –
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!
