Тази страница с малко лично творчество посвещавам на Силвия Спирова. Някога тя ми написа следното: “Човек се движи, за да пази нещата цели”. Сисе, обичам те.
СПОКОЙСТВИЕ В ДЕСНИЯ ДЖОБ
Нося кръстче в джоба десен на дънките,
Един белег от пържена тиквичка,
Два-три спомена: изсушени обвивки от кестен.
Това стига ми да живея, обгърната
От спокойното дишане на камъче речно,
Взето пътьом от стръмния кей.
Няма приливи, отливи, бури,
Черен злак и изтръпнали изрази,
Морски кончета, сухи звезди.
Плаж, обсипан с медузи сметанени:
Курабии със старо желе,
Песъчинки, в малки рачета влюбени,
По брега – крехки детски души.
Нося кръстче в джоба десен на дънките.
10. 06. 1992 г., Русе (13 г.)
Съвременната Ида в страната на цветята
Розата ми кимна дяволито
И аз я намразих.
Карамфилът протегна главичка
И се засмях.
Фрезиите пръскаха ухание
Като умиращ лебед.
Перца се вдигаха и сочеха небето-
Сами стърчаха в болното ми зрение.
Пристигна нарцисът – надут и важен,
Той извади
От джоба на жилетката си жълта
Часовник ромбоиден и ми каза:
“FESTINA LENTE, NOTA BENE, DEAR GIRL!”.
Изплезих му се и си легнах.
Сънувах ято конници-божури.
Целунах момина сълза и й предложих брак.
Тя ми отказа. От отчаяние се гръмнах.
На гроба ми цъфтяха теменуги,
Лилаво-сини като мартенското утро.
Красиви са – но аз нали съм мъртва?
Отнех си правото на глас и пак заспах.
30.03.1994 г., Русе (15 г.)
Зелен светофар
Имам три риби
и с “Дафния” храня ги.
Тъй много ми бяха-останаха три.
Петдесет поколения в битки измряха,
Батальони от хелери
и гупи добри.
Славно те биха се. Славно загинаха.
Под водораслите паметник спи.
Рибчета алени, пъстри и пламенни,
Плуваха тук… Но сега са ми три.
Всеки ден гледам ги,
трепкат мъчително,
Нещо не им стига май кислородът.
Опашките слепват си, с перки подрипват –
И на тях им омръзна все битки да водят.
Те не щат стълкновения,
Аз не искам сражения.
Аз човек съм, те – риби в аквариум стар.
Ала как ми се ще във водата зелена
Да съзра светлинка на зелен светофар.
Той към мен да насочи окото единствено
и да стана във миг дребосъче,
Да се гмурна при рибите – мъничка нимфичка –
и да чуя: “Свободен е пътят!”
30.11.1995 г., Русе (17 г.)
Радост и болка
Виж!
Снегът се слива със листата,
А отдолу – стръкове трева,
Слънцето огрява тъканта,
Слели са се зима, есен, лято.
Колко пъстър и красив е днес денят!
Но щом Слънцето във облака се гушне,
Свива се алеята бездушно,
Става пак обикновен светът.
07.11.1995 г., Русе (17 г.)
А FAIRY-TALE OF A GOOD-HEARTED MONSTER
(ПРИКАЗКА ЗА ЕДНО ДОБРОДУШНО ЧУДОВИЩЕ)
Змеят винаги бил е злодей саможив.
Люспест звяр вдън гори тилилейски.
Няма право да бъде добър и красив –
Нарушил би морала си змейски!
Тъй с усмивка веднъж тръгна змей из града.
Грейна с хиляди бисерни люспи.
Не гореше, а топлеше с пламък сърца
И на ъгъла спря с теменужки.
Той към всеки протегна лилава мечта
С аромата на пролетна свежест
И така се нагърби със смъртна вина –
НЕПРИСТОЙНА ПРОЯВА НА НЕЖНОСТ.
“Змей добър ли?! Змей благ?! Що за изрод!” и бяг.
Паплачта зацвъртя и засъска:
“Щом е с нещо различен, безспорно е враг!”.
Млад смелчак с кадилак змея блъсна.
Възхитена, тълпата извика: “Герой!”
Построиха бронирана клетка.
И стъписан бе змеят. Остави се той
Да го вържат с метални въжета.
“Да се среже. Сърцето му искам.” Един
садистик на професор заръча.
“Таз’ зелена обвивка дали е хитин?
Щом не може с нож, с лазер облъчвай!”
И пробуди се змеят от болка в гръдта.
Колко тъмно наоколо беше!
Всички люспи, попарени, падаха с плач.
Те не можеха вече да светят.
Бликна гняв в нечовешките бели очи.
Заплющяха свирепо крилете
И ръцете опипващи, пръстите зли
Той изтръгна – подобно на цвете…
Във стихия изви се – сред писъци, рев,
И политна във устрем прокълнат.
Скоро нямаше град, само имаше пепел.
Тя очите му змейски напълни.
Слезе змеят на страшната, пуста земя.
Запълзя, хванал мъртва комета.
По лицето му грозно се стече сълза
И той сам влезе в своята клетка…
02.1996 г., Русе (17 г.)
Аз съм никаква в моята къса пола
И навън ще вали.
Аз съм в моята къса пола.
И навън ще вали.
Слушам тема в часа по английски.
Безучастна към думи и фрази,
задевки, шеги,
Под сърдития поглед учителски
чувствам се няма.
И навън ще вали –
гладя моята къса пола
И цветът й кафяв
ненатрапчиво милва очите ми.
“Усмихни се!”
- живакът във лампите тихо бръмчи.
А отвътре лукаво ме дебне
най-празното блато.
Аз съм никаква в моята къса кафява пола.
Аз съм румено-бледа,
задъхано-тъжна и вяла.
А навън ще вали.
Скоро гневен ще падне дъжда,
биещ силно и ударно,
с щурм ще се впусне в атака.
Ще разбие на зимата дните
последни и зли,
крепостта победена със стиснати
зъби ще рухне.
Ето, почва се. Първият пролетен
дъжд вън вали.
Само в сняг, само в сняг
- дано! –
моля се аз, не обърне.
21.03.1996 г., Русе (17 г.)
ЛЪЖЕЩА ПЪСТРОТА
Подари ми една малка дъга,
Една малка дъга – да не плача.
Аз дете съм, не млада жена –
Утешавам се лесно, с играчка.
Подари ми бонбони, халва,
Натъпчи ме с платени усмивки –
Захаросан да стане света
Като приказен филм на Уолт Дисни.
Колко лесно е – маскен парад!
Пред очите си слагам дъгата
Вместо домино. В млада жена
Тя превръща ме. Бързо пораствам.
Ала пъстрата маска-дъга
След парада да смъкна не смея,
Че са станали – незнайно кога-
И очите ми пъстри под нея…
14.04.1996 г., Русе (17 г.)
Любовна глупост
Акацията цъфнала е. Май е.
Гугутките на нея всеки ден
заливат се във песни и задевки.
Отдолу котаракът, настървен,
ги дебне тихо. Мисли си навярно:
“Ще има обед и за мен!”
03.05.1996 г., Русе (17 г.)
ОТ БЛАТОТО В НЕБЕТО
Една малка жабка
От гьола изквака
и в лунната нощ взе, че скочи
на цимента пред селската къща.
Препила със блатна вода,
тя забрави
жабока,
дома си в камъша.
Луната видя я. Към нея насочи
Два медно-седефени лъча.
Препъна се жабката. Падна. Пак стана.
Закряка, запя, зажабочи.
Зелена от яд, от амбиция пъстра,
Тя краставо-дълго бърбори,
че време е вече Луната да слезе
и ТЯ да изгрее отгоре.
Но мъж на цимента пред селската къща
излезе с псувня и лопата,
и с няколко скока, от страх изтрезняла,
тя върна се в мазното блато…
06.07.1996 г., Русе (17 г.)
Котето
Светлина абажурена се процежда от лампите.
Вън потегля тролей – грохнал, зъл, изкривен.
Черна, гъвкава сянка в миг прескача оградата –
свито топло петно на асфалта червен.
Сякаш малката сянка е до смърт изненадана
и се мъчи със лапичка да изтрие нощта.
Ала как, щом сама тя от нощ е създадена
и не знае дори своя път към дома?
Тъй отчаяно, смаяно, глупаво, пухкаво
се извива гръбчето на зверчето в студа!
Само греят очите – единствено цветните,
коси, жълти – подобни на странни цветя…
13.11.1996 г., Русе (18 г.)
Кой уби Слънцето?
Дъждът е лепкав като мокра змийска кожа,
Дъждът е злобен и навъсен като гном.
Дъждът рисува лоши ангели по свода
На моя мил, на моя мръсен роден дом.
Небето хълца и изригва гейзер сълзи.
Небето ръси смърт по старите листа.
Небето шепите ми с тъжни капки пълни,
Във всяка капка се оглежда есента…
Угасва златото на Слънцето убито,
Забило чело в локва лоша черна кал.
Минават хора и с ботуши го подритват.
Пискливо хвали се ноември: “Аз съм Крал!”
20.11.1996 г., Русе (18 г.)
Различната
Най-добрата ми приятелка Венера
лъч от своите коси ми подари.
Афродита и Вечерница, и Денница,
моя кръстница, сестра ми е почти.
Колко искам да живея на Венера,
Сярнокиселият дъжд да ме вали.
В смъртоносната оксидна атмосфера
С жълти облаци над алени мъгли.
Тя изтрива всяка малка, мокра болка,
Изпарява я като топящ се лед,
Че е нейната повърхност вечно топла
От възникналия парников ефект.
Във една посока – около оста си-
обикалят все планетите добри.
Само тя кръга послушен с присмех къса,
наобратно, наобратно се върти!
05.12.1996 г., Русе (18 г.)
ТЪЖНО И РЕАЛНО
Недей ограничава моя дух.
Навън пробива март шосета сини.
В небето той рисува с пръст капчук
и в мен прозвънва болка, че ме има.
Недей ограничава моя дух!
Ръцете ми изплитат нежни нишки
от капчест сняг и слънце, а с юмрук
ти смазваш мойто дишане петстишно.
Недей завира сметката за ток
в очите ми, изпълнени със рими.
Навън хвърчи и мисли се за бог
едно “ЧЕРОКИ” с мозък ламаринен.
Недей използва думата “съдба”
преплетена плачливо със “заплата”!
Знам, трийсет хляба прави само тя,
плюс връзка лук и смачкана салата.
Но ти недей ме спира, свят мой сив!
Април ще дойде – в пенсия комина
отново ще излезе. Страстно жив
светът ще грейне. Ще ни има,
Ще ни има!
19.03.1997 г., Русе (19 г.)
КУЛАТА
(на Billie, Теди, Емо, Ники и Гого)
Откраднахме няколко часа от рая.
Не мислехме – стигат ли те?
Там рядко отлиташ. В мъглива потайност
студената кула боде
С иглата си тънка безкрая, б е з к р а я -
море плюс река в хоризонт.
А Господ си шепне: “Светът се нуждае
от много основен ремонт.”
Да, трябва понякога в нежна нирвана
или във разюздан, див танц
да скъсаш волана, да пръснеш тавана,
отлитайки, нейде призван.
Нуждаещ се, търсещ, открито обичащ
и плачещ, добър, удивен
сред другите горе звездите да питаш:
“Днес чудо ли стана със мен?”
Не, Чудото ти си. Сам ТИ си магия.
Ръцете се вплитат в ръце.
За пръв път очите ни нищо не крият.
За пръв път сме с общо сърце!
И нека се галим и пеем във рая,
да ваем почти съвършен
там горе, в безкрая, дворец с много стаи,
… че утре ще падне строшен.
07.12.1997 г., Русе, Телевизионната кула (19 г.)
съклет
Наш’та телевизия е вездесъща –
снима президенти и сие.
Депутати мазни как обръщат
речи постни от немай-къде.
Наш’та телевизия е всеотдайна –
кабел скърца, камера блести.
Псува операторът на майка,
а оратор стихове реди.
Наш’та телевизия е Баба Меца.
Тя със сноуборд по снега лети –
ама нещо хвана ме съклета
от реклами и “горещи новини”.
1997 г., Русе (19 г.)
ОНОВА
Светът ме заключи в мъртвешки
и съскащ радиатор.
Но той не ме топли – той само ме плаши!
Осите нападат. Пристигат във мрака.
Спотайват се. После ме грабват
и литвам, незряща, във болката смътна
от техните черни жила.
Ела. Хайде, ела!
Аз съм в радиатора,
накацан от хиляди
жълто-злобни телца.
Подавам ръка.
Пипалата ти са толкова безупречно чисти…
Усещам аромата ти
и ме е срам да изляза.
Ти си съвършеният паяк.
Остави ме!
Предпочитам в жуживата тъмнина
на радиатора,
където ме затвори света:
вчера – посредствен;
днес – хищен предвестник
на нечия гузна тъга.
10.1998 г., Варна (20 г.)
СЕСИЕН ЮНИ
Защо ли понякога
трепкащи мислите
изхвръкват в горещото “вън”?
Аз лекции уча,
тетрадки прелиствам,
заеквам и плача насън.
Как искам да бъда
зелена и светеща
без скрупули, срам, гняв и страх,
но май съм кафява,
но май съм облещена,
а поривът – тежък от прах.
Пак тичат децата
и хапят акулките,
с намазани устни и грим.
Пак пискат бърдуците,
пеят ми люлките,
а юни е цветно-жълт филм.
Но скучно и болно ми става понякога.
Във моето време съм сън.
Мен няма ме. Няма ме.
Трепкащи мислите
изхвръкват в горещото “вън”.
06.1999 г., Варна (20 г.)
ДОМ
Събудих се. Пантофите обух.
Във кухнята направих си кафе.
Тогава смях на облаци дочух.
Наведох се и… ходех по небе.
Вместо панел – прозрачен небосвод.
Бях стъпила на чайкови криле.
Съседът тропаше по своя скърцащ под.
А в моя дом аз ходех по небе!
08.04.2000 г., Варна (21 г.) “
“In order to make an omelette,
you have to break an egg” (Amusa)
UTOPIA
Don’t break the egg!
Thus probably you lose a lunch
but if you break it,
how can a chicken be hatched out?
Don’t break my egg!
The precious thing I have
is hope for something better
than an omеlette.
The egg won’t be an egg
for an entire life.
Behind the whiteness of the shell
a miracle is hidden.
Don’t break the egg!
Or think about my question:
“What should I choose –
an omelette or a new-born life?”
21.11.2001 г. Йерусалим (23 г.)
How can a rose be kept from dying?
How can a color stay alive?
How can the red never turn to brown?
How can a sun in storm survive?
How can my heart be always giving?
How can I never choose the rest?
Tomorrow is coming, yesterday – leaving,
Stronger and stronger – the pain in my chest.
How can I tell you if it is worth it?
All that I know is a spot on the sun.
Little bit laughing, little bit worrying,
we are all dead in the long-term run.
How can a rose be kept from dying?
Pure – the water in a dirty fountain?
Breaking your hands, still continue your flying…
How can a rainbow emerge without rain?
26.11.2001 г. Йерусалим (23 г.)
EPIPHANY
You don’t have the right to make me cry.
Why did you do it?
Why are you doing it
Again and again?
Why do I like this?
Can you feel the beauty of your words?
As perfect as your brain,
And as lovely as your laughter.
Read in my soul
Because of the simple reason
You can read some of the pages, invisible for the others.
I am not the sweet cake most people are likely to see.
I am two hundred times darker than you are.
and yet I am the whitest person I know.
So sad, so bored by things I never used to like…
Trying to survive – away from home.
I don’t know for how long.
I am tired of being
Misunderstood.
I never forget that
Men only want me
Because they can’t
Have me…
Beautiful girls around me –
So flourishing, so full of charm.
Handsome men in tight jeans.
Domestic birds…
I don’t care.
You don’t want to be my friend.
The strangest person I know.
The strangest among the strangest.
Why do you want so much to burn your wings?
Don’t you know that the light will kill you?
It can’t kill me,
Because I’m dead.
You are not my friend.
You are not the Gentleman of Situations.
You are not the smoking guy with dark skin.
You are neither Sir Launcelot,
Nor the Devil…
Then how can you see
The black rivers,
Whispering and shouting
Inside of me?
I want to ask you for my homework…
I want to ask you for my future.
I don’t want to be Kathrin anymore.
I don’t want to be dadaba.
I don’t want to be “thornbird”.
Oh, are you blind, are you blind?
Don’t you know the most precious things
Should stay
Hidden away?
Somebody wrote me this –
In other words,
In another place,
In another year.
Don’t try to measure me.
I am not a glass of water
But a glass of wine.
I am not your roommate
But Arthur – yes.
The sunset – so beautifully touching my face
And making all the books, all the words, all the rhymes -
Nonsense….
Beautiful women,
Handsome men.
The Disney Garden of Vanity.
It’s so nice to know that
There is somebody else
In the room,
Sharing my opinion.
05.01.2002 г., Йерусалим (23 г.)
Джогинг
Тичам по улицата,
без да открия
онова, което ме е дърпало натам.
Главоболието
ме разкъсва
синьо и чисто
като звук от камбанка
под моето бяло
небе.
Обичам да тичам
в одушевената вечер
без букви и сенки
само тъмнина
под луннните двоумения
на сърцето ми.
Да се намирам
на шосето,
където
са запалили свещник,
а до мен е човекът,
когото може би свързвам
със звука на камбанка.
10.12.2001 г., Йерусалим (23 г.)
Вълк-единак
Наистина понякога омръзва ми да бъда
единствен в стадото – белязан.
Омръзва ми да бъда бяла врана,
черен гологан, лисица без опашка,
двуглаво теле, скърцаща цигулка.
Как хубаво било би
да не се деля
от групата!
Не искам да съм вълк,
все скитащ сам,
сам търсещ свойта плячка
на тъмно, в тишина
и без да чуе смях,
без даже миг да сподели
с Тълпата.
14.12.2001 г, Йерусалим (23 г.)
часове
и утринен, и обеден.
Намръщен и усмихнат, и забързан.
С разрошени коси и синьо огънче,
което в мен разгаряш, щом премръзна.
следобеден, с кафеен дъх,
и с поглед във екрана, концентриран.
Но най-любим си ми, излян с вечерен дъжд,
стъклата с пръски ласкави полирал.
11.11.2008 г., Русе (30 г.)
Деница Радева-Петрова (Dange)
