До Швеция и обратно

До Швеция и обратно: Част I-ва, “Заминаване” 

  

Наточвам бавно отдавна ръждясалото перо и започвам да пиша. Едва ли ще мога да се сравнявам с красноречието и невероятното чувство за хумор на Таничка и нейните пътеписи (да не говорим пък, че не живея в Колорадо и надали някога ще го видя, за жалост), но пък и аз като нея се поразтъпках на шведска земя, видях истински, натурални шведки в естествения им хабитат и опитах шведската кухня.

Пътуването ми до там беше с цел “посещение на родния ми мъж Калоян”, единствен и неповторим  във всяко отношение и което е още по-важно (това напълно сериозно) най-добрият ми приятел, спасяващ ме понякога от мен самата.

И тъй, ранно утро на 04.10.2008. Намирам се във Варна, откъдето ще се пътува до Бургас, по-точно до летището в Сарафово. Багажът ми е нагласен (срам не срам, не е от най-малките, макар да отивам само за седмица). Една раница е отделена за малко българска храна, която би стигнала за стадо слонове на тридневен поход до Шипка (че то там, у шведско, храна няма, освен ако не си застреляш някоя бяла мечка и не си я опечеш на лагерния огън, а после да се увиеш в собственоръчно одраната й кожа). Със съмнение и леко гуреливи очи преглеждам разпечатания електронен билет на датската компания ‘Sterling’, с която ще летя. Абе, консервативната ми душица не може още да свикне с тия билети, не е ли то твърдичко картонено пликче, прегърнало солиден цветен билет като малка книжка от гланцирана хартия, с всичките му там подробности, заплашителни забрани на «какво не мога» и «какво не бива» да правя и да нося със себе си (единственото позволено е да пускам ослепителни усмивки наляво и надясно и от целия ми вид да лъха миролюбивост и пълна неспособност да наръгам някого с пиличката си за нокти)… Ама нейсе. Бургазлии може и да ме пуснат в самолета. Виж, с шведите ще е друго, че с тъмната ми коса и очи може да им блъскам на циганка леко (пардон, «ромка», нека бъдем politically correct). Тъй като Калоянски е получил някакъв подозрителен SMS от ‘Sterling’ предишния ден,  а именно, че полетът е отменен с 11 часа, решавам да звънна до бургаското летище да се осведомя. Ако има нещо, което да мразя повече от това да говоря по телефона с напълно непознати, и то по някаква работа (не телефонна закачка или нещо, по-така завъртянко), бих се радвала някой да дойде и да ми каже кое е то. Ама назлън-назлън, обаждам се и питам, отменен ли е полетът или не. Оттам ми отговаря любезен женски глас, че полетът в никакъв случай не е отменен, ами си е точен като котката на Пламен, когато дойде време за храна. Самолетът ще излети в 11:35 преди обед местно време и ни секунда по-късно, така че да си опичам акъла и да гледам да съм там поне 2 часа преди полета (хайде, от нас да мине, може и час и половина). Добреее, ще се лети значи. Натоварваме се на колата на свекър ми и потегляме. Гъста мъглица се стеле почти по целия път от Варна до Сарафово и сърцето ми се свива. Не съм голям любител на самолетните полети, пък в тая мъгла… нищо, че си има уреди пилота, то и «Аполо 13» е имал, да не говорим пък за «Титаник», но да не бъдем черногледи.

Летището изглежда доста добре, по-добре от варненското впрочем (това между нас да си остане, че имам много приятели варненци – включително собственият ми мъж, ама Варна си е и ще си остане за мене «студен» град и туйто. Друго си е Бургас, бургаските вечери, мекият и стоплящ душата бургаски диалект- не че русенци говорим много твърдо. Бургас – на Христо Фотев, на Недялко Йорданов и най-вече и преди всичко – Бургас на Петя Дубарова…. А любим варненски поет май нямам, нито съм чувала да имат тъй именит. Сега със сигурност ще бъда разстреляна . Малко, но спретнато е и летището им. Доста разноезичен народ щъка напред-назад, основно русоляви индивиди, които може и да са скандинавци («Ей, здравейте, братя! С вас днес ще летим, с вас днес несгоди ще делим, с вас може би ще изживея последните си мигове, докато самолетът плавно се разбива!»), но си напомням да спра с песимизма. На таблото има обявени полети до Лондон, Бристол, Кьолн, Дъблин, Осло и 5-6 други, така че русокосковците може и да не са от шведските, а по-друг тип викинги. Забелязвам обаче нещо мнооого подозрително: срещу стокхолмския полет няма отбелязан номер на гише, където ще ме «чекират» (обичам я тази чуждица!). Още по-подозрителни са трите буквички DLY, които полу-заспалият ми, но все пак открехнал бдително око мозък разшифрова като DELAYED (отменен). И не пише за кога е отменен.

Отивам бавно и с достолепна осанка до «Информация» и питам не особено усмихнатите момичета дали има промяна в часа на полета до Стокхолм, откъдето ми отвръщат почти възмутено, че «да, разбира се, полетът е отменен поне до 22 вечерта, даже засега не знаем със сигурност дали ще го има изобщо, защото самолетът, с който трябва да летите, още не е излетял от Стокхолмското летище». Е, бравас! Направихме я сега! Смутолевям, че съм звъняла по телефона и са ми казали, че промяна няма, на което непукистки ми отговарят, че «грешно са ви осведомили». Те ти булка Спасовден, ами нали вие сте осведомяващите бе, моме! Но карай, въпросът е какво да се прави сега, в оставащите (може би) 13 часа до полета (точна и изрядна, съм дошла навреме на летището; ако има нещо, което да мразя почти колкото да говоря по телефона с непознати по работа, е да закъснявам за влак/самолет/автобус/дилижанс и т.н.) . Мъжовите ми родители обаче излизат с нелоша идея: да се поразходим до Несебър, където да убием по-голямата част от времето, после те да ме върнат на летището в късния следобед и да си дочакам самолета. Приема се на първо четене (не че бъка от алтернативи), връщаме се обратно в колата и хайде към Несебър. Хубав град, но аз съм седнала да пиша за Швеция, така че без отплескване. Само да покажа две снимки на една тенисчица (лице и гръб), която много ми хареса:

Часовете минават по-бързо, отколкото съм очаквала, по несебърските магазинчета и капанчета-ресторантчета. Добре похапнала чорба от калкан и моруна в скаридков сос, се запътвам пак към колата, свекър ми пали и хайде втори тур до Сарафовското летище (наизуст го научих до края на това пътешествие!).Там си сядам в едно ъгълче и преди да се усетя, малка симпатична група от две майки и две девойчета ме наобикаля. Наострям ухо – знам точно толкова шведски, колкото да разбера, че си говорят на въпросния език. Девойчетата са сладки, нежни и крехки като отлитаща надежда, с руси опашчици и пъргави фигурки, около 14-15-годишни. Те цакат карти и ми се усмихват отвреме-навреме срамежливо, припявайки стари шлагери на английски. Мамите обаче са доста по-”яки” и излъчват лека заплашителност, така че си свивам и си чакам кротко. Със слушалки в ушите, с едно издание на “Ема” на Джейн Остин и с многобройните пъстроцветни тълпи, които се редят на опашка, няколко часа се изтъркулват неочаквано бързо. Вече е сигурно, че самолетът е излетял и се появява надпис на гише, където, доволна, минавам да ме “чекират”. Група мургави “шведи”, разговарящи на турски, вече чака там, единият измърморва на развален български с жест към мен: “Чакай, първо да мине мадамата”. Трогната от неочакваното кавалерство, минавам преди тях (така си е, предразсъдъците до добро не водят .  Там без малко да стане гаф: оказва се, че цената на билета ми включва само една чанта, т.е. има ограничение за броя на чантите/куфарите и макар че багажът ми общо не надвишава 20 кг., казват ми, че ше се наложи да доплатя. Физиономията, която правя, е толкова жална, че служителката бързо се надвесва над колежката си и шепне: “Абе, дали не мога да й пусна на момичето още една чанта, не й е много тежък багажът? “. Другата важно кимва и сърцето ми запърхва като птиче. Мигам бързо-бързо да прогоня сълзите, толкова съм трогната, че ми иде да я разцелувам. Оттървала допълнителната такса, се запътвам към паспортната проверка, а после сканират ръчния ми багаж и мен самата, където – срам и позор – се оказва, че съм забравила да прехвърля дезодоранта си в големия сак – и проверяващият безкомпромисно изхвърля скъпия флакон в коша за боклук, макар че пак опитвам “жалната физиономия”. Упреквам се за глупавото забраванство (пък уж съм старо “летищно” куче!), но вече съм в чакалнята на международната зона пред моя “гейт”. Тълпата и магазинчетата до чакалнята ме разсейват. Обичам да наблюдавам лицата на хората, скрита зад някоя колона; цяла пъстра палитра от лица, забързани нанякъде, усмихнати или неспокойни, заспали и неизразяващи нищо или напротив, оживени, развълнувани, потънали в разговор или размисъл. Виждам пак шведки, налягали директно на пода на чакалнята (което никак не ме учудва, все пак, живяла съм почти 5 години в Израел). Едната е почти по бельо (макар че аз съм с поло, яке и дълъг панталон – въпрос на интерпретация на думичката “студено”) и си представям какъв фурор би предизвикала сред плажните “гларуси” (пък и сред доста мои познати . На момичетата обаче в момента не им е до свалки – цакат задълбочено карти. Малко по-нататък майка чете книжка с картинки на синчето си – около 5-годишно русоляво хлапе, което така я гледа в устата, сякаш ръси дъжд от златни конфети. Двама мъжаги пък заплеснато следят един телевизионен екран, на който дават филм с Джеки Чан, който бих гледала само срещу (добро) заплащане. Купувам си вода за скромната сума от 3 лева (малко шишенце минералничка) и ето, че станало време да ни качват в автобуса. Докато ни карат към самолета, усещам познатата тревога, но се оказва напразно – мястото ми е 2F, почти съм в пилотската кабина. До мен седи жена, която в последствие се оказва шведка (говори перфектен български, почти без акцент!), но не мога да разбера откъде го е научила, защото в момента, в който самолетът отлепя от пистата, тя си надува една малка възглавничка на вид като геврек, мушва глава в дупката й и заспива непробуден сън (ей, искам и аз такава! През лятото бих могла да я ползвам като спасителен пояс – на шията си…) . Докато се издигаме бавно и постепенно и все повече се отдалечаваме от родната ми земя (при което, някак си, не усещам сълзи да напират в очите ми, макар че едно време се случваше…) и докато тъпанчетата ми пукат от повишаващото се налягане, ни осведомяват (мнооооого навременно!), че 11-часовото закъснение се дължи на «технически проблем» (демек, «самолетът е скапан, ама намерихме по-млад и по-безразсъден пилот, пък вий като сте будали, трошете си главите»…). Не приемам тази информация много радушно и за всеки случай си препрочитам инструкциите за безопасност на «Боинг 737-800» (не че на някого са помогнали):

Инструкции за безопасност

Но учудващо за мен, това е най-хубавият полет през живота ми и дори успявам да поспя! Докато идва време за кацане и виждам как в нощта проблясват загадъчно светлинките на Стокхолм… Швеция, здравей!

 

 

 

 

До Швеция и обратно: Част I I-ра, «От Йевле до Дротнингхолм с кола и ферибот. Околностите на Йевле. Чарът на Стария град в Стокхолм. Упсала.»

 

Преди да продължа с пътеписа, бих искала да направя няколко уточнения: първото е, че измина много време. Кало вече не живее в Швеция, а беше за повече от година в Екваториална Гвинея и аз прекарах 6 месеца с него там. Втората е, че датската компания ‘Sterling’, с която летях на отиване и на връщане, фалира: сигурно аз съм причината, донесла съм им нещастие . Не стига финансовата криза, дето е раздрусала света като 7.5 по скалата на Рихтер, ами и Деница отгоре – е, много ставаме!

Както и да е, да се върнем в минало време, в момента “там и тогава”. Вече съм на шведска земя или по-точно на международното летище ‘Arlanda’. То е разположено на около 40-тина км. от Стокхолм и е на няколко етажа, които добре опознавам, докато се спускаме надолу по едни безкраааайни стълбища и после поемаме по един дълъг коридор, който толкова ми заприличва на лабиринт с чупките си и със загадъчните си светлини, и най-вече с липсата си на КАКВИТО И ДА БИЛО знаци, че започвам сериозно да се чудя да не би пък да съм попаднала вместо в Швеция, на остров Минос и минотавъра ей-сега да изпръхти с ноздри отнякъде, да размаха рога и да ме нападне. Но….както и да е, разумно решавам да следвам тълпата и да се правя, че и аз знам накъде отивам. Стигаме до гишетата за паспортен контрол и гордо се нареждам на миниатюрната опашка (по-скоро опашчица) срещу надписа “Граждани на ЕС”. Не че няма много пътници, самолетът беше пълен, а просто има много гишета и по принцип, дългите опашки не са нещо обичайно за Швеция. Служителката измърморва поздрав на моето възторжено ‘Hej!’ (“Хей” = “Здравей/те”), почти не поглежда паспорта ми и вече съм официално приета в Швеция, след което, разбира се, продължавам по още и още стълби (ей, туй майсторите на стълби няма да останат без работа в Швеция!), докато, слава Богу, скоро навлизаме в зала, където ИМА ЗНАЦИ, има тоалетни и най-вече, ленти за багаж. Всички си чакат чинно, мирно и тихо. Никой не вика и не нервничи. Скоро разбирам, че това е типично за шведите – спокойни са, поне външно. Какво става под повърхността, разбира се, не се знае.

Събрала съм си багажа и с нетърпение излизам навън, където виждам сред тълпата посрещачи и Кало, който се втурва задъхан и с развени коси към мен, с мъка сдържащ сълзите си от вълнение, готови всеки момент да бликнат по мъжественото му лице, той ме грабва в обятията си и т.н…. Абе, бъзикам се, все пак, женени сме от пет години. Поздравяваме се без много-много излишно превъзнасяне и излизаме навън, на паркинга, където първото ми впечатление е: “Колко е чист този въздух!”. Да, именно на паркинга! Да не говорим пък в гората… Шведският въздух е невероятно свеж и чист, дори в центъра на града, където живее Кало (Gävle, чете се «Йевле»), ми мирише на борова гора. И може би това е първото нещо, което ме омагьосва. Йевле е на около 180 км от Стокхолм, и на приблизително 140-150 от ‘Arlanda’. Пристигаме в Йевле в около 2.30 след полунощ. Нямаме време (пък аз, и сили) да разглеждаме каквото и да е, освен общежитието, където живее Кало, отвътре.

Общежитието изглежда много по-добре, отколкото съм очаквала, но решавам да отложа разглеждането за следващия ден. След няколко часа сън се събуждам цялата “цветя и рози”, за да открия, че навън е типично скандинавско време: вали дъжд. А Кало е подготвил (и платил!) екскурзия с лодка в езерото Даларна, в което са разположени няколко от островите на Стокхолм. Стаите са малки и кухнята е обща, но всичко изглежда чисто и приветливо. Чисти перденца на прозорците на кухнята, цветя в саксийки – направо домашен уют!

 

Когато обаче Кало отваря общия хладилник да извади сандвичите ни, приготвени за из път (филе от сьомга и парченца лимон между две филии диетичен хляб, намазан с маргарин), оказва се, че някой се е подпомогнал с единия сандвич. Явно, и в Швеция се краде. Затова пък, след като е извадил/а двата сандвича и е излапал/а единия, културно е прибрал/а другия и грижливо го е увил/а в салфетката. Просто да ти стане драго . И тъй, след няколко ругатни и кратко забавяне, за да попълним липсите в хранителните си запаси, излизаме в леещия се като из ведро дъжд и се мятаме в колата. И напред, напред, към Стокхолм! Северната Венеция. По пътя се спираме да заредим бензин на една бензиностанция. Там ми прави впечатление, че няколко човека на велосипеди спират да си купят вестници. От това, което видях, основното средство за транспорт в шведските градове е велосипедът. Виждаш например елегантно облечена дама, с пола (но не до прашките, а до средата на коленете или съвсем малко по-нагоре , с елегантни обувки (под това, поне аз, разбирам черни или кафяви кожени обувки със съвсем малко токче, не натруфени шарени кокили), със сако и чанта, дамска или направо за лаптоп (с или без компютър в нея), която спокойно си отвързва велосипеда от паркинга за велосипеди (дааа, пълно е с такива. Повече са, отколкото паркинзите за коли) и се мята на велосипеда. Същото може да се наблюдава и в „мъжки” вариант: елегантно облечен господин, костюмиран и с вратовръзка, която весело се вее, докато той набира педалите. Мдааа, нищо не разбират ‘начи. Не са идвали в България, да видят те как се прави. Да излезеш ти важно-важно с оня ми ти бизнес-костюм и слънчеви цайси, да ми седнеш в оня ми ти лъскав джип, дето муха може да се разчекне на него и стършел да направи шпагат, да надуеш клаксона, да дадеш мръсна газ, па да разгониш майките с количките на пешеходната пътека – е, това е то стил, това е начин да вдъхнеш респект – а тия шведи, с колелета! Бетер като в забавачката. Разбрали те от класа! Тъй им се подигравам аз наум, ама ми минава една мисъл, че може би затова въздухът в градовете им е толкова чист. И затова се бият в гърдите, че са “зелени”. То и аз съм “зелена”, де. Ходя предимно пеша или ползвам обществения транспорт. Само дето е по други причини , ама няма да ги разкривам пред шведите. Пред тях минавам за модерна, защото сега е модерно да спестиш на природата малко природен газ и някое и друго отровно издишане на ауспуха.

Паркинг за велосипеди

Тъй, постепенно излизаме от Йевле. Оказва се, че от дъжд на вятър и шведите карат коли, между градовете поне, със сигурност. Не са значи чак такива балъци, за каквито ги мислех. Един гладък път се бялнал отпреде, няма дупка, няма точка, две платна. Няма кой да те изпреварва, няма кой да ти бибипка. Абсолютна скука, само дето вали. И след има-няма час и нещо сме в Стокхолм.

Излива се проливен дъжд, но ние смело излизаме на малък, идеално чист площад до кея, където чакат две азиатки под чадър – и те за ферибота. Заедно с тях се качваме на малкото корабче. Бръмчи и трещи, вали и клати, но хората говорят много приглушено, без да смущават околните.

И за първи път там, в Швеция, успявам да чуя в тишината част от мислите си, дори мисли, които понякога глъхнат в шумотевицата… А те са тревожни, необичайни мисли, които не върви да споделям на всеослушание в развлекателното си, направено за разтуха и минаване на времето блогче… Което май отдавна вече не е такова.

***

Нямам време да продължа с подробното описание къде ходихме и какво правихме, така че, ето по-долу някои по-кратки бележки и разбира се, снимки.

В проливен дъжд направихме една малка екскурзия с ферибот в Стокхолм – град, построен на 14 острова, които образуват Стокхолмския “архипелаг”, а географския център на града се пада върху вода. Разположен е на крайбрежието, там, където езерото Маларна се среща с Балтийско море. Излишно е да казвам, че навсякъде има мостове и канали. Десети по големина в Европа и първи в Скандинавия, населението му е доста под софийското (малко под 850 000 души). С 30% от площта си на вода и с още 30% паркове и зелени площи, Стокхолм бе обявен за “зелената столица на Европа” миналата година. Водата (дори в каналите) е толкова чиста, че се носят легенди как кметът на града пиел от нея (не знам доколко е вярно това), за да докаже, че е годна за консумация, а и за да даде пример – истината е, че бутилираната минерална вода не е много популярна (само газираната). Повечето хора предпочитат вече да пият вода от чешмата, за да не насърчават производството на пластмасови бутилки.

Но пак се отклонявам. Посетихме Дротнингхолм, където е дворецът на кралицата (drottning) и дори се присъединихме за около 40 минути към една група с екскурзоводка, която беше забавна, но трябваше да «гоним» обратния ферибот. Никак не се учудих, като разбрах, че открай време шведите си обичат немците и се сродяват с тях – една кръв са си, руси арийци.

С ферибот в езерото Маларна

Дротнингхолм, дворецът на кралицата (Силвия), разположен на малко островче

После, все така в дъжд, се прибрахме в Йевле. Силно се притеснявах, че ще се разболея, но не познах. Шведският климат, макар и студен, е по-скоро свеж и много здравословен, понеже въздухът (както и всичко останало) е много чист. За цяла седмица само веднъж видях боклук на улицата – «боклук» е силно казано, всъщност, няколко накъсани харийки. И предполагам, че са ги хвърлили чужденци .

Кало (който не яде месо) ми беше подготвил рибно меню. Когато посетихме няколко супермаркета, ми направи впечатление, че много се рекламират здравословните храни: пълнозърнести хлябове, сухари, хляб с фибри (много вкусна и здравословна разновидност на сухара е т.нар. «северен хляб»).

Т. нар. "северен хляб" - много вкусен сухар. В Швеция предпочитание се отдава на диетичните, пълнозърнести хлябове с фибри и сухарите.

Рибата и изобщо, морските дарове, като скариди, раци и миди, са много на почит. “Jag tycker om fisk!” (“Аз харесвам риба” )

Филе от пушена сьомга

Набляга се на плодовете и зеленчуците и като цяло, на богатите на белтъчини, но нискокалорични храни. И наистина, не видях много пълни шведи. По-скоро са с едра структура, но стройни, спортни.

Кало - риболовец. Това е много "мирен" спорт за него, той е харпунджия и "катерач"

Вторият ден посветихме на лежерна разходка из околностите на Йевле. Отидохме до местността Бънан и до Hemlingby, едно малко селце, където се отглеждат доста животни и има пчелини , както и до Енгел…. (не съм сигурна как му завършва името Видяхме и Балтийско море.

Балтийско море (на шведски "Östersjön")

Каква бистрота...

Навсякъде: спокойствие, златна есен. Слънцето – ниско в небето (изобщо, небето беше много ниско и някак си прихлупено, за разлика от “африканското” небе, което е огромно, дълбоко, високо и необятно). Почти не видяхме хора. Сякаш бяхме сами в една красива приказка. Само дето не знаех дали отнякъде ще се появат тролове, гномове, викинги, гъските на Нилс Холгерсон, Емил от Льонеберя или Пипи Дългото Чорапче.

Една прекрасна репрoдукция на шведския художник "на тролове" Rolf Lidberg (1925-2005)

И още малко Rolf Lidberg: просто не мога да устоя на стила му. Оказва се, че шведската живопис е много ориентирана към детайла, някак “старомодно” изписано е всичко, малко приказно, малко по детски и безкрайно завладяващо. Оттам си купихме календар с репродукции на техните най-известни художници от 50-те години на миналия век до днес, за който имам подозрения, че попадна в пухкавите, непрощаващи лапички на Леа.

Спомних си колко много обичаме българите да тръбим навсякъде за красивата ни природа и честно казано се засрамих, когато видях шведската – не само че не отстъпваше на българската, но и хората там си я пазеха, направо трепереха над нея…

Няколко от прочутите шведски боровинки, сгушени сред листата

Кало ми разказа за посещението си у едно немско семейство, което живеело в малко селище на брега на езеро. В средата на езерото имало плаваща сауна. Който искал да влезе в нея, просто си я придърпвал с въже и след едночасово потене директно скачал в леденото езеро. Ето, на това му викам аз “каляване”!

Малката къщичка в езерото (вдясно) е "мобилна" сауна

Третият ден изкарахме в Стария Град (Gamla Stan) на Стокхолм. Видяхме центъра с двореца (сграда в скандинавски, северноевропейски стил, далеч от италианската и испанска барокова натруфеност), Гранд Хотел, може би най-изисканото място в Европа, където се провеждат коктейлите и вечерите за нобеловите лауреати (имам честта да познавам – е, да съм разменила няколко думи – с  2-ма от тях).

Парламентът

Grand Hotel, Стокхолм - в него се провежда ежегодния коктейл след връчването на Нобеловите награди и там отсядат Нобеловите лауреати

Разгледахме и очарователните магазинчета за сувенири, където оставихме доста Euro за сувенири като магнитчета за хладилник, картички, календара с репродукции на картини на шведски художници и една ръчно изработена парцалена кукла, Пипи Дългото Чорапче, в която се влюбихме до уши и тримата: Кало, Леа и аз.

Пипи Дългото Чорапче - любим феминистки образ, с маймунката Господин Нилсон. Липсват само Аника и Томи

Магазинче за ръчно изработени сувенири по Drottninggatan (Улица "Кралица") в Gamla Stan (Стария град)

Не по-малко привлекателни ми се сториха и малките кафененца, в които да пийнеш горещ шоколад. Времето беше хубаво и доста шведи бяха изпълзели от офисите и апартаментите си, и се припичаха като гущери на оскъдното слънце.

Физически не мога да съществувам дълго време без Слънце, чудя им се на шведите как успяват . Нищо чудно, че имат висока честота на самоубийствата.

Нощен Стокхолм

Доста време съвестно отделихме на Stor Kyrkan („Голямата църква”) с чудноватата и известна скулптура на „Св. Йоран” (т.е., Св. Георги; така се произнася на шведски), чийто кон с изплезен език и ококорени налудничаво очи по перверзност надминава и някои от произведенията на съвременните шведски „творци”.

Четвъртият и петият ден прекарахме, разхождайки се из Йевле и мързелувайки. Имах чувството, че през тези два дни се намирам някъде извън времето. В друго измерение. Или просто, че живея в пощенска картичка.

Предполагам, по-долните снимки ще обяснят защо.

Опитахме”торта” от скариди, разгледахме книжарниците, библиотеката, пристанището. Видяхме статуи на Йевленската коза – символ на града. В Швеция са много популярни фигурките на лосове, червени коне от областта Даларна, а в Йевле и околностите му – козичките . Всяка година по Коледа правят голяма сламена фигура на коза в Йевле, която „по традиция” бива изгаряна, макар че е забранено.

Торта със скариди

Дракам се с Йевленската коза

В Йевле отидохме и на истински, изискан шведски ресторант - Söderhielmska Gården, помещаващ се в старинна къща (строена през 18-ти век), боядисана изцяло в бяло, включително дъсченият под. Треперливите пламъци на големи свещници се оглеждаха в кръгли огледала по стените и това беше почти единствената светлина. Нямаше музика, разговорите се водеха приглушено. Дори не си спомням какво ядохме, мисля, че Кало си поръча риба с пикантен сос, а аз – свинско с някаква много странна на вкус плодова заливка, и разбира се, салата от глухарчета, която приятно ни напомни за Израел. Обслужваше ни златокос шведски сервитьор, чието надменно изражение и черти ни намекваха (по-скоро, крещяха гръмко), че произхожда от древен род, 50 поколения чистокръвни арийци, и че няколко десетилетия по-назад Съдбата би ни срещнала при малко по-други обстоятелства. Сметката би подкосила краката ни, ако вече не бяха подкосени от студенината на сервитьора, но и от невероятно стоплящото френско вино, чието име не мога да произнеса без риск да си счупя езика, нито да напиша на по-малко от три реда, но за което знам едно със сигурност: такова вино никога и никъде през живота си не съм пила. От една глътка би проснало бик. Като цяло, преживяването си струваше.

За времето, в което Кало беше там (8 месеца) впечатление му направи, че пребиваващите в Швеция, които се различават антропологично, биват посрещани с подозрение и усмивка-параван, прикриваща абсолютно неприемане. Местните се мръщят на акцента на чужденците, не им е приятно да полагат усилия да ги разберат и снизхождението им е чуждо. Не знам, може и да имат право, но май им се носи славата на една от най-ксенофобските нации в Европа. Затворени са и се отпускат само през уикенда, след няколко чашки. Приятелка, която живее там от няколко години, сподели с нас, че понякога просто очаква с нетърпение някой да й каже едно “Hur mår du?” (“Как си?”) или поне “Hej” („Здравей!”) и то осмиля деня й…

Както и да е. Затова пък е красива и забележително уредена страна. И идеална за отглеждане на деца – много чиста, популяризираща здравословния и екологичен начин на живот и със силна социална система. Което е повече от това, с което ние можем да се похвалим.

Последното ни посещение беше до Упсала.

Малък парк в Упсала

Хубав град, в който се намира най-старият университет в Скандинавия и чиято катедрала Dom Kyrkan ни сепна с размерите си. Кало първият път стоял с гръб към нея и я търсел, като се чудел как може да е толкова микроскопична – докато не се обърнал и не извикал от уплаха, когато видял колко е огромна.

Така е, някои неща понякога ще ни избодат очите с гигантските си размери, пък ние не ги виждаме и само забиваме поглед в дребните детайли.

С това приключи кратката ми екскурзия в Швеция. Ще ви спестя подробно описание на обратния път към дома – ей го е, вкратце . Имаше пак голямо закъснение полета, та пристигнах малко след 2 ч. през нощта на Бургаското летище, където мръзнах и си правих компания с още една “девойка” до 5.30 ч. сутринта, когато хванахме автобуса за автогарата. В 7.30 ч. просто се хвърлих в малкото микробусче за Русе, изтраках със зъби от ледения студ вътре (дааа, беше ми по-студено отколкото в шведско, съвсем сериозно!!!) отрязах опитите за свалка на шофьора и веднага щом пусна отоплението и намали малко чалгата, щастливо се сгуших и захърках. 

Надявам се скоро да потегля към нови, неизследвани хоризонти - този път и с Кало, и с най-малката „членка” на семейството – Леа.