Цитат на деня

Walking gets too boring when you learn how to fly.

My „Top 5″ Favorite Poems of All Times: „Breathe no more“ (1)

Вечният копнеж по огледалния свят… Можеш само да го гледаш. Никога да го имаш. Нима е възможно да влезеш в огледалото? Как се диша там, като няма кислород? Ще го счупиш и ще се порежеш, и най-тъжното от всичко – ще изгубиш скъпоценния образ…

 ***

Толкова дълго се чудих за Номер Едно – и някак си сам реши да бъде не стихотворение (колебаех се между Багряна, Яворов, Смирненски и Блага Димитрова), а песен. Разбира се, на Evanescence. Преводът е мой. Останалото е мелодия.

Breathe no more

(„Evanescence“)

I’ve been looking in the mirror for so long.
That I’ve come to believe my soul’s on the other side.
All the little pieces falling, shatter.
Shards of me,
Too sharp to put back together.
Too small to matter,
But big enough to cut me into so many little pieces.
If I try to touch her,
And I bleed,
I bleed,
And I breathe,
I breathe no more.

Take a breath and I try to draw from my spirits well.
Yet again you refuse to drink like a stubborn child.
Lie to me,
Convince me that I’ve been sick forever.
And all of this,
Will make sense when I get better.
But I know the difference,
Between myself and my reflection.
I just can’t help but to wonder,
Which of us do you love.
So I bleed,
I bleed,
And I breathe,
I breathe no…
Bleed,
I bleed,
And I breathe,
I breathe,
I breathe-
I breathe no more.

Не дишам повече

Тъй дълго се гледах в огледалото,
че започнах да вярвам, че душата ми е от другата страна.
Всички малки парченца, падайки, се пръсват-
Фрагменти от мен,
Твърде остри, за да бъдат сглобени обратно.
Твърде малки, за да значат нещо,
Но достатъчно големи, за да ме разрежат на толкова много късчета.
Ако се опитам да я докосна,
Ще кървя,
Ще кървя,
И няма повече,
няма повече да дишам.

Поемам си дъх и се опитвам да черпя от извора на духа ми.
За пореден път ти отказваш да пиеш като упорито дете.
Излъжи ме,
Убеди ме, че винаги съм била болна.
И всичко това
ще придобие смисъл, когато се оправя.
Но аз знам разликата
между себе си и моето отражение.
Просто не мога да се въздържа да не се запитам:
Коя от нас обичаш?
Затова кървя,
Кървя,
И повече,
И повече не…
Кървя,
Кървя,
И повече
И повече не дишам.

My „Top 5″ Favorite Poems of All Times: „If“ (2)

Брей, да му се не види, много поезия, много нещо . Любимата ми „писачка“ на фен-фикшън казва: „По цял ден мога да си седя и да си чета поезия!“. Чудя се защо не станах една библиотекарка като нея… Но няма как. Ще трябва да довърша класацията си (уточнение – моята собствена класация ). Да има как самичка да се довърши, а аз да си седя мързеливо отстрани на припек и да чопля семки… Но няма да стане. Ни семки има, ни класацията ще се „самодовърши“, за припек пък да не говорим… Вън дърво и камък се пукат от студ – зверски, неистов и вилнеещ, десетки градуси под нулата. Но има нещо романтично в снега. Освен това, с Ръдиард Киплинг, автор на „Книга за джунглата„, е топличко и приятно. Пък и днес без друго съм в учудващо добро настроение и доволна от себе си . Майтапът настрани. Това стихотворение е невероятно. Както каза наскоро един приятел, „нещо като Библията – в много синтезиран вид“ (сбит преразказ БЕЗ елементи на разсъждение!). И добро напътствие за онези, решили да се катерят по стръмната пътека на идеалите…

If  

If you can keep your head when all about you
Are losing theirs and blaming it on you;
If you can trust yourself when all men doubt you,
But make allowance for their doubting too;
If you can wait and not be tired by waiting,
Or, being lied about, don’t deal in lies,
Or, being hated, don’t give way to hating,
And yet don’t look too good, nor talk too wise;

If you can dream – and not make dreams your master;
If you can think – and not make thoughts your aim;
If you can meet with triumph and disaster
And treat those two imposters just the same;
If you can bear to hear the truth you’ve spoken
Twisted by knaves to make a trap for fools,
Or watch the things you gave your life to broken,
And stoop and build ‘em up with wornout tools;

If you can make one heap of all your winnings
And risk it on one turn of pitch-and-toss,
And lose, and start again at your beginnings
And never breath a word about your loss;
If you can force your heart and nerve and sinew
To serve your turn long after they are gone,
And so hold on when there is nothing in you
Except the Will which says to them: „Hold on“;

If you can talk with crowds and keep your virtue,
Or walk with kings – nor lose the common touch;
If neither foes nor loving friends can hurt you;
If all men count with you, but none too much;
If you can fill the unforgiving minute
With sixty seconds’ worth of distance run –
Yours is the Earth and everything that’s in it,
And – which is more – you’ll be a Man, my son!

 Rudyard Kipling

Джоузеф Ръдиард Киплинг (1865-1936)

 

AKO

Ако владееш се, когато всички
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен – не сееш клевети;
или намразен – злоба не спотайваш;
но… ни премъдър, ни пресвят си ти;

Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш Краха – зъл предател –
еднакво със Триумфа – стар циник;
Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка – и го понесеш,
или пък видиш сринати нещата,
градени с кръв – и почнеш нов градеж;

Ако на куп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш мозък, нерви, длани –
и изхабени – да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: “Влезте в крак!”

Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца – своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой – ще бъдеш Мъж!

My „Top 5″ Favorite Poems of All Times: „Огън съм“ (3)

Навън виелицата фучи и бучи. Зимата разлютено блъска по стъклата на прозорците. Слагам слушалките на ушите си и излизам да взема храната на Леа и да напазарувам. Прибирам се – замръзнала и със зачервени страни, а музиката на „Evanescence“ продължава да напъва мембраните на тъпанчетата ми. Свалям мокрите си от снега дънки и на куц крак се придвижвам към гардероба, захапала ръкавиците и шала си, от които се сипят малки, геометрично правилни снежинки. Леа ме гледа озадачено и се чуди какво пак е прихванало разсеяната й, дезориентирана майка.

Леа и аз - заедно в настоящето (януари, 2010)

Вадя старата си папка със стихотворения и намирам едно, което ме стопля. Малко. To е много лично (както всички стихотворения, които си писал сам ). Нескромно решавам да го добавя към любимите си стихотворения – под номер 3. Защото е студено, мрачно и защото имам нужда от огън…

Едно старо мое "аз", което написа това стихотворение преди 13 г.

Огън съм

 

Защо ме създадохте толкова странна, родители?

Настроенийно дива и някак стихийно добра.

Понякога подличко скриваща плама в очите си,

престорено тиха и свита моминска сълза.

А всъщност съм вятър – задъхан, воюващ със клоните.

Пианото трогва, но бързо омръзва ми то.

И полъхът щур духва съчки ресничести в огъня,

и жарещо грейва сърцето ми: слънце-кълбо.

Защо съм тъй пламенна, пряма и плаха, и питаща,

и люшка се моята същност от север на юг?

Контрастните полюси вътре в мен с длани допират се

и лудо ме грабва китарено-млад страстен звук!

 

(Деница, 1997 г.)

My „Top 5″ Favorite Poems of All Times: „Изповед“ (4)

В училище момичетата пищяха и се изчервяваха, когато се появеше обектът на техните чувства. Рисуваха името му с цветни химикали или фулмастри и го украсяваха със сърчица. Звъняха му по телефона и затваряха, когато вдигнеше слушалката. Мечтаеха да ги покани на бар и да ги научи да пушат и да гълтат дима. Малко по-късно се събираха на “седянки” и съсредоточено обсъждаха методи за разкрасяване и контрацепция. Сменяха обекта на чувствата си след седмица. Всички мои химикали бяха сини. Не украсявах ничии имена с никакви сърчица, макар че се случваше да се изчервя (като домат с температура) и да издълбая скица на извънземно или рачешка щипка на някой чин. Не звънях на никого, освен на мама, най-малко на обекта на чувствата си. Мечтаех да има пожар или наводнение, или поне НЕЩО от сорта, за да можем двамата с него да се втурнем да спасяваме света. Присъствах на достатъчно седянки и кимах разсеяно по време на разговорите за лакове, червила, пудри, помади и сенки, така че никой да не се усъмни, че си мисля за съвсем други неща. Методите за контрацепция ми бяха по-непознати от механизма за построяване на совалка до Марс. Отнемаше ми седмици, преди да разбера, че съм влюбена (бърках симптомите с тези за вирусна инфекция – безсъние, трескавост, дискомфорт, болка в стомаха, липса на апетит). Петнайсет години по-късно, химикалите ми са черни. Не рисувам. Все още се изчервявам (но рядко). Звъня на мама, за да попитам как е дъщеря ми. Мечтая… но не знам за какво. Може би да спра остаряването. Може би да върна времето назад (с 15 години. Е, поне с пет). Не ходя по седянки и не нося грим (освен гланц за устни), предпочитам срещите 1:1, но се случва да обсъждам козметика (кремове против бръчки). Методите за контрацепция са ми все още не особено познати, но вече по-скоро совалката ще е до Луната (не чак до Марс). Ако се усъмня, че се разболявам от грип, пия парацетамол и си правя списък с 10-те най-логични причини защо няма да позволя на въпросния вирус да ме пипне. Но понякога черупката ми се пропуква. Не бих казала, че се чупи, просто тук-там се появява някоя пукнатина. И ме пипва някоя зараза. Тогава отварям „Най-синьото вълшебство” – сборник със стихове, разкази, импресии и извадки от дневници на Петя Дубарова. Няма по-бърз и ефективен начин да се върна назад към детството и юношеството. Този син сборник е като една миниатюрна машина на времето. Ставам пак дете, тийнейджърка, девойка. На 16-17 години се идентифицирах до такава степен с Петя, с нейните настроения и чувства, предадени в стиховете й, че понякога сънувах как вървим ръка за ръка и сме сестри-близначки. Ето едно от любимите ми нейни стихотворения, което спокойно можех да напиша и аз в далечните гимназиални години.

Изповед

(След родителската среща)

Защо? От мен ли пак ти се оплака.

Но как? Та аз не пея вече в час.

Дори звънеца трепетно не чакам – мълча и слушам.

Мамо, вярвай, аз

през този срок съвсем не се разсмивам

във час, когато другите мълчат.

Не съм необуздана, бурна, дива

дори и в събота. Но някой път

така ми се приисква да избягам

от всички тези думи и числа

и вятър на гърба ми длан да слага,

да тичам с автобусни колела.

Тогава аз забравям за урока

и моите разтворени очи

се пълнят мигом с хиляди посоки…

Класът урока слуша и мълчи.

В такива часове аз тихо бликам

най-искрените свои стихове,

но чуя ли, че името ми викат,

ги скривам като малки грехове

в очите си. Как хубаво, горещо

е с тяхната червена светлина!

Но днеска, след родителската среща,

те всички се превръщат във вина.

Петя Дубарова (1962-1979)

My „Top 5″ Favorite Poems of All Times: „Minstrel Man“ (5)

Back in Bulgaria! I couldn’t sleep, so I opened an old and favorite book of mine („Martin Eden“). I recognized my own faded handwriting on the back cover – a poem by Langston Hughes (in English) and a translation  – I wrote it when I was 18! All of a sudden, I remembered this poem - it was not just a poem, it was a real friend in need. Langston was still living and breathing in its rhymes. Here it is (the original and my translation):

Обратно в България! Не можах да спя и отворих една стара и любима моя книга („Мартин Идън“). Разпознах собствения си избелял почерк на задната корица – стихотворение от Лангстън Хюз (на английски) и превод – написах го, когато бях на 18 г.! Изведнъж си припомних това стихотворение – то не беше просто стихотворение, а истински приятел „в нужда“. Лангстън още живееше и дишаше в неговите рими. Ето го и него (оригиналът и моя превод):

Лангстън Хюз (1902-1967)

 

“Minstrel Man”

(By Langston Hughes)

Because my mouth

Is wide with laughter

And my throat

Is deep with song,

You do not think

I suffer after

I have held my pain

So long?

Because my mouth

Is wide with laughter,

You do not hear

My inner cry?

Because my feet

Are gay with dancing,

You do not know

I die?

 

 “Свирачът скитник”

(Лангстън Хюз)

Превод: Деница Радева-Петрова

 

В усмивки устата криви се.

От гърлото песен се лее.

Не мислите вие, че страдам,

Щом болката в мене немее.

 

В усмивки устата криви се.

Те стона във мен заглушават.

Сред танца се нося, улисан,

Забава, забава, забава!

 

В усмивки устата криви се.

Танцувам и пея, не спирам.

Как може да знаете вие,

Че в този миг всъщност умирам?

Новогодишно хайку

Честита Нова Година!

Декември, 2009 - в Екваториална Гвинея. Реката до плажа "Утонде".

На годината нова

първият ден свършва.

Отекват вечерни камбани.

Хакки

Равнинна река —

отеква шумът на водата.

Нова година.

Райдзан

О!…

Да бях дете

в новогодишен ден!

Исса

No sound but the wind („Editors“)

We can never go home -
We no longer have one.
I’ll help you carry the load.
I’ll carry you in my arms.
The kiss of the snow,
The crescent moon above us,
Our blood is cold
And we’re alone
But I’m alone with you.

Help me to carry the fire,
We will keep it alight together
Help me to carry the fire,
It will light our way forever.

If I say, shut your eyes
If I say, look away
Bury your face in my shoulder
Think of a birthday.
The things you put in your head
They will stay here forever
Our blood is cold
And we’re alone, love
But I’m alone with you.

Caged bird

The caged bird sings
with a fearful trill
of things unknown
but longed for still
and his tune is heard
on the distant hill
for the caged bird
sings of freedom.

- Maya Angelou

Честит Първи Рожден Ден, Леа!

На 19.06.2009 г., в 15.15 ч. в гр. Варна, Леа навърши 1 годинка. Тържеството се състоя в тесен роднински кръг.

Честит Първи Рожден Ден, Малко Съкровище!

Пет години от детството и юношеството ми умряха с Майкъл

Пиша това от един хотел в Гранада, Испания. Трябваше да го напиша, не можех да отлагам повече. Само час преди да се кача на самолета от Варна за София, в 3 сутринта на 26.06.09, разбрах, че Майкъл Джаксън бил открит бездиханен в дома си. Помислих, че е някакъв слух или шега, показваща лош вкус. Нямах време да слушам. На Софийското летище, докато чаках следващия си полет за Мадрид, видях репортаж да се излъчва по телевизията и вече недвусмислено съобщаваха, че Майкъл е мъртъв. Беше ми трудно да го повярвам, почти невъзможно. Неговата музика, текстовете на песните му, филмите и клиповете му ме съпътстваха в периода от 11 до 15-годишна възраст. Той беше в продължение на почти пет години моят първи (и май че единствен) младежки “идол“. Не съм харесвала друга известна личност по подобен маниакален начин. Колекционирах плакати, снимки, значки с облика му - и често тези плакати ме избавяха от кошмарите ми, а когато чуех негова песен, което се е случвало и докато съм била в болница, и докато съм страдала за някоя оценка, моментално се ободрявах и знаех, че всичко ще е наред. Много голяма част от връстниците ми не го харесваха и ми се подиграваха, но аз не се отказвах от него. За добро или за лошо, Майкъл Джаксън имаше голямо влияние върху мен в периода на израстването ми. Харесвах го и му се възхищавах въпреки цялата му ексцентричност, а когато израстнах и започнах да харесвам други изпълнители, продължих да слушам с удоволствие и лека носталгия песните му. Неговата противоречивост не можеше да замъгли в моите очи таланта му, професионализма му, стремежа му към съвършенство. Хората често забравяха в озлоблението си към различността му трудното му детство, тираничния му баща, който бе започнал да мачка личността му от най-ранна възраст (5 годинки). Според мен, тежкото му детство и ранната му слава биха оставили отпечатък върху психиката на далеч по-малко лабилни и чувствителни хора, а както знаем, талантите са раними… И уви, много податливи на всякакви влияния. А Майкъл беше Талант с главно „Т“. Това никой не може да отрече. Той заслужи мястото си в историята на Музиката и Танца. Трудно ми е да говоря за него в минало време… Дори когато избухнаха скандалите с обвиненията в педофилия, тъжно клатех глава и си казвах, че наистина поведението му не е било адекватно и подобаващо на възрастен човек, но вътрешно знаех, че колкото и да е бил объркан, никога не би наранил дете. Оказах се права. Интуицията рядко ме е лъгала. Наистина, не беше изненада за мен, когато най-после стана явно, че по-голямата част от доказателствата срещу него са били изфабрикувани. Майкъл беше и ще си остане идол на - преди всичко – аутсайдерите. На различните. На трудно вписващите се. На малцинството. Независимо в кой край на плоскостта – по-горния или по-долния. Той беше човекът, който косвено ми предаде първите два най-важни урока по пътя към съзряването:

1. Урок по вяра – да харесаш някого и да му повярваш, макар да има противоречиви отзиви за него.

2. Урок по НЕ-конформизъм – най-трудният от всички. Да харесваш някого, когото мнозинството, групата, обществото като цяло, отхвърля. И да не криеш, че го харесваш. Уви, в България в последно време 0% усвояват този урок.

Thanks, Michael. I will always remember you. You taught me not to be afraid to be different, to stand out. The King is Dead, Long Live the King. Long Live the Minority. Rest in Peace – you most certainly deserve it. As you once said: „Leave me alone“ – Your wish is finally granted…

 

Испания – 1-ва част

Без да разберa кога, изтърколиха се 5 години, откак се „бракувах“ – при това, съвсем доброволно и невъзмутимо. След доста дълъг период на раздяла, най-накрая се събрахме с половинката ми. Неговото мнение беше, че вече е демоде да се подаряват цветя, затова реши да ми подари по случай годишнината 10-дневна екскурзия в Испания.

Съгласих се – коя съм аз, че да споря?!? (Друг въпрос е, че ако ти предложат 10, или по-точно, като спаднем времето, което минава в път, 8 дни в рая, отговаряш моментално и безусловно със „si, si, señor, por supuesto“). Екскурзията щеше да е, един вид, попътна спирка между България и Африка, където благоверният ми най-после успя да ме убеди да го придружа и откъдето, съответно, пиша това писание и се надявам да го довърша, ако, разбира се: 1. има Интернет; 2. не ме затресе маларията; 3. не ме опекат на лагерния огън и изядат сладко под думкането на тъпаните местните (не се шегувам, някои все още се облизват, като чуят да се споменава човешко месо). Но да се върнем на Испания. За да има някаква полза от това, което пиша, ще се постарая да споделя някое и друго впечатление. Първо, ние с Кало не си падаме много по организираните екзкурзии. Харесва  ни самички да се правим на откриватели и да се потапяме в атмосферата на мястото, без да се съобразяваме с тълпи (слушайки: „Коля, сразу иди сюда!“) и да търчим след изнервени гидове, но е абсолютно важно и необходимо за НЯКОИ определени места, които са много посещавани туристически обекти, да се направи предварително резервация. Това значително облекчава чакането по опашки. За нашата екскурзия на първо място се сдобихме с актуализираното издание за Испания на любимия ни пътеводител: „Lonely Planet“. С него сме обикаляли Израел, Египет и Рим. Съчетава географски атлас, история, снимки и полезна информация като адреси, телефони и цени на ресторанти, хотели и местни забележителности. И всичко това може да се натъпче с малко зор в по-голям джоб или дамска чанта. Второ, решихме, че ще наемем кола и за целта си имахме GPS и пиратски свалена карта за Испания, която пак ни свърши нелоша работа, с 2-3 издънвания само. После Кало измисли маршрута за Испания. Понеже хем ни се искаше да видим доста неща, хем не ни се искаше да се изсилваме, а да си починем, решихме да се концентрираме на Южна Испания, по-точно на Андалусия. Първо пристигнахме в Мадрид с полет на „Иберия“. После Кало шофира до Севиля, където прекарахме 4 божествени дни на мързел, испанско вино, фламенко и разходки по здрач. После отпрашихме към Гранада, където видяхме Алхамбра, пък отскочихме за бързо и до Кадиз, а от Гранада – обратно за Мадрид, като пътьом видяхме автономна област Кастиля-Ла Манча и столицата й Толедо. 

Севиля

Да кажа, че Севиля много ми харесва, не е достатъчно силно. Обикнах Севиля. Определено най-много ми се понрави от испанското ни пътешествие. Много приказен, мавърски град. Разгледахме старинната катедрала Giralda и замъкът-крепост на маврите, Алказар (Alcázares Reales de Sevilla).

В общи линии, стана ми ясно откъде французите са почерпили идеи за Версай .

 

Но най-много ми се понравиха типичната за Севиля архитектура в бяло и пясъчно-жълто, малките криволичещи улички в центъра и парковете.

Жегата обаче беше убийствена, много по-страшна от русенската, а това определено е постижение! Съвет: не излизайте между 13:00 и 16:00 навън, неслучайно испанците са измислили сиестата. Затова пък се мръква много късно, поне през юни-юли. Чак след 21:30 ч. С удоволствие си почивахме на обед в хотела, който също мога да препоръчам – Hotel Al-Andaluz. Разбира се, опитахме местните барове, т. нар. tapa bars, където се сервират tapa – нещо като малки сандвичи-хапки с различни гарнитури – месо, риба, скариди, сирена.

Кало опитва местните "Tapas"

 

Вечеря в малко по-изискания ресторант La Isla

(Следва продължение / To be continued…)

Испанска кухня

Кухнята е важна част от културата на една нация – особено за чревоугодници и любопитковци като нас . Дори зъбоболът не ми попречи да се насладя на испанската кухня по време на екскурзията ни. Този път обаче реших да започна отзад напред и да спомена храните, които най-много НЕ ми се понравиха: прословутият испански jamon и салатите с козе сирене (йъх! Въпрос на личен вкус На много хора им харесват).

Трите храни (или, по-точно, неща, понеже третото е напитка), които най-много ми харесаха в Испания, са (степенувани): 1. Гаспачо; 2. Паейя (Paella, често произнасяно „паеля“, но всъщност на испански двойно „ll“ се чете по-скоро като „й“ в Испания и като „ш“ или „ж“ в Латинска Америка); 3. Сангрия (типична испанска леко алкохолна напитка).

1. Гаспачото (Gazpacho) вече от няколко години ни е любима студена супа за лятото (заедно с таратора). За първи път реших да направя гаспачо, след като гледах един филм на Алмодовар („Mujeres al borde de un ataque de nervios“ – „Жени на ръба на нервна криза“) и там беше отделено доста филмово време, в което една от героините приготвяше гаспачо със сънотворни таблетки, за да отрови невярното си гадже (spoilers!). Първият път прекалих с чесъна и малко ни стана лошо, но пък следващите пъти значително подобрих резултата . В Испания почти във всички ресторанти много ни хареса и вкусът беше подобен на моя вариант (с едно изключение).

Най-много ни се понрави в едно заведение за бързо хранене в Мадрид, където го сервираха комбинирано с montaditos (малки хлебчета, разрязани в средата, в които може да се сложи всичко: домати с моцарела и босилек, комбинации от сирена, сьомга, хайвер, малки пикантни наденички chorizos, горчица и jamon, и мн. др.).

Моят вариант на Gazpacho:

5-6 добре узрели домата                                                                                                                      

3-4 малки пресни краставици (корнишони) или 1 по-голяма

3 сурови червени чушки

2 скилидки чесън

1 средно голяма глава зрял лук (червен)

няколко стръка целина

китка магданоз

сол, червен и черен пипер – на вкус (аз слагам повечко

1 с. л. ябълков оцет

2 с.л. зехтин

6 капки сос „табаско“ – за предпочитане червен

4 големи чаши натурален доматен сок от кутия

копър – по желание, но съвсем малко, за да не превземе вкуса.

Начинът на приготовление е съвсем прост: обелват се и се настъргват доматите, краставиците също се обелват и заедно с чушките и лука се нарязват на малки парченца. Добавят се смачканият чесън, ситно нарязаните магданоз и целина, сосът „Табаско“ и подправките (в класическата рецепта се слагат и други сосове, както и сух хляб или сухар, но го опитахме и на нас лично този вариант не ни харесва. Става прекалено гъсто и тежко. Може обаче да се добавят крутони или натрошен сухар във вече готовото гаспачо, без да се пасират с останалите продукти). Всичко се разбърква добре, а накрая се залива с доматения сок, отново се разбърква и се пасира. Готовото гаспачо аз лично предпочитам да не е нито съвсем рядко, нито прекалено гъсто, а със средна гъстота. Изливам го в голяма кана с капак и го слагам в хладилника. Оставя се да престои така поне 3 часа. Консумира се студено, може да се добавят парченца лед.

2. Паейя, валенсианско ястие от ориз, към който се добавя месо (carne), риба (pescado), морски дарове (mariscos), а във вегетарианския му вариант – само зеленчуци (verdura), е доста популярно и в България, но в испанския ресторант „La Isla“ в Севиля имахме честта да го опитаме приготвено с истински фин шафран (ех, и цената беше подобаваща, равняваше се на, горе-долу, още 2 нощувки в хотела .

Паейята по-горе е с шафран и зехтин. Мидите се приготвят и сервират с черупките, за да се запази по-добре сокът, а съответно, и вкусът.

3. Сангрия (Sangria) - пих сангрия само веднъж, в Гранада, но наистина се оказа много приятна. Казват, че е своего рода пунш (понятие, което винаги ми е било малко мъгляво). Рецептата по-долу обаче я „откраднах“:

• 1/2 – 1 портокал
• 1/2 -1 лимон
• 1/2 -1 ябълка
• 0,2 чаша захар
• 1 коричка канела
• 3 зрънца карамфил
• 1 бутилка червено вино
• 2 чашки бренди или коняк
• 1 бутилка лимонада или сода
• парчета лед

Приготвяне: Нарежете добре измитите портокал и лимон на съвсем тънки парченца. Обелете ябълката и махнете семките. Нарежете и нея на тънки парчета. Смесете плодовете със захарта, канелата и карамфила в голяма кана. Добавете червеното вино и брендито, и бъркайте докато захарта се разтвори. Прибавете още захар, ако е необходимо. Оставете каната в хладилника за около час. Сервирайте с лед в изстудени чаши. Ако искате Сангрията да бъде без алкохол, заменете виното и брендито с безалкохолно вино.

¡Buen provecho!

Испания – 2ра част

Освен на местната кухня, в Севиля решихме да се насладим и на двете най-популярни забавления, типични за Андалусия: фламенкото и коридата. Само фламенкото обаче беше наслада. Коридата ни остави отвратени и зашеметени (по неприятен начин). Но за нея – в отделен пост.

Традиционната фламенко-вечер, която си устроихме, представляваше посещение в къща с вътрешен двор – patio (открита градина-двор, оградена със стени - много типична за района). Зрителите бяхме седнали в нещо като кръг или по-скоро квадрат, в центъра на който имаше малък дървен подиум и столове. Танцьорите танцуваха фламенко под акомпанимента на китарист и певица, която пееше цигански песни. Знае се, че фламенкото е танцът на циганите – хитанос (los gitanos) и най-автентично звучи и изглежда, когато се изпълнява от андалуски цигани (и не, в случая тази думичка не се счита за обидна, а по-скоро за горда демонстрация на етническа принадлежност . Много туристи се насочват към лъскави заведения, в които лъстиви танцьори и танцьорки с шарени предизвикателни рокли, силен грим и кастанети играят псевдо-“фламенко“. Подобни представления имат също толкова общо с истинското фламенко, колкото българската фолклорна музика със съвременната чалга, или загадъчната еротичност и мистериозност на „Голата маха“ на Гойя и балерините на Дега с евтин постер на разголена мацка в някой ТИР. Фламенкото е не просто танц, а андалуски ритуал на ухажването и агресивното заявяване на „собствено пространство“,  който се изпълнява вече близо 500 години и който трябва да изразява много болка (танцьорите силно набиват краката си, тропайки в ритъма му), страст и гордост, почти граничеща с ярост. Това е свързано до голяма степен и с андалуската история. Има различни теории за произхода на думата flamenco. Според някои произлиза от испано-арабската дума fellahmengu („прокуден селянин“). След края на господството на мавърските халифи жителите на Андалусия, изповядващи исляма, (Moriscos) , са се смесили с новодошлите цигани, за да избягнат религиозни гонения. Други хипотези за етимологията на думата са, че произлиза от „фламандски“ (испанците са вярвали, че такъв е произходът на циганите) или flamante (пламенен) – асоциация със страстното изпълнение на танцьорите, или дори с думата “фламинго“ (някои от движенията на ръцете, врата и главата наистина наподобяват движения на птица с дълга шия). Откъдето и да произлиза, автентичното фламенко е невероятно преживяване. Горещо препоръчвам мястото, където ние бяхме: Casa de la Memoria de Al-Andalus, Barrio de Sta. Cruz, Sevilla.

 Flamenco в Севиля, Андалусия – родината на фламенкото. Танцьорите и певците са истински андалусци, облечени в традиционно черно.

Гранада

След Андалусия, следващата ни спирка беше Гранада. Пътьом се отбихме в Кадис, но не ме очарова особено, пък и бяхме там само два часа, така че ще го пропусна. Гранада обаче си я бива , живописен град, сгушен в подножието на планинската верига Sierra Nevada („снежната планина“ – наистина имаше сняг по върховете, въпреки 40-градусовата жега на сянка). Стори ми се по-градски тип от Севиля, по-урбанистична атмосфера, но и по-жива, съвременна (в Севиля не знам защо, имах чувството, че съм се пренесла назад във времето и току-виж изскочил иззад някой храст я Отело, я някой Абдул Зиад ибн Рахман, и облещил насреща ми черни лъскави мавърски очи под дебели вежди, със заканително свита в гримаса уста, стиснала здраво между святкащите си зъби гравиран кинжал.

Излюзията за съвременност в Гранада обаче трая само до момента, в който влязохме в градините на Алхамбра и успях да се отделя за малко от туристите. Така и незавършена до днес, Алхамбра („червената крепост„, от арабски) е строена през първата половина на 14-ти век, като палат и крепост на мюсюлманските владетели Юсуф I и Мохамед V, султан на Гранада. Въпреки жегата, беше невероятно.

Фонтаните, градините, обградени от 13 масивни кули, невероятните декорации, имитиращи сталактити или представляващи колони и парапети като фина плетеница, направена не от дантела, а от гипс, мрамор, дърво и скъпоценни метали, определено ни впечатлиха. Дори имената на отделните части от палата - “Дворът на лъвовете“, „Златната стая“, „Портата на Наровете“ , ‘Винената кула“, покоите на султанката – звучаха като приказка от 1001 нощ.

Видяхме и стаята, където писателят Уошингтън Ървинг е писал „Tales of the Alhambra“ през първата половина на 19-ти век – дори се наканих да ги прочета . За Алхамбра препоръчвам предварително наемане на tour guide.

Толедо

Следващата ни спирка, този път по-кратка, беше Толедо, столицата на автономна област Кастиля-Ла Манча. Размечтах се за вятърни мелници (каквито наистина видяхме), за Дон Кихот, Санчо Панса и Дулсинея. В Толедо архитектурният стил беше по-строг, по-крепостен, по-напомнящ мрачни замъци от Средновековието. Бил е голям административен и търговски център по време на Римската империя. Известен е и с това, че в него е живял и рисувал доста от мрачните си, строги и канонични картини Ел Греко.

В Толедо най-много ми допадна магазинът за рицарски доспехи, оръжия и щитове . Чак после разбрах, че е известен с производството на стомана, ножарството и железарството бяха много добре застъпени .

Интересен факт за града е, че се намира под защитата на ЮНЕСКО и че е побратимен с… Велико Търново! Има някои прилики – и двата са разположени на хълмист терен, като Старият град е във високата част; и покрай двата минават реки - В. Търново е до Янтра, Толедо - до Rio Tajo (the Tagus River).

Мадрид

Най-после дойде ред и на последната ни спирка – Мадрид. Там ни се случи нещо много неприятно – на Кало му откраднаха портфейла с личните документи, кредитни карти и др. в метрото, близо до  Puerta del Sol. Така че видяхме отблизо и полицейски участък – даже дирекцията на полицията. Както и навсякъде в Испания, почти никой там не говореше английски . Отсега да бъдат предупредени туристите, запътили се към Испания – по-добре поотворете някой и друг испански разговорник, защото шансът да ви обяснят нещо, ако попитате на английски, е малък . Тук-там, най-вече по хотелите, има хора, които говорят Ingles, но ние имахме опит с Рим и хич и не се опитвахме да пробваме с английски.

Въпреки неприятната случка, не се наложи да спим под някой мост или на улицата, защото аз предвидливо си носех моята карта и се настанихме в хостела, който бяхме резервирали предварително: „La Perla Asturiana“, близо до La Plaza Mayor. Не можеше да се сравнява с хотелите, в които спахме в Севиля и Гранада, но имаше преимуществото да е чист и да е в самия център – което също беше и основният му недостатък. Мадрид е град, в който фиестата се вихри до ранни зори. Почти не можехме да спим от децибелите. Особено през лятото, животът започва след 21 ч. вечер – даже тогава майките изкарват децата с количките . Просто през деня е адска жега. Ние въпреки това се разходихме – най-вече в централната част, около двореца на Juan Carlos. Стилът на много сгради ми напомни любимия Русе с неговия отличителен барок. Излишно е да добавям, че мащабът беше друг .

Но основното, на което се отдадохме в Мадрид, беше ходенето по музеи. За три дни видяхме три. Накрая чак ни прилоша от изкуство. Първо видяхме Museo Naval (Военноморският музей, безплатен), където Кало се нагледа на оръдия, пушки, дъна на лодки, самоделни гранати, торпеда и оловени войничета, а пък аз се напрозявах на воля, пестейки сили за втората (и несъмнено по-голяма) атракция – Прадо.

Museo del Prado, централният вход със статуята на Velazques

Завършен през 1785 г., неокласическият Palacio de Villanueva служел за щаб-квартира на Наполеоновите военни части по време на окупацията на Мадрид (1808-1813), но през 1814 Fernando VII решил да го превърне в музей. Пет години по-късно музеят Прадо отворил врати – тогава в него имало 311 картини на испански художници. Днес колекцията му включва над 7000 картини и други експонати на творци от цяла Европа, най-вече от периода 13-19 в. Наричат Прадо прозорец, в който се оглежда испанската душа – и през чиито картини-очи Испания гледа навън, към света. Всички големи вълнения, всички открития, бунтове и проблеми присъстват тук, отразени в картините на гордия, грандиозен Веласкес, надменния чужденец Ел Греко („гъркът“), превърнал се в по-голям испанец от испанците, и несравнимият Гойя.

От чуждестранните художници по-известни са картините на Тициан, Рубенс, Тинторето и най-странният, жизнерадостно-чудовищен триптих на Bosch, „The Garden of Earthly Delights“, защитник на морала чрез подробна демонстрация на това, какво се случва на грешниците, отдали се на плътски наслади . Но най-силно и безспорно доминиращо е присъствието на любимия ми художник Francisco José de Goya y Lucientes, на когото са отделени най-много зали, а повече от 100 негови картини от различни етапи на живота му са разположени на три етажа. Най-мрачната колекция е безспорно Pinturas Negras (черните рисунки, сред които силно смущаващата картина „Сатурн, поглъщащ сина си“, „Колосът“, „Вещерският шабат“). Отделно са политическите „Втори май“ и „Трети май“, еднакво еротичните „Голата маха“ и „Облечената маха“, доста портрети на кралското семейство и цяло съзвездие от по-ранни негови картини, изобразяващи най-вече веселия живот на испанските селяни. И във всички тях има много изразителност и макар да са много изпипани, са някак леки и въздушни, има нещо детско в рисунъка, почти като в книжка с комикси (особено в по-ранните му произведения).

"La Vendimia" ("Гроздоберът"), една от любимите ми по-ранни картини на Гойя, нарисувана в периода преди глухотата, депресията и цинизма да го завладеят напълно

Третият ни опит да обогатим познанията си по изобразително изкуство беше посещението на Centro de Arte Reina Sofia, картинна галерия, която за разлика от Прадо набляга повече на модерното изкуство. Там са изложени картини на някои от „гениите“ на 20-ти век, Салвадор Дали, Жоан Миро, Пабло Пикасо и други сюрреалисти като Макс Ернст. Откровено казано, Кало не е голям почитател на абстракционизма, а и мен не можа да ме трогне толкова този център на изкуството, както и безбройните Пикасови биволски и конски глави и разкривени женски лица, поднесли кърпички пред очите си, но може би бяхме още под влиянието на класиците от Прадо… Безспорно и този стил има своето място, както и почитатели.

Опит да се "спогодя" с творческия гений на Пикасо

С това приключи нашето испанско пътешествие (още снимки има тук). Тръгнахме си с голяма неохота и си обещахме да не е последното .

Let’s Talk About Sex: 1

Седем причини да НЕ ГО правим

(Авторски права върху текста: мои)

Наскоро ми се наложи да играя ролята на супервайзър на една новопостъпила колежка. С три-четири години по-млада от мен, тя беше усърдна и работеше с желание. Забелязах обаче, че позволява на мъжката част от персонала определени своеволия – като например, пощипване по рамото. Тук в Африка, културата е съвсем различна, на докосването се гледа като на необходимост, но в моето, възпитано в европейска консервативност и потръпващо при звука на думички като “sexual harassment” съзнание, докосванията на работа с противоположния пол е добре да са сведени до минимум. С други думи: топла усмивка – да, хилене – не. Скъсяване на дистанцията – да, споделяне на интимни подробности като любима марка парфюм – не (за нещо по-интимно пък да не говорим!). Ръкостискане – да, пощипване – твърдо не. Разбира се, има си изключения – например, ако си работил рамо до рамо с някого години наред, напълно оправдано е според мен (бидейки личност с топъл и по-скоро импулсивен темперамент), отвреме-навреме да му се обесиш на врата (пред или след дълга раздяла) – но само след като взаимно сте се уверили в уважението си, спечелили сте доверието си и знаете, че този дружески израз на искрено задоволство от съвместната работа няма да е предпоставка за прекрачване на “Границите”. (Границите = от топло разбирателство към двусмислено флиртуване към let’s get physical към… е, you know).

Момичето ме изслуша с похвално търпение. Може би беше мотивирана да ме слуша, защото беше преглеждала с мен файловете на многобройните малолетни пациентки с цяло съзвездие от sexually transmitted diseases, родили деца “без бащи”, а може би защото знаеше, че преди по-малко от месец двама загубиха работата си – бяха уволнени просто защото бяха направили грешката да афишират връзката си, при положение, че работеха в различни отдели, нямаха си половинки и не бяха в положение на шеф и подчинен, което би било много, ама мнооого конфузно и неуместно. Единственото им “прегрешение” беше, че работеха на едно и също място и бяха допуснали да се влюбят. На другия ден още пътуваха в самолета за дома. Мда, доста крути мерки, според мен, и то продиктувани от лъжеморал. Но още една допълнителна причина да искам да предупредя новата секретарка – съвестна и работлива.  

Разговорът ни ме накара да се замисля за мъжете и жените, за секса на работното място и като цяло, а също за това кой какво го пали и защо на някои им е толкова трудно да се въздържат да се забъркват в разни каши.

 Ето според мен 7-те най-лоши причини / извинения за секс:

1. Секс само заради физическо привличане. Единствен критерий – външният вид. Да ме убият, не мога да схвана как на някои мъже, а като стана дума, и на доста жени, им харесва да правят креватна гимнастика с някой непознат или полу-познат, само защото ги привличал физически. Безспорно, не мога да си представя и как някои правят секс БЕЗ привличане, т.е., наистина е важно, но не може да е единствен критерий. Не се сещам за по-глупаво оправдание от: «Ех, не изпитвам нищо към него/нея. Беше просто секс!». Дявол да го вземе, не мога да си обясня как действа. Тоест, не технически, разбира се , ами не мога да разбера къде толкова е неудържимата привлекателност на това, да преспиш с някой, когото едва познаваш. На същия принцип, парче кайма може да се приеме за възбуждащо (и някои сигурно го намират). Не че го заклеймявам, имам познати, които го практикуват и се уважаваме взаимно, но просто е загадка за мен (не говоря за каймата, а за one-night stands). Да, безспорно, от естетична гледна точка на всеки му е приятно да види пропорционален и добре сложен екземпляр на противоположния (или същия, ако там са му мераците) пол, но за мен поне, ако това е всичко, с което ни привлича даденият индивид, въпросът се изчерпва с мимолетно ахване. И – продължаваме нататък. Next chapter. Може би това е причината за равнодушието ми пред много лелеяни «кумири» като Брад Пит, Том Круз, Джордж Клуни, Дейвид Бекъм, Бойко Борисов, а в последно време – новото поколение с представители Орландо Блум и Зак Ефрон. Много са ми «пластмасови” и опиянени от собственото си величие. Може би съм несправедлива и ги съдя прибързано. Но сърцето ми затуптява пред тях също толкова силно, колкото би затуптяло при вида на умряла медуза (жива медуза би ме развълнувала повече .

 

Горе-долу, същия ефект имаха и «Максимус» единственият път, когато отидох на тяхно шоу. Забавно беше, музиката беше горе-долу добра, но просто не можех да разбера ревящите и припадащи девойки. Отидох си малко преди края на шоуто – доспа ми се. По същия начин не мога да разбера и мъже, които се прехласват часове и дори дни наред пред гръдната обиколка на някоя мадама.

 

Намирам го за оправдано само до навършване на 17 г. После вече ми се струва, че трябва да започнат да го «надрастват». Знам си, че ако бях мъж, просто нямаше да се «давам» толкова лесно . Излишно е и да казвам, че за подобни мъже е трудно (абе, почти невъзможно) да спечелят искреното ми уважение, да не говорим за респект. Ако една жена, както и един мъж, се поддават толкова лесно и имат толкова слаб самоконтрол (както се казва, «слаб им е ангелът»), сигурно същото важи и за други техни житейски и работни навици, и принципи.

2. Секс заради «тръпката» и «опасността». Тук може да се поспори. Има може би, ситуации, в които мога да го разбера. Но не и като основен мотив. Както съм чувала да казват, «Исках нещо различно. Исках разнообразие и силни преживявания». Жалко извинение за изневяра. Ако ни е налегнала скуката и роптаем, винаги можем да пробваме бънджи, свободно падане, скално катерене или нещо от сорта. А защо не, курс по танци, бойни изкуства, литературен клуб, грънчарство или друго хоби – все интересни алтернативи, шанс да се разнообразим и да покачим нивото на адреналина, да научим нещо, да общуваме с нови хора, без да си навлечем риска от STD и без да нараним някой, който искрено ни обича.

3. Секс, защото някой има власт или може да ни даде нещо материално (или друг вид облага), което нямаме. За това си има и професия, най-древната професия в света. Или, вид търговско-правни взаимоотношения. Отново: разбирам, че някои хора могат да имат сериозна причина за това, особено в днешно време, но мразя, когато го правят (80% от преуспелите в България) и го представят за «чиста монета». Сещам се за поне десет актриси и певици, и за поне двама политици, които няма да назова. Както и да го наричат, с каквито и епитети да се мъчат да го украсят – пред света и пред себе си – фактът си е факт. К-вата си е к-ва.  

4. Секс за да избройкаме някой, когото всички вече са минали. Е, това определено е много популярно в гимназията, ама някои хора си го влачат цял живот. От прекален стремеж да се омешат със «стадото». Пак, не виждам къде е смисъла. Все едно да се натискаш да бъркаш и ядеш в чиния, в която вече двайсет-трийсет (или петдесет) души са се ровили и пускали слюнка (sorry). Нечистоплътно и студено, като полярният кръг, да не кажа в най-северната му част. Подобен е случаят, когато много тийнейджъри правят секс преди да са готови за това и преди да са сигурни, че са срещнали Подходящият човек, само защото ги е страх, че връстниците им ще им се подиграват, че са девствени. What a pile of bullshit. На същия принцип, би трябвало да скочат в Дунава, само защото приятелчетата им са им казали да го направят. Е, аз не си падам по скокове в хлъзгавата, студена тиня, предпочитам да си изчакам джакузито .

 5. Секс за отмъщение. И при двата пола се среща често, когато хората са наранени, най-често от изневярата на интимния им партньор, и отчаяно искат да му/й го “върнат”. Тъпкано. Разбираемо, но обикновено тъпканото е за тях, при положение, че го правят САМО за да отмъстят (т.е., не изпитват чувства към третото лице в уравнението). Да не говорим, че спрямо самия трети човек не е много честно (освен ако не търси one-night stand или не иска да сте friends with benefits).

6. Секс като начин да забравим някого. Подобен на # 5. Т. нар. rebound sex. Има хора, за които не е проблем и действа, но повечето от нас биха се почувствали зле и не на място след това. За да си спестим въпросите: “Какво правя тук и кой е тоя/коя е тая?”, за предпочитане е да потърсим други начини да намерим отново радост от живота след скъсване. Може да отнеме време, но не мисля, че най-разумната идея е да скочиш в леглото с някой, при положение, че единственото, което ти се иска, е да си в леглото – сам/а -, с буркан с течен шоколад, “Птиците умират сами”/“Терминатор” и пакет книжни носни кърпички, а при мисълта някой потенциален ухажор да те приближи на по-малко от 20 крачки, те обхваща параноя и те побиват тръпки (не от приятните).   

7. Секс като начин да задържим някого. Най-отчаяният. Мога да го прибавя към вкопчването в интимния партньор със зъби и нокти (не в буквалния смисъл на думата , следенето на всяка негова крачка, проверките за следи от червило / руси косми по ревера и за непознати телефонни номера в азбучника на телефона му. Определено, ако някой иска да си тръгне, това не е начинът да го задържим, даже да се увием със скоч и да се залепим към лявата му подбедрица. Тук мога да цитирам две поговорки: 1. (африканска): ако една птица иска да отлети, тя ще отлети, дори и ако й изскубнеш перата. 2. (тази не знам откъде е): пусни едно нещо на свобода и едва тогава ще разбереш дали наистина е твое. Но да се върнем към темата . Много в крайна сметка се поддават на мрънкането/изнудването за секс, за да бъдат зарязани малко по-късно. Да си “силна, независима жена”, означава ти да решиш “кога” и “къде”. И “дали”. Ако плазмодият, който се представя за твое гадже, те зареже, понеже няма търпение да изчака да си готова за секс – fuck him. Или, по-точно, don’t fuck him . Истинският ще изчака (и, о, не, това няма да го направи по-малко секси , и, о, да, един мъж може да е both a gentleman AND incredibly good in bed .

(Следва продължение…)

Let’s Talk About Sex: 2

Седем причини да ГО правим

(Авторски права върху текста: мои)

Посвещавам това на Жени и на всички анонимни момиченца (и изобщо, тийнейджъри), които се измъчват с въпроси като „Дали?“ и „Кога?“ да допуснат физическа близост с някого. Бъдете умни. Мислете с главата си. Не позволявайте на никой да ви контролира. Изслушвайте внимателно съветите на всички, но нека крайното решение си е ваше, особено за нещо толкова важно, каквото е изборът на интимен партньор.  По-добре е да сте сами, отколкото с някой, който ви кара да се чувствате непривлекателни, необичани, неоценени и лесно заменими. Ако всички ви убеждават да сте с някого, но главата ви и сърцето ви казват друго, не бъдете. И обратното, ако главата ви и сърцето ви казват да сте с някого, на всяка цена бъдете с него, ако ще и да ви убеждават, че това не е правилно. Веднъж се живее, не можем да си позволим лукса да загърбим сродната си душа, и после да живеем с „Ами ако…?“. Ценете се и ще видите, че ще ви оценят. Не искам да звуча като някакъв ментор, но такъв съвет ми даде едно време майка ми и такъв съвет бих дала на дъщеря си. В крайна сметка, кой би предпочел да се налива с евтино вино за един долар, когато някъде го чака изстудена бутилка Dom Pérignon?

 

След като първо анализирахме «неправилните» причини / извинения за секс, нека сега да се спрем на «правилните» (всичко разбира се е напълно субективно). Най-важният фактор: когато само и единствено конкретният човек може да ти даде нещо, което никой друг не може – и това го прави различен. Когато при нейното или неговото влизане в стаята, всички останали (независимо колко по-умни или по-красиви) стават по-малко «цветни». Kогато той или тя ти действат като магнит с малка червена точка отгоре. Като далечно пътешествие до екзотична страна.

Като завръщане у дома.

 

Като сладко от боровинки: с леко тръпчив вкус на езика, опияняващ аромат, и в момента, в който затвориш буркана, ти се иска да го отвориш пак и да си вземеш още малко.

 

Като изстрелване на ракета.

 

Наличието на някои характерни черти (или по-точно съчетание от такива), могат да играят ролята на major turn-on. Всеки човек си има индивидуална комбинация, която действа при него (като шифър на ключалка). Ето предложението ми за «Топ Седем» причини да си «паднем» по някого (забележка: всички примери са взети от реални ситуации, с реални хора. Така че, have hope! Има наистина такива личности, не са само плод на въображението :

 Топ 7 съставки на коктейл “sex appeal” (не задължително в този ред :

 1. Интелект. Неслучайно в сериалa «The Big Bang Theory» се казва, че “Smart is the new sexy”. Не съм много сигурна до каква степен тук да разгранича ерудираност и богата обща култура (т.е. базисни познания в много области и обширни познания поне в няколко) и природен интелект (т.е. бърз ум, «сече му пипето», «акъллия е момчето», «умна жена е, ама то на жена ум да дадеш е като на овца по-дълга опашка – за нищо не служи»). Мисля, че по-скоро за мен поне е важно присъствието на второто. Имам познати, които са натъпкани до човката със знания (и помнят, гадините!), чиято памет ме изпълва с възхищение и мога да ги слушам да ми говорят за шах и за ядрена физика дълго време, но няма да им дойде на ума, че започват да стават отегчителни (слагам и себе си в категорията на отегчаващите понякога; единственото ми оправдание е, че се опитвам да давам избор поне сегиз-тогиз на хората около мен. Както сега – на който му е дълго, да не чете). Пример за major turn-on: пич, който разбира от SPSS и може да ми го обясни на разбираем език.

 2. Самоотверженост и благородство. Това може да е образът на Добрия герой, който побеждава Ламята и спасява принцесата, а може да е просто солидна доза отговорност и способност да поемеш товара на плещите си мъжки, без да хленчиш. Истински лошите момчета (а не «добрите момчета, които се правят на лоши» – има разлика ) са интересни само първоначално. Скрито аз поне винаги се надявам да победи Светлината и старомодните добродетели като благородство, справедливост, готовност да рискуваш себе си, за да спасиш някой друг. Воините на мрака и «истински лошите момчета» могат да ходят да размахват юмруци, да смъркат кокаин, да се правят на неразбрани и интересни, и да пият кафе (или друго) някъде другаде. Пример за major turn-on: пич, който преглежда 74 болни без да яде, а накрая си дава с усмивка сандвича на гладно дете, без да подозира, че някой го гледа (guess who .

3. Сила на характера и собствено мнение. Someone, who “has balls”, т.е., не го е страх да защити позицията си и да се опълчи на авторитетите, когато е убеден в правотата си или когато го прави за “общото благо”. Това включва способност за изграждане на собствено мнение. Тук искам да уточня: не става дума за обикновено вироглавство, а по-скоро за вироглавство, което изразява някаква позиция (обикновено гражданска). Винаги са за предпочитане бунтарите с независимо мнение (и с кауза!) пред зализаните дружинни и отрядни председатели / активисти / политици. Пример за major turn-on: пич, който е живял сред богатство и разкош, но има «леви» убеждения, пацифист е и участва в гладна стачка и спи на улицата, влиза в разпра с ректора и бива изхвърлен от университета заради отказа си да отстъпи от принципите си.    

4. Дискретност. Нека изясним едно нещо: леките закачки и майтапи са приятни и развеселяващи. Откровеното и подробно описание на креватни подвизи е гнусно. Много мъже обичат да го правят (а и някои жени). Изключвам допитване до най-добрия приятел/ка за нещо, което силно ни тревожи във връзката. Говоря за случаите, в които даден индивид, седнал на маса с голяма компания и безсъмнено с развързан от алкохола език, се впуска в графичен и дълъг разказ за това, «къде», «как» и «с коя» (или «с кои»). Особено ако се стигне до конкретно описание на техники (Oh, God! Give me a sheet to cover my head, now!). Не се заблуждавайте, че това е секси – точно обратното. Единствената реакция, която подобно описание може да предизвика у всяка здравомислеща жена, е: “Така ще приказва и за мен, ако се излъжа да правя секс с него”. Пример за major turn-on: пич, който седи на масата с пийналите си приятели, които пресипват да се хвалят с «подвизите» си (къде истински, къде въображаеми ), кима учтиво с глава, но умело отклонява всякакви въпроси и намеци за сексуалните предпочитания/любими пози и т.н. на половинката си.

5. Чувство за хумор. Светът е оцелял, защото се е смял. Абсолютно и 100% съм съгласна с това. Ако можеш да се смееш ЗАЕДНО с някого, особено ако той е този, който те е разсмял, имаме вече едно добро начало. Уточнение 1: само по себе си, това условие нищо не значи. Както те е разсмял, така може и да те разплаче. Уточнение 2: някои хора могат да се смеят на всичко и НАД всички останали, но не и на себе си. Лош, много лош знак. Говори за дребнавост, тесногръдие, комплексираност и прекалена мнителност. В съзнанието ми хора, които възприемат себе си (и света) прекалено насериозно, все едно имат огромен фосфоресциращ знак: „Стой далеч!„. Трудно се общува с подобен човек, който никога не се засмива на шегите по свой адрес (имам предвид добронамерените, разбира се, не злъчните). Пример за major turn-on: пич, който се описва със самоирония и смешни епитети в ситуация, в която е искал да се представи като герой, а се е провалил.    

6. Известна доза нерешителност/скромност. Знам, че вече поговорката «скромността краси човека» не е актуална. Но в моя «коктейл» скромността е просто необходима добавка. Не говоря за безгръбначие, а за липса на арогантност и прекалена самоувереност. Изисква се много сила да покажеш неувереност. Това значи да си склонен да допуснеш, че много хора ще го приемат като слабост. Но пък човек, който винаги е самонадеян, или: 1. винаги е с “маска”, или 2. е надут пуяк/паун, който се опива от собственото си безгрешие и съвършенство. Пфу! Пример за major turn-on: пич, който не се притеснява да покаже по-чувствителната си страна, да попита къде е сгрешил (искайки да чуе отговора) или да поиска съвет. 

7. Харизма. Онова загадъчно нещо, което не може да се измери или опише с думи, а чието влияние трябва да се почувства. То, за разлика от физическите данни, не е толкова преходно. При различните хора е различно. При някой може да са изразителни очи, при друг – силно личностно присъствие, при трети – трапчинки. Харизматичен може да е начинът, по който човек се движи, маниерът, с който си пали цигарата (не че одобрявам пушенето, просто отбелязвам, че може да изглежда секси), дрезгавият тембър или кокалчето на дясната му ръка. Отличителното е, че ако имаме двама души, единият от които с по-добри пропорции, а другият по-несъвършен физически, но с харизма, чувстваме се привлечени от втория. Даже това, което преди у други хора сме считали за недостатък, започва да ни изглежда секси и привлекателно у този конкретен човек. Пример за major turn-on: английският актьор и певец Rob Pattinson a.k.a. Edward Cullen. Подобно на героя му, не красивата фасада, а неговата дълбочина и мистериозност са омагьосващи.

 

И женският “еквивалент” и американска колежка на Роб – Kristen Stewart, a.k.a. Bella Swan. Нищо чудно, че си пасват така добре .

Роб и Кристен във филма "New Moon", дългоочакваното (поне от мен) продължение на "Twilight". Самият факт, че Кристен успява да се задържи на краката си и дори да отвърне на погледа на подобен мъж, когато той я гледа и докосва по такъв начин, говори за завидна сила на характера, с каквато единици от нас могат да се похвалят :)

 В живота: най-голямата тайна на техния сексапил е, че… не им пука особено как изглеждат .

Sporty, Sexy and Casual

HAPPY BIRTHDAY, MICHAEL

You are missed. I wish you would finally find peace. I wish I could turn back the hands of time and tell you: ‘“Look in the mirror and really see yourself, at least once. You are beautiful. You don’t have to mutilate your body and face to be loved. We love you – just as you are. Beautiful, beautiful boy.„

Yesterday I cried watching the Michael Jackson memorial. I cried
for a little
black boy who felt the world didn’t understand him. I cried for
a little black
boy who spent his adulthood chasing his childhood. And I thought
about all the
young black boys out there who may too feel that the world
doesn’t understand
them. The ones who feel that the world does not understand their
baggy jeans,
their swagger, their music, their anger, their struggles, their
fears or the
chip on their shoulder. I worry that my son, maybe too, one day
will feel lonely
in a wide, wide world.

I cried for the young children of all colors who may live their
life feeling
like a misfit, feeling like no one understands their
perspective, or their soul.
What a burden to carry.

As a mother, I cried for Katherine Jackson because no mother
should ever bury a
child. Period. And I think about all the pain, tears and
sleepless nights that
she must have endured seeing her baby boy in inner pain, seeing
him struggle
with his self-esteem, and his insecurities and to know he often
felt unloved
even while the world loved him deeply. How does it feel to think
that the
unconditional love we give as mothers just isn’t enough to make
our children
feel whole? I wonder if she still suffers thinking, “what more
could I have
done?” Even moms of music legends aren’t immune to mommy guilt,
I suppose.

And as a mother raising a young black boy, I feel recommitted
and yet a little
confused as to how to make sure my son is sure enough within
himself to take on
the world. Especially a “strange” one. To love himself enough to
know that even
when the world doesn’t understand you, tries to force you into
its mold or
treats you unkindly, you are still beautiful, strong and Black.
How do I do
that?

Today, I am taking back “childhood” as an inalienable right for
every brown
little one. In a world, that makes children into booty-shaking,
mini-adults long
before their time, I’m reclaiming the playful, innocent,
run-around-outside,
childhood as the key ingredient in raising confident adults.
Second, I will not
rest until my little black boy, MY Michael, knows that his broad
nose is
beautiful, his chocolately brown skin is beautiful, and his
thick hair is
beautiful.

And nothing or no one can ever take that away from him.

“Now ain’t we bad? And ain’t we black? And ain’t we fine?“

—Maya Angelou

Да Живее Късата Коса!

Днес най-накрая се оттървах от дългото си руно, което в последно време свивах в доста проскубана опашка и откровено казано, имам чувството, че изхвърлих 10 години от гърба си. Олекна ми – съвсем буквално .

Не чакайте, ами грабвайте ножиците. Късата Коса е Супер!

Пъстро лято

Събуждам се в малката си кошарка с тъмнооранжев цвят и виждам как Слънцето рисува правоъгълници по пода. Поставям краче върху мрежата и изпробвам здравината й. Тя измамно поддава и почти съм сигурна, че ще се освободя, но тази илюзия е измамна. Претъркулвам се по корем и уверено се изправям. Започвам леко да се поклащам и предупредително измяуквам – моят начин да известя, че съм будна и готова за подвизи, като точка първа в листа за деня е да търся котки. Но Големите имат други планове за мен. Първият е обличане, а вторият е закуска – отегчително събитие, по време на което само по случайност храна попада в устата ми, а през повечето време съм заета да блъскам лъжицата, подаваща ми храната. Пфу! После обаче излизаме навън, което е значително подобрение.

Слънцето грее, цветята са красиви и аз най-накрая имам възможност да започна да търся котки, но вместо това се усъмнявам, че сред хортензиите може да се крие нещо много по-интересно, като например феи или малки елфи, сервиращи чай на кресливите врабчета.

Размечтавам се за далечни страни и ми се приисква да полетя на гърба на птица, като Палечка. Но в най-добрия случай, мога да летя затворена в голям, бръмчащ сандък, или просто да се задоволя да провра любопитна муцунка в оградата на съседа. Не мога да си обясня защо ми го забраняват, наред с други неща – обикновено интересни и приятни занимания, като въргалянето с току-що изпрани дрехи в калта, пляскането с ръчички в локви и близането на цимент.

Но Големите са странни същества. Толкова тромави, тежки и непредвидими. Човек би си помислил, че ще се зарадват от факта, че услужливо намазах вратичката на шкафа с крем против бръчки на  “Eucerin“, но какво получавам за усилията си? „ННЕ, ННЕ!“ и сърдито размахване на пръст. Шкафът поне остана доволен.

Размотавам се напред-назад и от скука изяждам едно-две листа от мушкато, след което, за да убия времето, решавам да си направя мислено равносметка на нещата, които успях да свърша това лято. А те никак не са малко:

1. Проходих. Даже и прощъпулник ми правиха. Завеяните ми откачени родители не присъстваха, разбира се, ами набиваха крак и мъкнеха раниците си някъде около Екватора. Това може да се очаква от тях, несериозна работа. Аз обаче си изпълних моята задачка и от малкото предмети, които бяха благоволили да ми сложат за избор (повечето свързани с медицината и инженерството) избрах най-невзрачния – писалката. Нямаше как да знам, че при тази вест майка ми полудя от щастие и скочи високо три пъти със стиснат юмрук, но се радвам, че тя поне остана доволна. Току-виж, от трите поколения жени в семейството ми, луди по писането, една най-после станала писателка . Реших да не й развалям настроението с тайното си решение да стана кючекчийка и между другото да си открия лавка за гевреци (не че имам нещо против гевреците, опазил ме Бог!).

2. Потопих крачета в морето. Не беше зле. Голямо, бълбукащо синьо-зелено нещо, което прави „шшшшш“, „шшшшшшшшшш“. Почти толкова интересно, колкото боклуците по плажа.

3. Станах християнка. Кръстиха ме в Православен храм „Св. Атанасий“ във Варна на 02.09.2009. Според татко, кръщенето ми си беше напълно загубено време, но мама не беше убедена, че ритуалът е безсмислен. Така че, за добро или лошо, вече съм християнка. С обещанието, че ако някой ден реша да стана будистка или да се причисля към редиците на бахайците, нашите няма да ме спират, стига да не използвам наркотици, да не практикувам ритуални убийства и да не участвам в оргии. 

Всъщност, ритуалът дори ми хареса – поне част от него, преди да ми натопят малките, пухкави крачета в оня котел със студена вода. Сисето – моята кръстница, и нейният приятел Еди дойдоха чак от далечен остров в Норвегия, за да ме кръстят. Нашите пък се домъкнаха от Африка.

Попът беше забавен, флиртуваше с бабите ми и по едно време леко прекали, та щях да размахам пръст под носа му, но поне изглеждаше добродушен и вложи сърце в работата си. Сега си имам свидетелство, кръстена съм, а почерпката в традиционния български ресторант “Параклиса” във Варна си струваше да изтърпя 10 подобни ритуала (но не ме пробвайте!).

4. Научих се да си казвам името (макар че звучи повече като “Ея”, вместо “Леа”), да давам най-базисна информация за себе си и да отговарям на прости команди, като например: “На колко си годинки?” (показвам пръстче), “Дай целувка!” (допирам ръчичка до устни и издавам звук) и “Как прави котенцето?” (“Маууу”).

5. Включих се в домакинстването. Като за начало, изметох пода.

Изпрах. По-точно, разпръснах прането по пода на цялата баня и изсипах отгоре му почти една кутия прах за пране.

За ужас на Големите, понечих да се включа и в простирането, но там вече ме спряха. Ограничих се до разнасянето и подаването на щипки за пране.

6. Станах червенокръстка. Разбира се, в русенския клон на “БЧК”. Такава съм си, отворена към доброволничество и благотворителност. Само дето още имам малко проблем с усвояването на принципа “да дадем на онези, които нямат” – като докопам някоя играчка, не ща да си я деля с други хлапета. Пресен пример беше посещението на прекрасния детски кът в новия търговски център “РОЯЛ” в Русе. Един Мартин като се опита да ми вземе фигурките, ама-ха! Нищо, че беше сладък. Оревах орталъка. Нашите се притесняват малко да не се превърна в глезена принцеса при бабите и дядовците, но последните твърдят, че сега му е времето да ме глезят – после няма .

7. Попътувах. През юни ме изместиха от Русе във Варна, а през септември, от Варна в Русе. Голям шок си бяха тия местения и станах доста нервна, отрази ми се и фактът, че нашите ту се появяваха, ту изчезваха. Мама взе да се чуди дали да не се посъветва с детски психолог, притеснена от факта, че избухвах в плач всеки път, когато излезеше от стаята, и менях честичко настроенията си. Но аз съм силен характер, ще се справя. Ще им покажа аз на тях!

Като цяло, беше едно хубаво, изпълнено със събития лято. Но всеки сезон си има своя чар.

Сега с нетърпение чакам да видя, какво ще ми поднесе есента?

Trying To Outrun The Time

When you are hopelessly addicted, when you are lonely, scared and sad… the hardest thing to do is to outrun the time. And survive.

Убежище

Булат Окуджава

ПОЛНОЧНЫЙ ТРОЛЛЕЙБУС

Когда мне невмочь пересилить беду,
когда подступает отчаянье,
я в синий троллейбус сажусь на ходу,
в последний,
в случайный.

Полночный троллейбус, по улице мчи,
верши по бульварам круженье,
чтоб всех подобрать, потерпевших в ночи
крушенье,
крушенье.

Полночный троллейбус, мне дверь отвори!
Я знаю, как в зябкую полночь
твои пассажиры – матросы твои -
приходят
на помощь.

Я с ними не раз уходил от беды,
я к ним прикасался плечами…
Как много, представьте себе, доброты
в молчанье,
в молчанье.

Полночный троллейбус плывет по Москве,
Москва, как река, затухает,
и боль, что скворчонком стучала в виске,
стихает,
стихает.

 

Bulat Okudjava

The Midnight Trolley Bus

When I am besieged with despair and reprove,
Because can’t stop fatal disaster,
I enter a blue trolley bus on the move –
That’s there by chance, that’s the last one.

Oh, bus of midnight, speed along sleeping streets,
Fill them with your endless rotation
To pick up all people whose lives, just like ships,
Were wrecked by the fatal occasions.

Oh, bus of midnight, please, open your doors,
I know how in changeable darkness,
Your passengers silent, – these sailors of yours –
Come always as helpers unlikely.

With them I’d leave often my troubles behind,
I’d touch them with my heavy shoulders,
Imagine, how much of the goodness and kind
comes only in silence. In silence.

Our bus sails through Moscow, deep sunk in midnight,
And Moscow, like river, grows quiet.
The pain-starling, striking my temples inside, -
subsides and gets tired. Gets tired.

Екваториална Гвинея – I

„Africa to me… is more than a glamorous fact. It is a historical truth. No man can know where he is going unless he knows exactly where he has been and exactly how he arrived at his present place.” (Maya Angelou)

_____________________________________________________________

“When the missionaries came to Africa, they had the Bible and we had the land. They said, ‘Let us pray.’ We closed our eyes. When we opened them we had the Bible and they had the land.” … “If you are neutral in situations of injustice, you have chosen the side of the oppressor. If an elephant has its foot on the tail of a mouse and you say that you are neutral, the mouse will not appreciate your neutrality.” (Bishop Desmond Tutu)

__________________________________________________________________

“The Pope has swept through Africa, where 5 million people are already infected with the AIDS virus, and which expects by the end of the century to have 10 million orphans whose parents have died of AIDS – and told them not to use condoms” (Brenda Maddox)

_________________________________________________________________

Екваториална Гвинея, една от най-малките държави в Африка, за чието съществуване не знаех преди по-малко от две години. Екваториална Гвинея, мястото, от където пиша сега това на компютъра си вкъщи с надеждата скоро да има интернет, за да го публикувам – и аз не знам защо. Своего рода онлайн дневник и/ли някакъв вид информация за пътниците, които минават през блога ми като през крайпътна спирка – малка отбивка, за да прочетат нещо, да пийнат вода или да заредят гориво.

Преди точно година и десет месеца, наши семейни приятели-българи, с които се виждахме често в Израел, ни заявиха, че заминават за Екваториална Гвинея да работят в току-що открита израелска болница в град на име Бата. Тъкмо бях разбрала, че съм бременна. Наложи се да седна. След първоначалната изненада, реакцията ми беше… вълнение. Изпитах желание и аз да тръгна с тях към Африка, “Черният континент”, когото познавах единствено от произведенията на Сенкевич. Подобно пътешествие тогава беше равносилно на безумна авантюра и огромен риск за малкото, безименно бобче в мен, към което (вече) изпитвах яростна нежност и силен защитнически инстинкт. Мина време, бобчето се превърна в Леа, татко му се прехвърли от Швеция в Гвинея (още се чудя как контрастът не го уби), а преди три месеца и половина и аз се прекръстих, отидох да ме ваксинират (срещу жълта треска, тетанус и дифтерия, хепатит, рубеола, заушка и коремен тиф), запасих се с илачи (и профилактика) против малария и глисти, спретнах си багажа, заредих се с огромни пакети мокри антибактериални кърпички (тук няма!) и се метнах на първия (от 4) самолета. Всичко това, разбира се, никога не бих направила, ако не бях с Кало.

И – ето ме в Екваториална Гвинея.

Официално наречена Република Екваториална Гвинея, тя е разположена в Централна Африка и има площ около 28,000 кв. км. и население половин милион. Състои се от континентална част (където сме ние) включваща няколко малки острова като Кориско, Големият и Малкият Елобей (не знам дали това се превежда така, но… no me hinches las bolas) и островна част, в която са Аннобон и остров Биоко (старо име Фернандо По), където е столицата Малабо.

Екваториална Гвинея граничи с Камерун на север, с Габон на юг и с Gulf of Guinea (Атлантическият океан) на запад, където островният народ на São Tomé and Príncipe си живее между Биоко и Аннобон. Официални езици са испанският и френският, и местните езици на различните племена. Наскоро откритите нефтени находища са причина за внезапния интерес на чуждестранните инвеститори (предимно французи, италианци, китайци, израелци и югославяни), и за бързо настъпилите икономически и политически промени. “Нефтените пари” обаче отиват в ограничен брой джобове. Жизненият стандарт на мнозинството от хората е сред най-ниските в света (“надминат” само от държави, в които в момента се водят войни).

Счита се, че първите жители на Екваториална Гвинея са били пигмеите, от които изолирани групи са останали само в Рио Муни (и всъщност, доста близко до мястото, където се намираме сега). Днес най-разпространени са представителите на племето Фанг, от които може би произхожда племето Буби. Именно Буби се смятат за първите обитатели на о. Биоко, който е открит от португалеца Fernão do Pó, търсещ прословутия път към Индия (естествено ) през 1472 г. Той нарекъл острова Formosa („Красив“), но името му скоро било сменено с това на неговия европейски откривател. Островите Фернандо По и Аннобон били колонизирани от Португалия през 1474. Триста години по-късно, “правата” върху острова и континенталната част били продадени на Испания. Между 1778 и 1810, територията на Екваториална Гвинея зависела административно от вицекраля на Рио де ла Плата (Rio de la Plata – “Сребърната река”), със седалище в Буенос Айрес. Търговията с роби процъфтявала и бълвала като извор (или май е по-добре да кажа, “като гейзер”) идеи за сюжети на книги от типа на “Чичотомовата колиба”. Между 1827 и 1843 Англия основала своя база на острова. През 1844 бил възстановен испанският суверенитет, а днешната държавица станала известна с името Territorios Españoles del Golfo de Guinea Ecuatorial. Континенталната част, Rio Muni, била обявена за протекторат през 1885 и за колония през 1900, по-късно наречена Испанска Гвинея.

През септември 1968, Francisco Macías Nguema станал първият президент на Екваториална Гвинея и през октомври същата година най-после била обявена независимостта от испанците. Диктаторският режим на Nguema довел до смъртта или изселването на 1/3 от населението на страната. Икономиката се сринала, опитните и обучени граждани и чужденци си заминали. През 1979 сегашният президент Teodoro Obiang заел мястото на Франциско след кървав преврат. Доколко това е подобрило нещата, не мога да кажа. От политика не разбирам (а и държа на живота си). Властта му обаче е абсолютна, а плакатите с лика му, разлепени из целия град (портретът му виси на всеки етаж в болницата и почти във всеки кабинет – освен в моя) могат да съперничат на тези на чичко Ленин, Сталин, Брежнев, Димитров и Бай Тошо (само цвета на кожата е различен).

Още щом кацнахме в Малабо (столицата), ме удари тежкият влажен въздух – задухата и миризмата така раздразниха изнежения ми с бебешки пудри и шампоанчета нос, че първият ми инстинкт беше да се врътна и да си тръгна обратно. Копнежът, с който гледах заминаващото бяло чудовище на “Lufthansa” почти уплаши Кало. Така нареченото “международно” летище в Малабо ми заприлича на автогарата в Полски Тръмбеш, а абсолютният хаос, параноичният начин, по който ме разпитаха и ми взеха отпечатъци (от показалците на двете ръце!) и ме снимаха, бяха част от посрещането, която с удоволствие бих пропуснала. Това, че мъж в полицейска униформа на летището в Бата ме хвана за раменете и започна да ме раздрусва и да ми крещи, докато административният директор на болницата, дошъл да ни посрещне, не го спря (хвана ме и ме издърпа) също не допринесе особено за спокойствието ми. Втрещена и в шок, 30 часа по-късно се носех към селище на име Мбини с екип от офталмолози и с главната сестра, където ме прати новият ми шеф, за да видя болницата (три дървени бараки) там и да “направя сравнение” с болницата “Ла Пас” (красивият и подреденичък малък оазис С ЕЛЕКТРИЧЕСТВО И ТЕЧАЩА ВОДА – абсолютен лукс!), където щях да работя.

Сега, три месеца по-късно, се смея тихичко на себе си. Седя си комфортно, чеша загорялата си (и белеща се) кожа, пръсвам се отвреме-навреме с репелента и почти не се мръщя на миризмата на мухъл, с която съм свикнала. Вече не се стряскам, когато покрай мен прелети прилеп, не пищя при вида на паяк или летяща гигантска хлебарка (само леко потръпвам) и не се изненадвам, когато отключа вратата на офиса си и ме посрещне гущер. Не подскачам като опарена, когато някой от местните ми се хвърли на врата в задушаваща прегръдка и започне да ме целува звучно, където свари. Испанският не ми звучи толкова чуждо и разбирам повече неща, макар че не пропускам възможност да обърна разговора на (както ми се подиграва Калоян) “роден” английски . Мокрите кърпички, чадърът (не че може да ме спаси от типичен африкански порой, но все пак…), дреха с дълъг ръкав и служебната ми карта са абсолютна и неизменна част от “екипировката” ми, както и чифт здрави, удобни обувки (за предпочитане маратонки, но не нови и не много пропускливи! – ако някой още не се е сетил, това са леки, насочващи съвети за хора, запътили се евентуално към този географски пояс). Кремът против изгаряне с мощен слънцезащитен фактор е абсолютно задължителен – тук се изгаря опасно дори когато вали и е облачно.

Навикът да си чистя ръцете с антисептичен спирт е може би малко прекален и нещо, от което ще трябва да се отуча след края на престоя ми тук. От друга страна, навикът да бягам, когато пресичам улицата (дори на зелено!), особено след като видях двамата китайци с ампутирани крака, които невинно си стоели на тротоара преди да ги връхлети с бясна сила камион, е нещо, което ме кара да си спомням (почти с носталгия) за България (и за палавите, вихрещи се автобуси-убийци и джипове-скоросмъртници там).

Някои неща обаче не са се променили. Странно ходещите самотни кучета по улицата все така изправят космите на тила ми (но така си беше и в България, само дето тука има повечко бяс). Нахалните погледи все така ме дразнят, както и навикът на тукашните мъже да пререждат жените и дори да ги изблъскват от пътя си (отново, няма особена разлика с България ).

(Следва продължение…)

Ето защо аз не съм сред бойците срещу „интернет пиратството“

Нещо, което не съм писала аз, а съм копирала - без да искам разрешение – от интернет сайт. Ако някой знае кой е авторът, нека да ми пише. С удоволствие ще добавя името му – или инициалите му – тук (освен това, ще му стисна ръката). Заглавието и гледната точка са си мои .

И така, представете си 2018 г. Обикновено софийско жилище.

- Тате, може ли да смъкна от сметката ни 99 долара? Трябва да купя една книга.

- Така ли? Коя книга?

- Ами, на тоя… Вазов. “Под игото”.

- Че защо ще я купуваш? Имаме я.

- Супер! В кой файл е?

- Какъв файл? Ей я на рафта, третата отляво.

- Пфу! Та тя е на хартия!

- И какво от това? На твоята възраст четох от нея.

- На твоята възраст, значи. Че тук няма търсене! Как да си намеря нужните ми цитати, а? И аудио-съпровод няма. Нито анимирани картинки. Тъп текст, не може даже шрифта му да смениш. Луд ли си? На училище ще ме скъсат от подигравки. Чети си я ти!

- Добре де, ето ти я тук на DVD. Преди петнайсетина години го купих…

- Какво?! DVD?! И с какво ще я разчета тая антика, според теб? Че тя е за музея на технологиите. Още малко и на перфолента ще ми го предложиш тоя Вазов!

- Като си толкова умен, защо не потърсиш в мрежата и не си я смъкнеш безплатно?

- Да смъкна безплатно книга?!

- Естествено. На Вазов авторските права са изтекли отдавна. Все ще да се търкаля някъде.

- Тате, абе ти…? Като ти си бил малък, в началото на века, може и да е можело да смъкнеш всичко безплатно. Не си ли чул, че вече от пет години авторските права върху книгите са продадени за вечни времена на Американската Асоциация на Книгоиздателите? Или искаш и мен да напъхат в затвора доживотно като ония от сектата за свобода на информацията?

- Че Вазов е българин! Какво общо имат тук американските издатели?

- На кой му пука? Ти случайно да не си антиглобалист, а?

- А, не, не, разбира се!… Виж, сине, грехота е почти сто долара да дадем за някакъв файл. Защо не помолиш някой съученик да ти го даде, да го прочетеш? Все някой ще го има. После пък ти ще му дадеш някой твой.

- Да, бе! И като ми дадат техния Вазов, къде ще го чета?

- Как къде? Те тяхното си копие у тях си, ти тук, на компютъра…

- Абе ти си съвсем изостанал. Книга може да се чете само на този компютър, от който е купена. Пък и поляризацията ще е различна… Накратко, тате, давай парите. Ще си купя нормална книга.

- Добре де, ето ти еднократна парола за теглене на 99 долара от сметката ни. По наше време това бяха бая пари…

- Платих я. Thanks.

- Дай и аз да я видя тая книга… Какви са тия картинки? В оригинала нещо май ги нямаше.

- Реклами, как какви. Без тях книжката струва 699 долара.

Екранът пъстрееше от мигащи обяви: “Дърводелски услуги – Марко и син”. “Истинските юнаци ползват нашите хранителни добавки!”. “Рекламна служба `Метоха` – моментална известност навсякъде!”. “Кредити изгодно, ниски лихви”. “RADA-LESSONS.COM – всичко, на което може да ви научи разкрепостена млада учителка!”…

- А текста защо го няма? Трябва да се изчака да изчезнат рекламите ли?

- Ти от Луната ли си паднал? Има да си чааааакаш… Текстът трябва да се чете през поляризационни очила. Без тях се виждат само рекламите.

- Това пък от кой зор?!

- Как от кой? За да не може книгата да се чете незаконно, естествено. Купил съм си аз примерно книгата, платил съм си, а пък някой стои зад мен и я чете над рамото ми, без да си плаща – как я виждаш тая…

- Пълни глупости. Ако и аз си сложа очила?

- Голям смешник си. Текстът се вижда само през моите очила. Твоите ще имат друг код на поляризацията.

- Добре де, дай ми твоите, да я видя тая книга…

- Как ще я видиш? Нали очилата няма да ти разпознаят ретината. Ще видиш само съобщение, че си сложил чужди очила… Тате, стига си ми пречил с твоите глупости! Трябва бързо да чета, докато не е изтекъл лицензът на книгата. Иначе, ако не искам да се самоунищожи, трябва да доплащам за свръхвреме. Не ми пречи, чета…

… След 2 часа:

- Уфф. Привърших я най-сетне.

- Какво? За два часа си изчел “Под игото”?

- Естествено. И за един щях да го прочета, ако не бяха рекламните паузи.

- Тая не я вярвам. Я ми кажи, кой е Заманов?

- Кой?!

- Яснооо. Кой е тогава Боримечката?… Кириак Стефчов?… Чорбаджи Марко поне?!…

- Откъде да знам бе, тате! Четох Home Edition. Там е само това, дето Огнянов и Рада се харесаха, и после башибозуците ги убиха. За останалото трябва да се купува Professional, или може би даже Enterprise Edition. Всичките ни пари няма да стигнат…

- Уфф… Ум не ми побира накъде е тръгнал тоя свят!

- Тръгнал ли?! Стигнал е вече! Тръгнал е бил по твое време, тогава е можело да го спрете…

“District 9” (“Зона 9”)

“District 9” (“Зона 9”) е филм, който мога да определя като (изключително сполучлив) хибрид между научна фантастика, „документално“ отразени събития и екшън. Представя историята на насилствено държани в гето в Южна Африка извънземни пришълци, към които земляните се отнасят с пренебрежение, наричат “скариди” и третират по-лошо от животни, а етическите комисии си затварят услужливо очите и позволяват на военните да правят всякакви медицински експерименти със “скаридите”. Сюжетът прави остър завой в момента, в който един от земляните, изпратени да ръководят изселването на извънземните в още по-мизерни лагери с още по-лоши условия, бива изложен на действието на тайнствен препарат, който активира неговата метаморфоза в “скарида”.

Жестокият обрат е причина доскорошният безгрижен (и безчувствен) тиранин да започне да вижда нещата от друга перспектива и от гледната точка на подтиснатите, а не на подтисниците. Едва когато започва да се превръща в един от тях, той разбира, че не “скаридите”, а неговите доскорошни “събратя” – хората, са истинските изроди. “District 9” е вдъхновен от реални събития, които са се случили в Южна Африка по времето на апартейда в район, известен като “District Six” (“Зона 6”). District 6 се намирал в Cape Town и бил обявен за зона “само за бели” („whites only“) от правителството през 1966. Така 60,000 души били насилствено изселени и преместени в Cape Flats. По принцип “District 9” не спада към категорията филми, които харесвам, но наистина ми допадна – заради силно актуалното си звучене и човешката (тук не знам как да дефинирам “човешка”, може да се тълкува двояко) гледна точка. Сред гъмжилото от стереотипни произведения на подобна тематика, филмът се отличава с оригинален подход (например, голяма част от него е направена ретроспективно и представена чрез “документални” репортажи и интервюта за събитията, които уж са се случили) и с факта, че (за разлика от общоприетия “модел”) представя хората като “лошите”, алчните, безскрупулните, примитивните. Това е филм, който не е трудно, но не е и лесно смилаем, който е достъпен, но с траен ефект. Той ще остане в нервната ви система въпреки някои слаби и недотам изпипани моменти, заради талантливата игра, фино долавящия се сарказъм и трогателното отстояване на простите (но силни) и позабравени човешки (човешки?) качества като толерантност, търпимост, лоялност към семейството и приятелите, които навъдилите се модерни и “напредничави” режисьори (сътворили депресиращи канализационни продукти като “Антихрист” и други подобни безплодни двучасови “интелектуални” напъни да убедят зрителя, че усилието да си държи очите отворени има смисъл) презират.

След този филм, почти ме е срам да се нарека «човек» (добре, че съм жена )

Затъмнение

“You, lethargic, waiting upon me, waiting for the fire and I attendant upon you, shaken by your beauty. Shaken by your beauty. Shaken.” (by William Carlos Williams, „Paterson“)

В летаргия очакваш мен, очакваш огъня, а аз

стоя над теб, сразен от хубостта ти.

Сразен от хубостта ти.

Сразен.

(Уилям Карлос Уилямс,

„Патерсън“)

Пет причини да съм щастлива днес

1. Хе-хе, имам си нови обувки (източник на радост за всички жени, без значение от националността и расата);

2. Българските обувки, които подарих на една от местните секретарки, много я зарадваха;

3. Основах етическа комисия и я регистрирах в US. Department of Health and Human Services (не е зле за някой, на който още му излизат “младежки” пъпки);

4. Побрах се в размер джинси, в който мислех, че никога вече няма да вляза (особено след като родих);

5. В хладилника има само плодове и супермаркетът не работи – още един начин да продължа да се побирам в тесните си джинси, когато не ми остава време да отида на фитнес .

В задния двор

I’ve stayed in the front yard all my life.

I want a peek at the back

Where it’s rough and untended and hungry weed grows.

A girl gets sick of a rose.

                                                                         (Gwendolyn Brooks)

 

 Стоя цял живот в предния двор.

Искам поглед отзад,

където дива и гладна тревата расте без надзор.

На едно момиче му писва от рози.

 

Часослов

I am circling around God, around the ancient tower,
and I’ve been circling for thousands of years,
and I still don’t know: am I a falcon, a storm,
or a great song.

~Rainer Maria Rilke

 

Въртя се в кръг около Бог, около кулата старинна,

Въртя се хиляди години

и не знам

дали сокол съм, буря или псалм.

 ~ Райнер Мария Рилке

Бъзикам се с Шекспир (Tampering with Shakespeare)

                                                                     Pray, how hath she deserveth

                                                  The honey of thy lips,

                               The perfume of thy breath?

          She’s just a cigarette!  С какво е заслужила тя

              На твоите устни меда,

                       На дъха ти нектара?

                                 Тя е просто цигара!

Anticipation

Една седмица до световната премиера на „Новолуние“ („New Moon„).

Well God is

love

so love me

God

is love so

love me God

is

love so love

me well

 

- William Carlos Williams

 

***

 

Добре Бог е

любов 

тогава обичай ме

Бог

е любов тогава

обичай ме Бог

е

любов тогава обичай

ме добре

 

- Уилям Карлос Уилямс

 

I don’t just want your heart

I want your flesh, your skin

and blood and bones,

your voice, your thoughts

your pulse

and most of all your

fingerprints

- Isobel Thrilling

СЪБОТА

Във събота съм тъмна, неразбрана,
и гъвкава, и дива като рис.
Умората, избила във каприз,
напуска ме като зарасла рана.

(Петя Дубарова)

On Saturdays I’m dark, misunderstood,
More flexible and wilder than a lynx.
The weariness, erupting as a whim,
Vacates me quickly like a healed-up wound.

(Petya Dubarova)

 

Ако някой ме помоли днес да се опиша с една дума, тя ще бъде „брюнетка“.

Две годишнини

Днес блогът ми навърши една година и не е вече невръстно бебче, а прохождащ любопитко. За една година статистиката ми показва 5972 “посещения”, 33 поста и 92 коментара – не е върха, но не е и толкова зле. С други думи, средно по 16.4 посещения дневно (стандартно отклонение 12.5). Не ми остава много време да ползвам други начини за онлайн комуникация, каквито са набиращите скорост Facebook и Twitter. Мога да се концентрирам само върху едно нещо в извънработно време, а и интернетът в Африка е кът . Идеи за нови постове се въртят безспир в главата ми и застъпват опашките си. Обещавам да пиша още за Екваториална Гвинея и даже да публикувам нещичко допълнително към изоставения ми от толкова време “шведски” пътепис, както и да спомена нещо за “виновните” ми удоволствия (guilty pleasures).

На всички онези, които са разглеждали блога ми, искам да кажа следното: “благодаря, пак заповядайте”. На всички онези, които ПОВТОРНО са разглеждали блога ми, искам да кажа : “оценявам вниманието, да ви се връща”. На смелите, търпеливи или просто прекалено много обичащи ме приятели, които са ми пращали коментари (защото знаят, че последните ми действат като валериан на котка) –  ще ви черпя едно дайкири / „Космополитън“ / бира / джин с тоник / водка с доматен сок / мастика / гроздова / мляко с какао или др. по ваш избор. Коментарите ви ми носят такова удоволствие, че мога да го сравня само с току-що отворена красива кутия с разнообразни по вид, цвят и пълнеж бисквити, които докато не ги пробваш, не знаеш какво има в тях. Толкова се вдъхнових, че даже хайку прописах (в последно време много ме кефи кратката стихотворна форма). Даже спазих всички правила на класическото японско хайку (само дето не е на 1 ред): 17 срички, 5-7-5:

Comments are to me
box of all-flavoured cookies,
melting on my tongue.

Коментарите -
топящи се бисквитки
на езика ми.

Измъчих се много с българския вариант, на английски ми беше много по-лесно. Което, сега като се замисля, е малко тъжно, нали? Българският е толкова богат език и е родният ми език – но… факт. На английски думите “ми дойдоха” по-лесно. И това ме накара да се замисля. Днес се навършват 8 години, откакто се запознахме с Кало. На сватбата ни кумът ни пожела да имаме деца, които да бъдат “истински хора и достойни граждани на света”. Тогава не се замислих много върху последното и го приех като банален израз. Днес обаче си дадох сметка, че се чувствам точно така. Когато пробягам с поглед по обявите за работа в българските сайтове, забелязвам, че още се търси “опит в международна среда”. Осъзнавам, че аз не знам какво е да работя в НЕмеждународна среда, ако не се брои работата ми като студентка в едно читалище във Варна.

И днешният ми работен ден е нагледен пример. Сутринта освободих офиса си, за да почисти чистачката – китайка, докато слушах как Силвия, бразилка, живееща в Израел (родният й език е португалски) се опитва да обясни (на иврит) на руски евреин – ортопед (Сергей) как да каже на испански “Легни тук!” на местен гвинейски пациент, чийто роден диалект пък е фанг. За съжаление, Силвия се обърка и му го каза вместо на испански, на португалски, и когато ме видя, че се усмихвам, тихичко замърмори на идиш (предполагам, нещо свързано с родословното ми дърво). После отидох да обядвам в стола, в който седях на една маса с компания от 4 човека, и си говорехме на 6 езика, да не споменавам пък за тоталното омешване на културни навици – родни и придобити. След обяда отидох до болничната аптека, отворих портмонето си да си купя капки за очи – и забелязах, че там имаше четири валути (без да броим българските левове): гвинейски франкове, израелски шекели, няколко евро и 20 шведски крони на банкнота с нарисуван Нилс Холгерсон, яхнал една гъска.

Тогава прословутата лампичка просветна някъде около лявото ми ухо и простенах: „По дяволите, аз наистина СЪМ космополит!“.

И това си има както предимства, така и недостатъци. Омръзва ми понякога все да се местя. Омръзва ми да опаковам и разопаковам багаж. Омръзва ми да треперя по пътищата. Омръзва ми да не знам къде ще ме завее вятърът утре – защото едно мога да кажа със сигурност: веднъж свикнеш ли да пътуваш непрекъснато, веднъж заразиш ли се с вируса на промяната, той остава в теб и излекуване няма. Както казва една моя позната, “засърбяват ме куфарите”. А главата на единственото друго семейство, което има подобен на нашия стил на живот, ми се оплака наскоро, че не може вече да си представи да живее повече от година на едно място (техният маршрут през последните 9 години беше такъв: Варна – Лондон – Йерусалим – Бата, Екваториална Гвинея – Бостън – Бата – Бостън). Синът им е на 7 години, говори свободно 4 езика, живял е на 4 континента. И все пак се чудя: добре, лесно ще му е занапред с адаптацията. Аз, дето до 23-годишна възраст бях ходила само в една Румъния, през последното (по-малко от) десетилетие свикнах да се адаптирам не за дни, а за часове, към всякакви условия. Синът на нашите познати сигурно и на Луната да го пратят, ще се ориентира за нула време в обстановката, ще потърси чейндж-бюро, пазар, където правят големи намаления (или можеш да се пазариш), ще се запознае с дъщеричката на съседите – венериански микробиолози, ще намери сносен ресторант, филмотека, добра обществена пералня и ще се обзаведе с телефон, тиган и белачка за картофи (последното е Калоянова и моя шега – Кало никъде не ходи без тиган и без белачка за картофи – малко като Артър Дент и неговата хавлия от “Пътеводител на галактическия стопаджия” на Дъглас Адамс).

Всичко това обаче не може да отговори на въпроса ми: а дали това дете няма нужда от малко повече стабилност? Дали не би било добре да се задържи малко по-дълго на едно място, за да създаде по-трайни приятелства, или поне трайни контакти с връстници, съученици и учители? Аз започнах голямото преселение след като вече бях съзнателен, възрастен индивид. До 19-годишна възраст си живеех в един град (Русе), с мама и татко. Интересно, какво става в главата на едно малко човече, което ВЕЧЕ е свикнало да пътува често и на огромни разстояния, да сменя среда, езици, цветове, култури? Предполагам, че ще стане ясно някой ден – по хонорарите, които плаща на психотерапевта си . Все повече хора днес живеят така и сигурно за мнозина е нормално. Теорията за глобалното село никога не ми е звучала по-вярно. Понякога толкова се обърквам, че сънувам на други езици.

Въпреки това, бих ли сменила този си начин на живот? Категорично не. Не мога вече да си представя какво е да живееш само в родната си среда. А и за жалост често именно в България се чувствам неудобно, не на мястото си, като чужденец. Прабаба ми, лека й пръст, казваше, че това е то да имаш “циганско сърце”. Когато за първи път се завърнах в родния Русе след едногодишно отсъствие през 2002, всичко ми изглеждаше по-друго и, как да кажа, по-… тясно. Трябваше ми време за да разбера, че не само града, но и очите ми се бяха променили. В Африка, заобиколена от пъстра, безразборна смесица от евреи, араби, латиноамериканци, руснаци, испанци, французи, азиатци и гвинейски селяни, се чувствам като риба, която свободно и жизнерадостно се носи по течението, радва се на цветовете, не се дави в думите си, не заеква, не се страхува от неразбиращи погледи (защото намира напълно естествено обяснение за тях), не се блъска в тесните стени на аквариума, а леко и естествено плува в голямата, пълноводна река.

В България, където липсва езиковата бариера и оправданието “ние сме от различни култури”, често имам чувството, че си говорим на различни езици, дори с мои познати от детските години. Отчуждаването е пълно – и може би, необратимо, освен ако един от нас не скрива непрекъснато по-голямата част от мислите си и от нещата, които го вълнуват. Предполагам, че това е неизбежна част от живота и го приемам, макар да е тъжно…

През тази година не помъдрях особено, но за сметка на това белите косми по главата ми се увеличиха. И за сетен път се уверих в едно: всички мои скитания само затвърждават вярата ми, че не високият обществен “статус”, набъбналата банкова сметка, красивата фигура и високото IQ са най-важното, макар да носят известен комфорт, а една-единствена проста цел: да бъдеш Човек. Винаги и при всички обстоятелства, просто да бъдеш Човек. Защото когато се прибрах в хубавичкия ми офис, доволна от похвалите на шефа си, в коридора ме чакаше да се сбогува с мен един от работещите, когото току-що бяха уволнили. Джон от Камерун, помощник в кухнята. Джон, който беше учил политически науки, който имаше перфектен английски (и френски, и немски, и испански…), но когото кризата (и предразсъдъците) бяха запратили в кухнята, да бели картофи. И Джон белеше картофи и подреждаше чиниите по-добре от всеки друг, с любезна усмивка и кротко достойнство, защото знаеше, че няма такова нещо като срамен труд, въпреки че прабаба му не е била българска селянка, родена в Македония и изживяла живота си в българско село до Велико Търново като моята.

Сега Джон пак ме чакаше търпеливо да излея удоволствието си, че шефът ме е “потупал по гърба”, а на черното му лице играеше същата заразителна усмивка, предизвикваща дълбоки трапчинки. Той не знаеше какво ще му поднесе утрешния ден, нямаше никакви доходи, заминаваше си заедно с жена си (също уволнена) при двете им деца в Камерун, но имаше силата и добротата да се усмихва толкова хубаво на емоционалната, наивна българка, която без да знае, може би забиваше нож в раната му. Когато най-после се сепнах и го попитах защо е “цивилен”, а не с кухненската си униформа и дълга, бяла шапка, той ми каза, че си заминава. “В отпуска ли?” – попитах. “Не, завинаги”. Отвърна Джон. “Но ние пак ще се срещнем. Планините не се срещат, но хората – да. И аз знам, че в твое лице имам приятел”.

Когато се разделихме, очите ме засърбяха и бързичко влязох в офиса си, а там друга една от чистачките (съвсем младо, местно момиче) ми показа какво беше нарисувала, докато ме чакаше да свърша: лист с много слънца, звезди, облаци, луни, кактуси… “Много хубав пейзаж”, похвалих я. “Не, това не е пейзаж”, усмихна се тя. “Това са хора. Тук съм нарисувала душите на много от работещите в “La Paz”. Заразглеждах интересните й асоциации, заразпитвах я и очите спряха да ме сърбят. Развеселена, попитах: “А аз къде съм? Нещо не се виждам”. За моя изненада тя наведе очи смутено и посочи с химикала нещо в средата на листа. “Ти си ето тук” – промълви. “Ти… си сърцето”.

И ето така получих най-хубавия комплимент в живота си.

T-shirt quotes

We’re All Mad Here—You’ll Fit Right In.

Тук всички сме луди - ще се впишеш идеално.

Come to the Dark Side. We have cookies.

Премини към тъмната страна. Предлагаме бисквитки.

Yes, I am an agent of Satan, but the duties are largely ceremonial.

Да, аз съм агент на Сатаната, но задълженията са до голяма степен церемониални.

Careful, or you might end up in my novel.

Внимателно, или може да свършиш в книгата ми.

I have a positive attitude (but it may be a false positive).

Имам положителна нагласа (но може да е фалшиво положителна).

How did you get past my spam filter?

Ти как се промъкна покрай филтъра ми за спам?

Everything I say is fully substantiated by my own opinion.

Всичко, което казвам, се базира изцяло на собственото ми мнение.

Sarcasm, just one more service I offer.

Сарказъм, просто още една от услугите, които предлагам.

Don’t take life so seriously. It isn’t permanent.

Не приемай живота толкова насериозно. Той не е постоянен.

Don’t make me use my librarian voice!

Не ме карай да използвам даскалския си глас!

You read my shirt. That’s enough social interaction for the day.

Прочете тениската ми. Това е достатъчно социално взаимодействие за деня.

Kristen Stewart and Robert Pattinson on Harper’s Bazaar

If I didn’t know myself as the hard core cynic that I am, I would say that I am a hopeless romantic. Especially after seeing these photos.

„Did my heart love till now? Forswear it, sight!

For I ne’er saw true beauty till this night.“ — Romeo

(William Shakespeare, „Romeo and Juliet“)

Обичал съм? Твърдях, че е така,

но, Господи, отде тогаз да зная,

че е възможна хубост като тая? – Ромео

(Уилям Шекспир, „Ромео и Жулиета“)

Fast letters and hard phrases, I am a distant mirror, frustration a deep constant.

You pull me, unseen, your words

music on my skin.

These dusk woods lay dormant,

waiting for a ray of you.

Estrella

This is the beginning of your day.
Life is more intricate than it seems.
Always be yourself along the way,
Living through the spirit of your dreams.

Beautiful girl,
Won’t you be my inspiration?

(„Ordinary day“, Dolores O’Riordan)

“Enseñarás a volar,
pero no volarán tu vuelo.
Enseñarás a soñar,
pero no soñarán tu sueño.
Enseñarás a vivir,
pero no vivirán tu vida.
Sin embargo…
en cada vuelo,
en cada vida,
en cada sueño,
perdurará siempre la huella
del camino enseñado.”

Desiderata

Desiderata by Max Ehrmann   Go placidly amid the noise and haste, and remember what peace there may be in silence. As far as possible without surrender be on good terms with all persons. Speak your truth quietly and clearly; and listen to others, even the dull and the ignorant; they too have their story.   Avoid loud and aggressive persons, they are vexations to the spirit. If you compare yourself with others, you may become vain and bitter; for always there will be greater and lesser persons than yourself. Enjoy your achievements as well as your plans.   Keep interested in your own career, however humble; it is a real possession in the changing fortunes of time. Exercise caution in your business affairs; for the world is full of trickery. But let this not blind you to what virtue there is; many persons strive for high ideals; and everyday life is full of heroism.   Be yourself. Especially, do not feign affection. Neither be cynical about love; for in the face of all aridity and disenchantment it is as perennial as the grass.   Take kindly the counsel of the years, gracefully surrendering the things of youth. Nurture strength of spirit to shield you in sudden misfortune. But do not distress yourself with dark imaginings. Many fears are born of fatigue and loneliness.   Beyond a wholesome discipline, be gentle with yourself. You are a child of the universe, no less than the trees and the stars; you have a right to be here. And whether or not it is clear to you, no doubt the universe is unfolding as it should.   Therefore be at peace with God, whatever you conceive Him to be, and whatever your labors and aspirations, in the noisy confusion of life keep peace with your soul. With all its sham, drudgery, and broken dreams, it is still a beautiful world. Be careful. Strive to be happy. 1927.

Дезидерата* Макс Ерман   Върви невъзмутим сред шума и суетата и помни какъв покой се крие в тишината. Доколкото е вьзможно без да предаваш себе си, бъди в добри отношения с всички хора. Говори своята истина спокойно и ясно и слушай и другите, дори скучните и невежите; те също имат какво да кажат. Избягвай шумните и агресивни хора, те са раздразнение за духа. Ако се поставяш в сравнение с другите, може да станеш суетен или тъжен, защото винаги ще има по-добри и по-лоши от теб. Радвай се на успехите си, както и на плановете си. Обичай професията си, колкото и скромна да е тя – това е твое реално притежание сред променливото благоволение на времето. Бъди внимателен в деловите въпроси, защото светът е пълен с измама. Но нека това не заслепява очите ти за доброто, което съществува. Много хора се стремят кьм високи идеали и всекидневният живот е пълен с героизъм. Бъди искрен. Особено не се преструвай в любовта. Нито пък бъди циничен по отношение на нея, защото въпреки цялата неудовлетвореност и разочарование, тя е вечна като тревата. Приеми любезно съвета на годините и с елегантност им предавай младостта си. Възпитавай силата на духа си, за да те защити при внезапно нещастие. Но не позволявай на въображението си да те разстройва с илюзии- много страхове са били родени от умората и самотата. Извън полезната дисциплина бъди добър кьм себе си. Ти си дете на тази Вселена, така както са дърветата и звездите. Имаш право да бъдеш тук. И независимо дали на теб това ти е ясно или не, без съмнение Вселената се развива така, както би трябвало. Затова, бъди в мир с Бога, какъвто и да си го представяш. И каквито и да са твоите усилия и твоите стремежи в шумната бъркотия на живота бъди в мир и с душата си. С цялата негова лъжливост и робия, и разбити мечти, това все пак е един много хубав свят. Бъди внимателен. Стреми се да бъдеш щастлив.   *Пожелания (лат.)      Преведено от Вероника

ЕДИН СЛЕД ПОЛУНОЩ: Бележки върху „Ланголиерите“

Стивън Кинг

Разказите ми идват в различни моменти и на различни  места — в колата, под душа, по време на разходка, дори когато съм на някое празненство. В няколко случая разказите ми идваха насън. Много рядко обаче ми се случва да напиша някой разказ веднага, след като ми дойде идеята, а аз си нямам „тетрадка за идеи“. Това, че не си записвам идеите, за мен е упражнение по самосъхранение. Имам много идеи, но само малък процент от тях си струват, така че ги натиквам наред в нещо като мозъчна картотека. В края на краищата лошите идеи се саморазрушават в нея, както лентите от Центъра за управление в началото на всеки епизод от „Невъзможна мисия“. С добрите идеи това не става. От време на време, когато отворя чекмеджето на картотеката, за да взема от останалото вътре, към мен поглежда само малка шепа идеи, поглежда към мен — всяка със свой ясно определен образ. При „Ланголиерите“ този образ беше на една жена, която притиска с ръка пукнатина в стената на пътнически самолет. Казах си, че не знам много за пътническите самолети, но това не помогна — въпреки всичко, всеки път, когато отварях шкафа с картотеката, за да пусна нова идея, образът беше там. Дори усещах аромата на нейния парфюм (беше „Л’анвоа“), виждах зелените й очи и чувах ускореното й, ужасено дишане. Една нощ, докато лежах в леглото, на заспиване, разбрах, че тази жена е призрак. Помня как седнах в леглото, стъпих на пода и запалих лампата. Седях така известно време, без да мисля за нищо особено, поне съзнателно. Подсъзнателно обаче този, който върши тази работа вместо мен, трескаво разчистваше работното си място и се подготвяше да пусне машините си. На следващия ден аз (или той) започнах да пиша този разказ. Отне ми около месец и ми се удаде най-лесно от всички разкази в тази книга, развитието на действието вървеше леко и естествено. Понякога както разказите, така и бебетата излизат на бял свят почти без родилни мъки — тази история беше такава… поставих на всяка глава подзаглавия в старомоден, рококо стил. Когато я завърших, се чувствах почти толкова добре, колкото и когато започвах да… — в редки случаи. Аз съм ленив в изследванията, но този път съвестно се опитах да свърша домашната си работа. Трима пилоти — Майкъл Русо, Франк Соарес и Дъглас Деймън, ми помогнаха да си изясня фактите и да се придържам към тях. Те наистина се запалиха, след като обещах да не развалям нищо. Свърших ли всичко както трябва? Съмнявам се. Даже и великият Даниел Дефо не е успял в това в „Робинзон Крузо“ – героят се съблича гол, преплува до кораба, който току-що е напуснал… и напълва джобовете си с предмети, които ще му помогнат да преживее на своя необитаем остров. Моята стандартна уговорка изглежда така: за това, което съм описал вярно, благодаря на господата Русо, Соарес и Деймън. За това, в което съм сгрешил, съм виновен аз. Това заявление не е празна учтивост. Фактологическите грешки обикновено стават не в резултат на грешна информация, а в резултат на неумение да се зададе правилният въпрос. Аз си позволих една — две волности със самолета, в който скоро ще влезете, но тези волности са малки и бяха необходими за развитието на приказката.

Е, стига толкова. Качете се на борда. Да полетим във враждебните небеса.

Лексикон

Още си пазя някъде един лексикон от прогимназията – времето, когато си пишехме спомени от типа на: “Катеричка-рунтавелка се качила на табелка и написала с ръка: “да живее любовта“ и си задавахме въпроси като: “Кой е любимият ти певец?”, “Коя е любимата ти книга?”, “Кой е любимият ти филм?”, “Коя е любимата ти марка напитка, дъвка, касетофон…” и т.н. Сега какви ли въпроси бих задавала и как ли бих им отговорила? А вие?

***

Ако трябва да се определите чисто социално и без никаква обвързаност с партии, а само с принципи, ще сте по-скоро… лява.

Ахилесовата ви пета е… математиката и изобщо изчисленията.

Бихте се засегнали, ако… някой е безпричинно груб.

Бихте се съгласили да носите татуировка с надпис “Лична собственост на…” само и единствено ако на мястото на многоточието пише… не бих се съгласила при никакви обстоятелства.

Бихте умрели без колебание за… хората, които обичам. 

Вие сте… съчетание от противоречия. 50% остър сарказъм : 50% много нежна чувствителност. И двете са от съществено значение за оцеляването ми .

Вашата тайна страст… парфюми и бижута (никакви изненади тук).

Последният подарък, който получих, беше парфюм "Ангел или демон" на Givenchy, опакован в думите: “Защото толкова много ти подхожда...”

Винаги носите със себе си… чадър (като талисман против лошо време).

Въставате срещу… явната несправедливост.

До екстаз ви докарва… чаша горещ шоколад със сметана в полунощ.

Най-голямата чаша горещ шоколад пих в едно кафене в Стокхолм. Вкусът беше невероятен – може би защото беше студено.

Добрите маниери… са изключително важни, до момента, в който човекът насреща сметне, че са повод да ни се качи на главата.

Доверието ви… се губи много трудно, но веднъж загубено е завинаги.

Достойнството е… по-евтино от състраданието.

Дразни ви… ехидността.

Дълбоко в себе си сте… мъничко сноб.

Една наскоро разгадана от вас тайна е… че ние, хората, си приличаме повече, отколкото предполагаме.

За хората е най-трудно да простят… великодушието.

Изневярата… е постъпка трудна и деликатна за дефиниране извън съдебно-медицинския жаргон.

Имате проблем с… факта, че Едуард Кълън е измислен герой.

Изумителният (и не говоря за външността му, макар да милва очите) Робърт Патинсън в ролята на изтерзания 110-годишен вампир Едуард Кълън. Тези панталони сигурно са най-мразеното парче плат в историята на човечеството (след банския костюм на Памела Андерсън в “Спасители на плажа”).

Имитацията… е най-искрената форма на ласкателство, но плагиатството определено не би ме поласкало.

Искрено задоволство ви носи… добре написаното и остроумно четиво с правилна употреба на граматика и пунктуация.

Лицемерието… е едновременно кал и злато. Кал, когато го използваме, за да злепоставим някого, пред когото се преструваме на “добрички”. Злато, когато преиначаваме истината, за да не нараним нечии чувства.

Любимото ви четиво е… една книга с български поговорки, подарък от баба.

Любовта… не е панацея, но е нейният най-важен компонент.

Можете да се опишете като… стоманен лост с пухкава, розова глазура на сърчица.

Мръщите се на… хора, които действат на принципа: “Не сакам на мене да ми е добре, ами на Вуте да му е зле.”

Най-важната роля в живота ви е да бъдете… майка.

Най-големият грях е… неспособността да признаеш, че си сгрешил.

Най-добрият начин за освобождаване на напрежението е… оргазмът.

Най-доброто утешение са ви давали… книгите.

Най-много ви харесват… хората, които ми дават да пия от тяхната чаша без секунда колебание.

Най-много не харесвате у себе си… известна доза непостоянство, безгръбначие и мекушавост с хора, които разбират само от твърдост и студенина.

Най-много цените у себе си… чувството за хумор и способността да се самоиронизирам.

Най-прекрасният звук е… смехът на Леа.

Най-страшният звук е… плач на болно дете.

Най-хубавият подарък, който някога сте получавали, е… дъщеря ми.

Не бихте се засегнали, ако… някой е искрен.

Не ви харесва да пътувате, защото… се налага да се разделям с чудесните хора, срещнати случайно по пътя.

18.11.2009 г., Китайският ресторант, Бата, Екваториална Гвинея. Долу: отляво-надясно: Ноа (Израел), Аурия (Мексико), Радгонд (Йерусалим, арабската християнска част на Стария град), Деница (България). Горе: отляво-надясно: Шаул (Бразилия и Израел), Калоян (България), Алперт (Израел).

Не можете да устоите на… таратор, пържени картофи със сирене и шоколад.

Не се интересувате от… политика. За съжаление обикновено не успяваме да избегнем последиците й.

Не се срещат често… хора, с които “кликваш” отведнъж, но няма по-голямо удоволствие от това.

Нещото, с което не можете да се примирите, е… смъртта.

Плачете… рядко, но затова пък дълго.

Подигравате се на… тесногръдието.

Приятелите са… семейството, което си избираме сами.

Слънцето изгрява и залязва с… Леа.

Страхувате се от… загуба на близък човек, кучета, тесни пространства, паяци, летене.

Тайничко вярвате в съществуването на поне един приказен герой/митично същество/събирателен образ и това е … рицарят на бял кон.

Ужасявате се от мисълта… някой някъде искрено да ме мрази.

Харесва ви да пътувате, защото… така душата расте.

Хората, на които се възхищавате, са… творците като цяло, без значение от конкретното им поле на изява.

Четенето е… секси.

Четирите “П” за вас са… парвенющина, показност, пошлост и простотия.

Четирите “Т” за вас са… топлота, търпение, толерантност, такт.

Доброта

White

The Missing Piece

The lake is calm.

Its smooth surface

Reflects the colors

Of the sky.

The sky is endless –

So deep and silent.

But I’m longing

For the Sun.