Днес блогът ми навърши една година и не е вече невръстно бебче, а прохождащ любопитко. За една година статистиката ми показва 5972 “посещения”, 33 поста и 92 коментара – не е върха, но не е и толкова зле. С други думи, средно по 16.4 посещения дневно (стандартно отклонение 12.5). Не ми остава много време да ползвам други начини за онлайн комуникация, каквито са набиращите скорост Facebook и Twitter. Мога да се концентрирам само върху едно нещо в извънработно време, а и интернетът в Африка е кът
. Идеи за нови постове се въртят безспир в главата ми и застъпват опашките си. Обещавам да пиша още за Екваториална Гвинея и даже да публикувам нещичко допълнително към изоставения ми от толкова време “шведски” пътепис, както и да спомена нещо за “виновните” ми удоволствия (guilty pleasures).
На всички онези, които са разглеждали блога ми, искам да кажа следното: “благодаря, пак заповядайте”. На всички онези, които ПОВТОРНО са разглеждали блога ми, искам да кажа : “оценявам вниманието, да ви се връща”. На смелите, търпеливи или просто прекалено много обичащи ме приятели, които са ми пращали коментари (защото знаят, че последните ми действат като валериан на котка) – ще ви черпя едно дайкири / „Космополитън“ / бира / джин с тоник / водка с доматен сок / мастика / гроздова / мляко с какао или др. по ваш избор. Коментарите ви ми носят такова удоволствие, че мога да го сравня само с току-що отворена красива кутия с разнообразни по вид, цвят и пълнеж бисквити, които докато не ги пробваш, не знаеш какво има в тях. Толкова се вдъхнових, че даже хайку прописах (в последно време много ме кефи кратката стихотворна форма). Даже спазих всички правила на класическото японско хайку (само дето не е на 1 ред): 17 срички, 5-7-5:
Comments are to me
box of all-flavoured cookies,
melting on my tongue.
Коментарите -
топящи се бисквитки
на езика ми.

Измъчих се много с българския вариант, на английски ми беше много по-лесно. Което, сега като се замисля, е малко тъжно, нали? Българският е толкова богат език и е родният ми език – но… факт. На английски думите “ми дойдоха” по-лесно. И това ме накара да се замисля. Днес се навършват 8 години, откакто се запознахме с Кало. На сватбата ни кумът ни пожела да имаме деца, които да бъдат “истински хора и достойни граждани на света”. Тогава не се замислих много върху последното и го приех като банален израз. Днес обаче си дадох сметка, че се чувствам точно така. Когато пробягам с поглед по обявите за работа в българските сайтове, забелязвам, че още се търси “опит в международна среда”. Осъзнавам, че аз не знам какво е да работя в НЕмеждународна среда, ако не се брои работата ми като студентка в едно читалище във Варна.
И днешният ми работен ден е нагледен пример. Сутринта освободих офиса си, за да почисти чистачката – китайка, докато слушах как Силвия, бразилка, живееща в Израел (родният й език е португалски) се опитва да обясни (на иврит) на руски евреин – ортопед (Сергей) как да каже на испански “Легни тук!” на местен гвинейски пациент, чийто роден диалект пък е фанг. За съжаление, Силвия се обърка и му го каза вместо на испански, на португалски, и когато ме видя, че се усмихвам, тихичко замърмори на идиш (предполагам, нещо свързано с родословното ми дърво). После отидох да обядвам в стола, в който седях на една маса с компания от 4 човека, и си говорехме на 6 езика, да не споменавам пък за тоталното омешване на културни навици – родни и придобити. След обяда отидох до болничната аптека, отворих портмонето си да си купя капки за очи – и забелязах, че там имаше четири валути (без да броим българските левове): гвинейски франкове, израелски шекели, няколко евро и 20 шведски крони на банкнота с нарисуван Нилс Холгерсон, яхнал една гъска.
Тогава прословутата лампичка просветна някъде около лявото ми ухо и простенах: „По дяволите, аз наистина СЪМ космополит!“.
И това си има както предимства, така и недостатъци. Омръзва ми понякога все да се местя. Омръзва ми да опаковам и разопаковам багаж. Омръзва ми да треперя по пътищата. Омръзва ми да не знам къде ще ме завее вятърът утре – защото едно мога да кажа със сигурност: веднъж свикнеш ли да пътуваш непрекъснато, веднъж заразиш ли се с вируса на промяната, той остава в теб и излекуване няма. Както казва една моя позната, “засърбяват ме куфарите”. А главата на единственото друго семейство, което има подобен на нашия стил на живот, ми се оплака наскоро, че не може вече да си представи да живее повече от година на едно място (техният маршрут през последните 9 години беше такъв: Варна – Лондон – Йерусалим – Бата, Екваториална Гвинея – Бостън – Бата – Бостън). Синът им е на 7 години, говори свободно 4 езика, живял е на 4 континента. И все пак се чудя: добре, лесно ще му е занапред с адаптацията. Аз, дето до 23-годишна възраст бях ходила само в една Румъния, през последното (по-малко от) десетилетие свикнах да се адаптирам не за дни, а за часове, към всякакви условия. Синът на нашите познати сигурно и на Луната да го пратят, ще се ориентира за нула време в обстановката, ще потърси чейндж-бюро, пазар, където правят големи намаления (или можеш да се пазариш), ще се запознае с дъщеричката на съседите – венериански микробиолози, ще намери сносен ресторант, филмотека, добра обществена пералня и ще се обзаведе с телефон, тиган и белачка за картофи (последното е Калоянова и моя шега – Кало никъде не ходи без тиган и без белачка за картофи – малко като Артър Дент и неговата хавлия от “Пътеводител на галактическия стопаджия” на Дъглас Адамс).
Всичко това обаче не може да отговори на въпроса ми: а дали това дете няма нужда от малко повече стабилност? Дали не би било добре да се задържи малко по-дълго на едно място, за да създаде по-трайни приятелства, или поне трайни контакти с връстници, съученици и учители? Аз започнах голямото преселение след като вече бях съзнателен, възрастен индивид. До 19-годишна възраст си живеех в един град (Русе), с мама и татко. Интересно, какво става в главата на едно малко човече, което ВЕЧЕ е свикнало да пътува често и на огромни разстояния, да сменя среда, езици, цветове, култури? Предполагам, че ще стане ясно някой ден – по хонорарите, които плаща на психотерапевта си
. Все повече хора днес живеят така и сигурно за мнозина е нормално. Теорията за глобалното село никога не ми е звучала по-вярно. Понякога толкова се обърквам, че сънувам на други езици.
Въпреки това, бих ли сменила този си начин на живот? Категорично не. Не мога вече да си представя какво е да живееш само в родната си среда. А и за жалост често именно в България се чувствам неудобно, не на мястото си, като чужденец. Прабаба ми, лека й пръст, казваше, че това е то да имаш “циганско сърце”. Когато за първи път се завърнах в родния Русе след едногодишно отсъствие през 2002, всичко ми изглеждаше по-друго и, как да кажа, по-… тясно. Трябваше ми време за да разбера, че не само града, но и очите ми се бяха променили. В Африка, заобиколена от пъстра, безразборна смесица от евреи, араби, латиноамериканци, руснаци, испанци, французи, азиатци и гвинейски селяни, се чувствам като риба, която свободно и жизнерадостно се носи по течението, радва се на цветовете, не се дави в думите си, не заеква, не се страхува от неразбиращи погледи (защото намира напълно естествено обяснение за тях), не се блъска в тесните стени на аквариума, а леко и естествено плува в голямата, пълноводна река.
В България, където липсва езиковата бариера и оправданието “ние сме от различни култури”, често имам чувството, че си говорим на различни езици, дори с мои познати от детските години. Отчуждаването е пълно – и може би, необратимо, освен ако един от нас не скрива непрекъснато по-голямата част от мислите си и от нещата, които го вълнуват. Предполагам, че това е неизбежна част от живота и го приемам, макар да е тъжно…
През тази година не помъдрях особено, но за сметка на това белите косми по главата ми се увеличиха. И за сетен път се уверих в едно: всички мои скитания само затвърждават вярата ми, че не високият обществен “статус”, набъбналата банкова сметка, красивата фигура и високото IQ са най-важното, макар да носят известен комфорт, а една-единствена проста цел: да бъдеш Човек. Винаги и при всички обстоятелства, просто да бъдеш Човек. Защото когато се прибрах в хубавичкия ми офис, доволна от похвалите на шефа си, в коридора ме чакаше да се сбогува с мен един от работещите, когото току-що бяха уволнили. Джон от Камерун, помощник в кухнята. Джон, който беше учил политически науки, който имаше перфектен английски (и френски, и немски, и испански…), но когото кризата (и предразсъдъците) бяха запратили в кухнята, да бели картофи. И Джон белеше картофи и подреждаше чиниите по-добре от всеки друг, с любезна усмивка и кротко достойнство, защото знаеше, че няма такова нещо като срамен труд, въпреки че прабаба му не е била българска селянка, родена в Македония и изживяла живота си в българско село до Велико Търново като моята.
Сега Джон пак ме чакаше търпеливо да излея удоволствието си, че шефът ме е “потупал по гърба”, а на черното му лице играеше същата заразителна усмивка, предизвикваща дълбоки трапчинки. Той не знаеше какво ще му поднесе утрешния ден, нямаше никакви доходи, заминаваше си заедно с жена си (също уволнена) при двете им деца в Камерун, но имаше силата и добротата да се усмихва толкова хубаво на емоционалната, наивна българка, която без да знае, може би забиваше нож в раната му. Когато най-после се сепнах и го попитах защо е “цивилен”, а не с кухненската си униформа и дълга, бяла шапка, той ми каза, че си заминава. “В отпуска ли?” – попитах. “Не, завинаги”. Отвърна Джон. “Но ние пак ще се срещнем. Планините не се срещат, но хората – да. И аз знам, че в твое лице имам приятел”.
Когато се разделихме, очите ме засърбяха и бързичко влязох в офиса си, а там друга една от чистачките (съвсем младо, местно момиче) ми показа какво беше нарисувала, докато ме чакаше да свърша: лист с много слънца, звезди, облаци, луни, кактуси… “Много хубав пейзаж”, похвалих я. “Не, това не е пейзаж”, усмихна се тя. “Това са хора. Тук съм нарисувала душите на много от работещите в “La Paz”. Заразглеждах интересните й асоциации, заразпитвах я и очите спряха да ме сърбят. Развеселена, попитах: “А аз къде съм? Нещо не се виждам”. За моя изненада тя наведе очи смутено и посочи с химикала нещо в средата на листа. “Ти си ето тук” – промълви. “Ти… си сърцето”.
И ето така получих най-хубавия комплимент в живота си.
