Поява на героя

(Михаил Булгаков, из “Майстора и Маргарита”)

***

И тъй, неизвестният махна на Иван с пръст и прошепна: „Шшшт! …“

Иван спусна крака от леглото и се взря. От балкона в стаята надничаше предпазливо човек с бръснато лице, с тъмна коса, остър нос, тревожни очи и паднал върху челото перчем, към трийсет и осем годишен.

След като се убеди, че Иван е съвсем сам, и се ослуша, тайнственият посетител се престраши и влезе в стаята. Тогава Иван видя, че дошлият е с болнични дрехи. Беше по бельо, с чехли на бос крак и наметнат с червеникав халат.

Дошлият смигна на Иван, прибра в джоба си връзка ключове. Попита шепнешком: „Може ли да седна?“ — и като получи утвърдителен отговор, се настани в креслото.

— Но как влязохте тук? — зашепна Иван, като се подчиняваше на сухия, заканващ се пръст. — Нали решетките на балкона са с катинари?

— Те решетките са с катинари — потвърди гостът, — но Прасковя Фьодоровна е изключително мил, ала, уви, разсеян човек. Преди месец й отмъкнах връзката ключове и получих възможност да излизам на общия балкон, а той обикаля целия етаж и затова мога от време на време да посетя някой съсед.

— Щом излизате на балкона, значи, можете да офейкате. Или е високо? — заинтересува се Иван.

— Не — отговори твърдо гостът, — не мога да избягам оттук не защото е високо, а защото няма къде да бягам — и след пауза добави: — И тъй, лежим си тука, нали?

— Лежим си — отговори Иван, като се взираше в кафявите и много неспокойни очи на пришълеца.

— Да … — разтревожи се изведнъж гостът. — Надявам се, че не сте буен, нали? Да ви кажа право, не понасям шум, кавги, насилия и тям подобни работи. Особено ми е омразен човешкият вик, бил той вик на страдание, ярост или какъвто и да е друг. Успокойте ме, кажете, нали не сте буен?

— Вчера в ресторанта цапардосах един тип по муцуната — мъжествено си призна преобразеният поет.

— Основание? — строго попита гостът.

— Ами, да си призная, без основание — отговори засрамен Иван.

— Безобразие — каза осъдително гостът и добави: — Освен това какви са тези изрази: цапардосах го по муцуната … То не се знае какво именно притежава човекът, муцуна или лице. Струва ми се, че е все пак лице. Тъй че, нали разбирате, с юмруци … Не, откажете се веднъж завинаги от тия неща.

Като смъмра така Иван, гостът се осведоми:

— Професия?

— Поет — кой знае защо неохотно си призна Иван. Дошлият се натъжи.

— Ох, как не ми върви! — възкликна той, но веднага се усети, извини се и попита: — Как се казвате?

— Бездомни.

— Тц тц тц… — каза гостът и се намръщи.

— Защо, не ви ли харесват стихотворенията ми? — попита с любопитство Иван.

— Ужасно не ми харесват.

— Кои сте чели?

— Не съм чел нито едно ваше стихотворение! — възкликна нервно посетителят.

— Тогава как можете да говорите така?

— Защо да не мога? — отговори гостът, — на други поети нали съм чел? Впрочем… знам ли, може да сте някакво чудо? Добре, готов съм да го приема на доверие. Кажете вие сам, хубави ли са стиховете ви?

— Чудовищни са! — отсече изведнъж смело и откровено Иван.

— Не пишете повече! — помоли настойчиво дошлият.

— Обещавам и се заклевам! — тържествено изрече Иван.

Скрепиха клетвата с ръкостискане, но в това време откъм коридора се чуха меки стъпки и гласове.

— Шшшшт! — прошепна гостът, изскочи на балкона и дръпна подире си решетката.

Надникна Прасковя Фьодоровна, попита Иван как се чувствува и на тъмно ли иска да спи или на светло. Иван я помоли да остави лампата запалена. Прасковя Фьодоровна пожела на болния лека нощ и си отиде. Когато всичко утихна, гостът се върна.

Той съобщи шепнешком на Иван, че в стая 119 докарали нов — някакъв шишко с червендалеста физиономия, който мърморел за някаква валута в отдушника и се кълнял, че в къщата им на Садовая се е настанила нечиста сила.

— Ругае Пушкин като хамалин и непрекъснато крещи: „Куролесов, бис, бис!“ — разказваше гостът и нервно потреперваше. Като се поуспокои, той седна, каза: — Впрочем какво ни интересува! — и продължи разговора си с Иван: — Та защо попаднахте тук?

— Заради Пилат Понтийски — отговори Иван и заби в пода навъсен поглед.

— Какво?! — възкликна гостът, забравил всякаква предпазливост, и сам си запуши устата с ръка. — Поразително съвпадение! Умолявам ви, умолявам ви, разкажете!

Кой знае защо, но Иван изпитваше доверие към непознатия; отначало малко се запъваше и говореше плахо, но после се окопити и заразказва вчерашната история на Патриаршите езера. Да, внимателен слушател си намери Иван Николаевич в лицето на тайнствения крадец на ключове! Гостът не смяташе Иван за луд, той прояви изключителен интерес към разказа му, а с разгръщането на повествованието просто изпадна във възторг. Начесто прекъсваше Иван с възклицания:

— Ии? И после? Умолявам ви, кажете какво стана по-нататък. Заклевам ви, не пропускайте нищо!

Иван и без това не пропускаше нищо — и на него му беше по-лесно да разказва така и малко по малко стигна до момента, когато Пилат Понтийски в бяло наметало с кървава подплата излиза на балкона.

Тогава гостът долепи молитвено длани и прошепна:

— О, как съм отгатнал! Как всичко съм отгатнал!

Описанието на ужасната смърт на Берлиоз слушателят съпроводи със странна забележка и в очите му пламна злоба:

— За едно само съжалявам — че на мястото на този Берлиоз не е бил критикът Латунски или литераторът Мстислав Лаврович!, — а после възкликна екзалтирано, но съвсем тихо: — Продължавайте!

Котаракът, плащащ на кондукторката, много развесели госта, той се давеше от сподавян смях и гледаше как Иван, развълнуван от успеха на разказа си, леко подскача клекнал, за да представи котарака с десетте копейки в мустаците.

— И ето — завърши Иван, след като разказа за произшествието в Грибоедов, и се натъжи и посърна, — така се озовах тук.

Гостът сложи съчувствено ръка върху рамото на злочестия поет и му каза така:

— Нещастни поете! Сам сте си виновен за всичко, миличък. Не е бивало да се държите с него толкова безцеремонно и дори нагло. За това си плащате сега. Трябва дори да сте благодарен, че сте се отървали сравнително евтино.

— Но кой е той в края на краищата? — попита Иван и сви възбудено юмруци.

Гостът се взря в Иван и отговори с въпрос:

— Това няма ли да ви разстрои? Ние всички тук сме хора лабилни… Няма да има викане на лекар, инжекции и всичката тази суматоха, нали?

— Не, не! — възкликна Иван. — Кажете ми кой е.

— Добре тогава — съгласи се гостът и произнесе натъртено и отчетливо: — Вчера на Патриаршите езера вие сте се срещнали със сатаната.

Иван сдържа обещанието си и не се разстрои, но все пак остана просто сащисан.

— Не може да бъде! Та него изобщо го няма!

— Но моля ви се! Всеки друг може да твърди това, само не и вие. Били сте, изглежда, една от първите му жертви. Сега се намирате, както сам разбирате, в психиатрията, а непрекъснато повтаряте, че го няма. Наистина странно!

Объркан, Иван замълча.

— Щом почнахте да го описвате — продължи гостът, — и взех да се досещам с кого сте имали вчера удоволствието да беседвате. Право да си кажа, чудя му се на Берлиоз! Хайде вие, да речем, сте човек действен — и гостът отново се извини, — но оня, доколкото съм чувал, все е попрочел нещичко. Още първите думи, произнесени от професора, разсеяха всичките ми съмнения. Него, приятелю мой, човек не може да не го познае! Впрочем вие… извинете ме още веднъж, но нали не греша, вие сте човек неук, така ли е?

— Безспорно — съгласи се неузнаваемият Иван.

— Ето на… та нали даже лицето, което ми описахте… различните очи, веждите! Прощавайте, но вие сигурно даже операта „Фауст“ не сте гледали?

Кой знае защо, Иван ужасно се засрами и замърмори с пламнало лице за някакво пътуване до санаториума в Ялта…

— Ами да, ами да… нищо чудно! А Берлиоз, повтарям, наистина ме поразява. Той е човек не само начетен, но и много хитър. Макар че трябва да кажа в негова защита — Воланд е способен, разбира се, да хвърли прах в очите и на по-хитър човек.

— Как?! — възкликна на свой ред Иван.

— По-тихо.

Иван се плесна с всичка сила по челото и изсъска:

— Разбирам, разбирам. На визитната му картичка имаше буквата „В“. Тц тц тц, я виж ти! — той помълча смаян, загледа се в луната, която плуваше зад решетката, и заговори: — Значи, наистина е можел да бъде при Пилат Понтийски? Нали тогава е бил вече роден? А мене ме писаха луд! — добави Иван, сочейки възмутено вратата.

Горчиви гънки прерязаха ъгълчетата на устните на гостенина.

— Нека погледнем истината в очите — и гостът обърна лице към минаващото през облак нощно светило. — Ние и двамата сме луди, защо да отричаме! Ето, той ви е пораздрусал и вие сте си загубили ума, защото сте представлявали изглежда подходяща почва. Онова, което разказахте, наистина е било в действителност. Но то е толкова необикновено, че, разбира се, даже гениален психиатър като Стравински не ви е повярвал. Той прегледа ли ви? (Иван кимна.) Вашият събеседник е бил при Пилат, ходил е и на закуска у Кант, а сега е на посещение в Москва.

— Но той може да направи дяволски бели! Трябва някак да бъде заловен, нали? — не много уверено, но все пак надигна глава в новия Иван предишният, още недоубит Иван.

— Вие вече опитахте, стига ви толкова — отвърна с ирония гостенинът, — но и другиго не съветвам да опитва. А че ще направи бели, в това можете да бъдете сигурен! Ах, ах! Как ме е яд, че вие сте се срещнали с него, а не аз! Въпреки че всичко е прегоряло и въглените са покрити с пепел, все пак кълна се, за такава среща давам връзката ключове на Прасковя Фьодоровна, защото нямам друго какво да дам. Аз съм просяк.

— Но за какво ви е изтрябвал? Гостът дълго седя тъжен и тръпнещ, но най-сетне заговори:

— Как да ви кажа, странна история, но аз съм тука за същото, за което и вие, заради Пилат Понтийски — гостът боязливо се озърна и добави: — Работата е там, че преди една година написах роман за Пилат.

— Вие сте писател? — попита с интерес поетът.

Лицето на госта посърна, той се закани на Иван с юмрук, после каза:

— Аз съм Майстор — лицето му стана сурово, той извади от джоба на халата си много мръсна черна шапчица, на която с жълт копринен конец беше извезана буквата „М“. Сложи си шапчицата и се обърна към Иван и в профил, и анфас, за да докаже, че е Майстор. — Тя собственоръчно ми я уши — тайнствено добави той.

— Как се казвате?

— Аз вече нямам име — отвърна с мрачно презрение странният гост, — отказах се от него, както и от всичко в този живот. Да го забравим.

— Тогава поне за романа ми разкажете — помоли деликатно Иван.

— Щом искате. Моята история е наистина необикновена — поде гостът.

… Историк по образование, той допреди две години работел в един московски музей и освен това превеждал.

— От какъв език? — попита любопитно Иван.

— Аз зная освен руски още пет езика — каза гостът, — английски, френски, немски, латински и гръцки. Оправям се горе-долу и с италианския.

— Я виж ти! — прошепна завистливо Иван.

Историкът живеел самотно, нямал никъде никакви роднини и почти никакви познати в Москва. И изневиделица един ден спечелил сто хиляди рубли.

— Представете си моето учудване — шепнеше гостът с черната шапчица, — пъхам ръка в коша за мръсно бельо и гледам — същият номер като във вестника! На облигацията — обясни той, — бяха ми я дали в музея.

Като спечелил стоте хиляди, загадъчният гост на Иван постъпил така: накупил си книги, напуснал стаята си на улица Мясницкая…

— Уу, проклета дупка! — изръмжа гостенинът.

… и наел от някакъв предприемач на една уличка близо до Арбат…

— Знаете ли какво са предприемачите? — попита гостенинът Иван и веднага му обясни: — Това е малка група мошеници, оцеляла по чудо в Москва…

Наел от предприемача две стаи в сутерена на една къщичка с градина. Напуснал музея и се заловил да пише роман за Пилат Понтийски.

— Ах, това беше златен век — шепнеше с блеснали очи разказвачът, — съвсем самостоятелно малко жилище, освен това антре с чешма и мивка — кой знае защо с особена гордост подчерта той, — с прозорчета над самия тротоар, водещ към градинската врата. На четири крачки от тях, до оградата, люляк, липи и кленове. Ах, ах, ах! През зимата през прозорчето съвсем нарядко ми се мяркаха нечии черни крака и чувах как снегът скърца под тях. В печката ми винаги пламтеше огън. Но внезапно дойде пролетта и през мътните стъкла видях люляковите храсти — отначало голи, после как се покриват със зеленина. И точно тогава, миналата пролет, се случи нещо далеч по-възхитително от спечелването на стоте хиляди рубли. А това, съгласете се, е огромна сума!

— Вярно — съгласи се Иван, който слушаше внимателно.

— Отворих прозорчетата и седях най-често във втората, съвсем малка стая — гостът замери с ръце: — даа… ей тук канапе, срещу него още едно канапе, между тях масичка и върху нея чудесна нощна лампа, а по към прозореца книгите, ей тука малко бюро, а в първата стая — огромна стая, четиринайсет квадрата! — книги, книги и печката. Ах, каква обстановка имах!

Люлякът ухае толкова хубаво! Главата ми олекваше от умора и Пилат летеше към края си…

— Бяла мантия, червена подплата! Разбирам! — възклицаваше Иван.

— Точно така! Пилат летеше към края, към края, и аз вече знаех, че последните думи на романа ще бъдат: „… петият прокуратор на Иудея, конникът Пилат Понтийски…“ Е, разбира се, излизах да се поразходя. Сто хиляди са огромна сума и аз имах чудесен сив костюм. Или ходех да обядвам в някой евтин ресторант. На Арбат имаше един чудесен ресторант, не зная съществува ли още.

Сега очите на госта широко се отвориха и той продължи да шепне, загледан в луната:

— Тя носеше отвратителни, тревожни жълти цветя. Дявол ги знае как се казват, но неизвестно защо, те първи се появяват в Москва. Тези цветя много ярко се открояваха върху черното й пролетно манто. Тя носеше жълти цветя. Лош цвят. Тя сви от Тверская в една пряка и тогава се обърна. Знаете къде е Тверская, нали? По Тверская минаваха хиляди хора, но аз ви уверявам, че тя видя само мен и ме погледна не само тревожно, но дори някак болезнено. Порази ме не толкова нейната красота, колкото безкрайната, невероятна самота в очите й.

Подчиних се на жълтия знак и също свих в пресечката, тръгнах след нея. Вървяхме безмълвно по кривата скучна уличка, аз по единия тротоар, тя по другия. Представете си, по уличката нямаше жива душа. Измъчвах се, защото ми се стори, че трябва да я заговоря, а се боях, че няма да произнеса нито дума и тя ще си отиде и никога вече няма да я видя.

И представете си, изведнъж заговори тя:

— Харесват ли ви моите цветя?

Добре помня как прозвуча гласът й, доста нисък, но пресеклив и колкото и да е глупаво, стори ми се, че ехото отекна в уличката и се блъсна в мръсната жълта стена. Аз бързо минах на нейния тротоар и докато я приближавах, отговорих:

— Не.

Тя ме изгледа учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! Как ви се струва? Ще кажете, разбира се, че съм луд?

— Нищо не казвам! — възкликна Иван и добави: — Умолявам ви, после?

И гостът продължи:

— Да, тя ме изгледа учудено и попита:

— Изобщо ли не обичате цветя?

Стори ми се, че долових в гласа й враждебност. Вървях до нея, мъчех се да стъпвам в крак и за свое учудване съвсем не се чувствах притеснен.

— Обичам цветя, но не тези.

— А какви?

— Обичам рози.

Съжалих, че го казах, защото тя виновно се усмихна и хвърли цветята си в канавката. Малко смутен, аз все пак ги вдигнах, подадох й ги, но тя се усмихна, отблъсна цветята и аз ги понесох в ръце.

Вървяхме така известно време, без да кажем дума, после тя взе цветята от ръцете ми и ги хвърли на паважа, провря ръката си в дълга черна ръкавица в моята и продължихме редом.

Цветница в Русе

От известно време изобщо не мога да се насиля да пиша – не ми се пише и това е. Може да има далечна връзка с факта, че прекарвам средно по 70 часа на ден пред компютъра, основно на работа.

Но… ето ме пак в Русе. Този път само за няколко дни.

Валя ме дъжд на Цветница, но въпреки това успяхме с майка ми да отидем до малката църква на кея – предпочитаме да ходим в нея, защото там има по-малко хора и е винаги пренебрегвана, за сметка на големите и стари “Света Троица” (която е строена точно 400 години преди да се роди баба ми, през 1632 г.) и “Свети Георги” (до гарата). Дори не зная как се казва малката “кейна” църквица. Колебая се между “Свети Никола” и “Свети Атанасий”, а сигурно не е нито едното, нито другото.

Попът ни мироса и ни даде много върбови клонки за съвсем жълти стотинки. Влязох в книжарница “Пингвините” и намерих сборник с разкази на български автори (между които Радичков и Йовков, преведени на английски) и български филми (класики като “Крадецът на праскови”, “Вчера” и “Топло”) за един приятел, който си пада по европейско кино. Купих си и две сака от милата продавачка в “Стела Белчева”… с което положителните ми впечатления от града се изчерпват. За първи път ясно и безжалостно си дадох сметка, че като изключим мама, татко и баба, вече доста променени от годините, както и тихият оазис – бабиният апартамент, в който татко опече пържолки, а мама направи зелена салата по “нейния” си начин както аз я обичам (ситно нарязана, с много репички и краставички и малко лук) с този град нищо, ама нищо не ме свързва. Спомените? Да, спомените… но каквото било, било. Човек не може да живее в миналото. Напротив, даже леко се натъжих.

Нито просякинята пред църквата ме зарадва с нейното “Бог здраве да ви дава! Дай някой лев…” и протегната ръка, нито обикалящите кучета, нито грубостта на братовчедка ми по телефона, нито прахоляка и дупките, дето трактор може спокойно да влезе в тях и да изоре две бразди, нито факта, че въпреки опитите ми, не можах да намеря учителка по английски за дъщеря си или частна детска градина, в която да ходи през следващите няколко месеца. Както любезно и наистина с неподправена откровеност и леко извинителен тон ми каза една от преподавателките, “те са за НАШИТЕ си деца“. Разбира се. А Леа от кои деца е по-точно? От “чуждите” ли? И какво значение има, когато си готов да си платиш - двойно дори…?

Смешно ми е, когато се сетя как четях “Домашната прислужница” на Катрин Стокет и си мислех, че днес, Слава Богу, подобно деление на “бели” и “черни” няма. Но всъщност си го има… на кожни, подкожни, езикови и всякакви други принципи. Включително на “българи, живеещи в чужбина” и “българи, живеещи в България“. Кало преди десет години беше казал: “Аз не се чувствам избягал. Чувствам се изгонен“, когато безуспешно се опита да започне работа във Варна и му съобщиха, че “парашутисти не искат” (той е завършил специализацията си в Израел).

Не знам защо, някои хора остават с погрешното впечатление, че ако живееш в чужбина, непременно си свикнал навсякъде да ти постилат червен килим, а пачките да се изливат блажено и пищно като пролетен дъжд над главата ти… Нищо не може да бъде по-далеч от истината. Намерих си работа в Англия – временна! – след като подадох 86 заявления (и се считам за късметлийка, бях се подготвила да подам поне 800). За настоящата ми работа се явих на две интервюта от по около 40 минути пред комисия, и на нещо като едночасов писмен изпит. И пак ме взеха, все едно ми правеха голяма услуга – но и аз в никакъв случай не изразих каквото и да било друго, освен дълбока благодарност, подчертана от широка, ослепителна усмивка. Пък съвсем така, между другото, имам три дипломи, последната от които английска. Работата е там, че като живееш така, между два свята – Острова и Балканите – си ни риба, ни рак.

Аз така се чувствам и в Русе, и в Ливърпул – невписваща се. Както единият от шефовете ми обича да казва, “outside of the box”. Но… по ми е комфортно в Ливърпул. Така излиза. Там има хора, с които мога наистина да говоря – странното е, че са ирландци, англичани и португалци, не българи. Чужденка съм си в Англия и си има логична причина за това, но съм “чужда” и в България. Даже лелката в детската градина ми го каза… И стигнах до извода, че единственият начин е да спре да ти пука от това и да започнеш да се забавляваш. Какво мога да направя, като наистина не ми пука, че обувките ми “Clarks” приличат по думите на татко на лачени галошки, “като кондурките, дето селските баби обуваха едно време на сбора“? Нали са ми удобни? Какво да направя, като не ме интересува, че нямам маникюр и ноктите ми са изрязани до кожа, или че косата си я боядисвам сама (което впрочем си беше грешка…). Но най-забавен от всичко намирам факта как се разходих с дупка на чорапа и само за да дразня нашите, мърдах самодоволно босите палец и показалец на десния си крак, подали се от дупката. “ХА ДА ВИДИМ СЕГА КАКВО ПЪК ЩЕ СТАНЕ, КАТО ИМАМ ДУПКА НА ЧОРАПА!”, трудно се въздържах да изврякам. Както и други неща. Примерно да речем, че въпросните лачени кондурки ни най-малко не са накърнили “интересността” ми в очите на колегите ми – издатели и редактори в “Кохрейн Колаборейшън” (Cochrane Collaboration). Чувствах се… свободна. По-скоро, освободена не от отговорност – защото за мен това е синоним на думата “свобода”, а изпълнена с безразличие към това какво щели да кажат съседките Лина и Иванка, задето ходя с “кондурки” и навити крачоли на дънките. Голям пък праз :). Също като в онази приказка:

Един човек извършил престъпление. Заловили го и го довели на съд пред Краля. За неговото деяние се полагала смъртна присъда, но краля му предложил сам да избере своята съдба: или да бъде обесен, или да попадне зад голяма, черна и страшна стоманена порта.

Престъпникът помислил и избрал бесилото. Когато на шията му сложили примката, той казал:

- Стана ми любопитно: какво има зад тази порта?

Кралят се разсмял:

- Да, ето разбираш ли, получава се нещо забавно. Аз на всички предлагам избор – и всички избират бесилото.

- А зад портата какво има?- пак попитал престъпникът. – Аз така или иначе на никой няма да кажа – добавил той, посочвайки примката.

След като замълчал, кралят отговорил:

-Там е свободата! Но хората така се боят от неизвестността, че пред нея предпочитат въжето…

 

 

На едно по-сериозно ниво: въпрос на свобода е и способността да правиш избор и да носиш последствията от избора си… Може би се повтарям. Свобода е и онзи особен навик, който съм придобила между двата (или многото) “алтернативни” светове: да не си губя времето с хора, които не харесвам и/ли които не ме харесват. Някои ще го възприемат като лош, други, като добър навик: но дори и сега, в Ливърпул, е така. Допадне ли ми някой, просто си го “открадвам” и ми е приятно да общувам с него, но въпреки общителността ми съм ужасно, просто по английски “трудна” за сближаване. Дори не знам дали е селективност или въпрос на интуиция и “шесто чувство”. А всъщност е от просто по-просто и разбираемо: каквото повикало, такова се обадило. Хора, които са мили, умни, които уважават мен и личното ми пространство, от които мога да науча нови неща и с които просто си “пасваме”, допускам през тънките мембрани на избирателната си пропускливост. Тези, които са арогантни, високомерни, непостоянни и лъжливи, и които не ми плащат, за да ги търпя, старателно избягвам – просто се изпарявам и офейквам яко дим. И открих, че това действа крайно освежаващо. Последвайте съвета ми: правете същото. Обграждайте се с хора, които ви стимулират, които ви карат да покажете най-доброто, на което сте способни; не с такива, които ви подтискат и ви карат да се съмнявате в себе си. То е като пролетно подкастряне на лозите и отстраняване на сухите, безплодни клони, за да могат да израстнат на тяхно място нови филизи…

 

Ще си позволя да цитирам CarreraGT (или в по-голяма степен, нейната астроложка ):

 

“Имаш нужда от общуване и лесно завързваш контакти, но търсиш хора като теб, които да споделят твоите виждания, и ако не са като теб, се затваряш емоционално и слагаш бариери. Затова хората те виждат като странна, но това си е техен проблем.“ Това ми каза астроложката с усмивка и е права. А на мен от ранна възраст майка ми ми втълпява, че проблемът е в мен и че аз трябва да се мъча да общувам с другите, дори и да не ми се иска. Типично за хората от този слънчев знак е… че се опитват отчаяно да се харесат на всички, гледат да не спорят прекалено много, за да не обидят другите, не правят сцени и се примиряват „само мир да има“. Когато обаче Сатурн се промъкне в този знак като данъчен инспектор, се налагат някои промени. При мен се отрази в това, че за пръв път от много време насам не ми пука какво мислят другите за мен, ама хич. Директно отрязах една камара контакти от общуването си, които ме зареждат негативно и които само искат, без да дават нищо насреща. Да, в момента не общувам с много хора, но за това пък се чувствам далеч по-добре…   Истината е, че не можеш да се харесаш на всички, но защо трябва да ти пука за всички? В крайна сметка, голяма част от тези „всички“ и ти не ги харесваш и не искаш да имаш нищо общо с тях. Труден урок за някой… който инстинктивно търси одобрението на околните, за да се почувства добре от себе си, и който иска да всява навсякъде хармония и разбирателство. Но важно е да цените себе си и да пазите усилията си за онези, които наистина ги заслужават. А тези хора обикновено са малко…”

Нагледен пример за интерпретация

Началникът има рожден ден.
В офиса всички се мъчат да измислят “мазен” текст за поздравителната картичка, но нещо нямат вдъхновение.
В този момент влиза “сисадмина” и всички започват:
- Кажи нещо хубаво за шефа.
Админа, без да се замисля:
- Тъп, самовлюбен педераст.
Всеобщ бурен възторг:
- Как добре го каза! Значи ще напишем така: “Притежава рядък ум, знае си цената и главното, не е равнодушен към околните.”

Here I am

… Back to Lovely Liverpool… One of the most beautiful cities in England.

The wise man said, “Just walk this way,
To the dawn of the light.
The wind will blow into your face,
As the years pass you by.
Hear this voice from deep inside -
It’s the call of your heart.
Close your eyes and you will find
The passage out of the dark.”

Here I am,
Will you send me an angel?
Here I am!
In the land of the morning star.

The wise man said, “Just find your place,
In the eye of the storm.
Seek the roses along the way,
Just beware of the thorns…”

Here I am!
Will you send me an angel?
Here I am…
In the land of the morning star.

29/02/2012

The wise man said: “Just raise your hand,
And reach out for the spell.
Find the door to the promised land
Just believe in yourself.”

Али Брош представя: четири супер-романтични начина да скъсате с гаджето си

Жените обичат романтиката, затова определено има логика в това перфектният начин да приключите една връзка да е с романтично… скъсване. Можете да впечатлите бъдещата си “бивша” приятелка, като използвате някоя от тези четири креативни стратегии за поставяне на елегантен и изискан завършек на отношенията ви.

1. “Кажете й го” с цветя.

"Чао"

2. Елементът на изненадата: вместо да се криете по драките, да се прокрадвате из сенките и да се чудите гузно дали да не приключите надве-натри с телефонно обаждане/имейл/СМС като всяко средностатистическо мижитурчесто л*йно, постъпете неочаквано. Бъдете оригинални. Изненадайте я със своята внушително-тържествена, трудна за пропускане поява. Драматичният жест и идиличният селски пейзаж може да разсеят доскорошното ви гадже (поне за момента, колкото да се измъкнете) от предстоящата дълбока, емоционална травма.

Лоши новини, Кейт...

3. Подарете й “разводен/скъсежен” пръстен. Като начин да покажете, че цените времето, което сте споделили, купете на бъдещата си-бивша-по-добра половинка красив пръстен. Тя ще разбере, че нямате намерение да я нараните… умишлено. Удивлението, учудването и борбата между опитите й да схване реалността, дълбоко разминаващи се с вкоренените условни рефлекси извикващи определени асоциации с думата “пръстен”, набити в съзнанието й от тригодишна възраст (“И така Принцът и Пепеляшка се оженили и заживели щастливо во веки веков…Край, а сега си изяж кус-куса и без да мажеш с лъжичкатa по цялата маса…”) ще я объркат и озадачат дотолкова, че няма да се сети да плаче или крещи… Пък и елементарното възпитание изисква да се усмихнеш и да кажеш “благодаря!”, когато ти подаряват пръстен с диамант (така де, играете го джентълмен; не селянин от Горубляне/Долно Абланово).

Нещо за спомен от мен...

4. Ако нямате пари за диамантен пръстен, просто изчакайте “удобния” случай да се появи. Понякога най-романтичните жестове изникват естествено, от самопредоставила се възможност: например, ако тя падне в яма и си счупи крака/гръбнака, или кучето й се задави с кокал/гранула в “кривото” гърло и умре на път за ветеринаря – какъв по-подходящ момент да й признаете истинските си чувства…? Поне няма риск да й развалите настроението – и без друго, не може да стане по-зле… (леко зловеща ).

(Source: Allie Brosh. Translated and modified by Denitsa).

Of Computerised English Grammar

This is fun, especially for someone as old-fashioned as me, who adores Grammar !

Source: http://hyperboleandahalf.blogspot.com/2010/04/alot-is-better-than-you-at-everything.html

The Alot is Better Than You at Everything

 

As a grammatically conscientious person who frequents internet forums and YouTube, I have found it necessary to develop a few coping mechanisms. When someone types out “u” instead of “you,” instead of getting mad, I imagine them having only one finger on each hand and then their actions seem reasonable.  If I only had one finger on each hand, I’d leave out unnecessary letters too!

 

 

If I come across a person who seems to completely ignore the existence of apostrophes and capital letters, and types things like “im an eagle and im typing with my talons, so dont make fun of me cuz this is hard,” I like to imagine that they actually are an eagle typing with their talons. It would be a hassle if you had to hop in the air and use your feet to karate-chop two keys simultaneously every time you wanted to use the shift key to make a capital letter. Also, eagles lack manual dexterity, so I can understand why they’d want to leave out apostrophes. Eagles are all about efficiency.  

 

 

But there is one grammatical mistake that I particularly enjoy encountering. It has become almost fun for me to come across people who take the phrase “a lot” and condense it down into one word, because when someone says “alot,” this is what I imagine:

 

 

The Alot is an imaginary creature that I made up to help me deal with my compulsive need to correct other people’s grammar. It kind of looks like a cross between a bear, a yak and a pug, and it has provided hours of entertainment for me in a situation where I’d normally be left feeling angry and disillusioned with the world.  

 

For example, when I read the sentence “I care about this alot,” this is what I imagine: 

 

 

 

Similarly, when someone says “alot of _______”, I picture an Alot made out of whatever they are talking about.  

 

 

 

If someone says something like “I feel lonely alot” or “I’m angry alot,” I’m going to imagine them standing there with an emo haircut, sharing their feelings with an Alot.  

 

 

The Alot is incredibly versatile. 

 

 

So the next time you are reading along and you see some guy ranting about how he is “alot better at swimming than Michael Phelps,” instead of getting angry, you can be like “You’re right!  Alots are known for their superior swimming capabilities.”

  

 

My Dear Lord…

… and so, You are determined to make a scientist out of me. But why? Why… I am not the right ‘design’, you see. I don’t fit in’. I’d rather read a poem. All I’ve ever wanted is to be a therapist, maybe a singer, possibly a writer – but not a Cochrane reviewer, writing protocols, systematic reviews and breath-taking meta-analyses… Don’t get me wrong, it’s an honour, I want, I So want to do it RIGHT… but… I feel blinded by science. Literally.

Честит Първи Рожден Ден, Леа!

На 19.06.2009 г., в 15.15 ч. в гр. Варна, Леа навърши 1 годинка. Тържеството се състоя в тесен роднински кръг.

Честит Първи Рожден Ден, Малко Съкровище!

Пет години от детството и юношеството ми умряха с Майкъл

Пиша това от един хотел в Гранада, Испания. Трябваше да го напиша, не можех да отлагам повече. Само час преди да се кача на самолета от Варна за София, в 3 сутринта на 26.06.09, разбрах, че Майкъл Джаксън бил открит бездиханен в дома си. Помислих, че е някакъв слух или шега, показваща лош вкус. Нямах време да слушам. На Софийското летище, докато чаках следващия си полет за Мадрид, видях репортаж да се излъчва по телевизията и вече недвусмислено съобщаваха, че Майкъл е мъртъв. Беше ми трудно да го повярвам, почти невъзможно. Неговата музика, текстовете на песните му, филмите и клиповете му ме съпътстваха в периода от 11 до 15-годишна възраст. Той беше в продължение на почти пет години моят първи (и май че единствен) младежки ”идол”. Не съм харесвала друга известна личност по подобен маниакален начин. Колекционирах плакати, снимки, значки с облика му - и често тези плакати ме избавяха от кошмарите ми, а когато чуех негова песен, което се е случвало и докато съм била в болница, и докато съм страдала за някоя оценка, моментално се ободрявах и знаех, че всичко ще е наред. Много голяма част от връстниците ми не го харесваха и ми се подиграваха, но аз не се отказвах от него. За добро или за лошо, Майкъл Джаксън имаше голямо влияние върху мен в периода на израстването ми. Харесвах го и му се възхищавах въпреки цялата му ексцентричност, а когато израстнах и започнах да харесвам други изпълнители, продължих да слушам с удоволствие и лека носталгия песните му. Неговата противоречивост не можеше да замъгли в моите очи таланта му, професионализма му, стремежа му към съвършенство. Хората често забравяха в озлоблението си към различността му трудното му детство, тираничния му баща, който бе започнал да мачка личността му от най-ранна възраст (5 годинки). Според мен, тежкото му детство и ранната му слава биха оставили отпечатък върху психиката на далеч по-малко лабилни и чувствителни хора, а както знаем, талантите са раними… И уви, много податливи на всякакви влияния. А Майкъл беше Талант с главно “Т”. Това никой не може да отрече. Той заслужи мястото си в историята на Музиката и Танца. Трудно ми е да говоря за него в минало време… Дори когато избухнаха скандалите с обвиненията в педофилия, тъжно клатех глава и си казвах, че наистина поведението му не е било адекватно и подобаващо на възрастен човек, но вътрешно знаех, че колкото и да е бил объркан, никога не би наранил дете. Оказах се права. Интуицията рядко ме е лъгала. Наистина, не беше изненада за мен, когато най-после стана явно, че по-голямата част от доказателствата срещу него са били изфабрикувани. Майкъл беше и ще си остане идол на - преди всичко – аутсайдерите. На различните. На трудно вписващите се. На малцинството. Независимо в кой край на плоскостта – по-горния или по-долния. Той беше човекът, който косвено ми предаде първите два най-важни урока по пътя към съзряването:

1. Урок по вяра – да харесаш някого и да му повярваш, макар да има противоречиви отзиви за него.

2. Урок по НЕ-конформизъм – най-трудният от всички. Да харесваш някого, когото мнозинството, групата, обществото като цяло, отхвърля. И да не криеш, че го харесваш. Уви, в България в последно време 0% усвояват този урок.

Thanks, Michael. I will always remember you. You taught me not to be afraid to be different, to stand out. The King is Dead, Long Live the King. Long Live the Minority. Rest in Peace – you most certainly deserve it. As you once said: “Leave me alone” – Your wish is finally granted…

 

Испания – 1-ва част

Без да разберa кога, изтърколиха се 5 години, откак се “бракувах” – при това, съвсем доброволно и невъзмутимо. След доста дълъг период на раздяла, най-накрая се събрахме с половинката ми. Неговото мнение беше, че вече е демоде да се подаряват цветя, затова реши да ми подари по случай годишнината 10-дневна екскурзия в Испания.

Съгласих се – коя съм аз, че да споря?!? (Друг въпрос е, че ако ти предложат 10, или по-точно, като спаднем времето, което минава в път, 8 дни в рая, отговаряш моментално и безусловно със “si, si, señor, por supuesto”). Екскурзията щеше да е, един вид, попътна спирка между България и Африка, където благоверният ми най-после успя да ме убеди да го придружа и откъдето, съответно, пиша това писание и се надявам да го довърша, ако, разбира се: 1. има Интернет; 2. не ме затресе маларията; 3. не ме опекат на лагерния огън и изядат сладко под думкането на тъпаните местните (не се шегувам, някои все още се облизват, като чуят да се споменава човешко месо). Но да се върнем на Испания. За да има някаква полза от това, което пиша, ще се постарая да споделя някое и друго впечатление. Първо, ние с Кало не си падаме много по организираните екзкурзии. Харесва  ни самички да се правим на откриватели и да се потапяме в атмосферата на мястото, без да се съобразяваме с тълпи (слушайки: “Коля, сразу иди сюда!”) и да търчим след изнервени гидове, но е абсолютно важно и необходимо за НЯКОИ определени места, които са много посещавани туристически обекти, да се направи предварително резервация. Това значително облекчава чакането по опашки. За нашата екскурзия на първо място се сдобихме с актуализираното издание за Испания на любимия ни пътеводител: “Lonely Planet”. С него сме обикаляли Израел, Египет и Рим. Съчетава географски атлас, история, снимки и полезна информация като адреси, телефони и цени на ресторанти, хотели и местни забележителности. И всичко това може да се натъпче с малко зор в по-голям джоб или дамска чанта. Второ, решихме, че ще наемем кола и за целта си имахме GPS и пиратски свалена карта за Испания, която пак ни свърши нелоша работа, с 2-3 издънвания само. После Кало измисли маршрута за Испания. Понеже хем ни се искаше да видим доста неща, хем не ни се искаше да се изсилваме, а да си починем, решихме да се концентрираме на Южна Испания, по-точно на Андалусия. Първо пристигнахме в Мадрид с полет на “Иберия”. После Кало шофира до Севиля, където прекарахме 4 божествени дни на мързел, испанско вино, фламенко и разходки по здрач. После отпрашихме към Гранада, където видяхме Алхамбра, пък отскочихме за бързо и до Кадиз, а от Гранада – обратно за Мадрид, като пътьом видяхме автономна област Кастиля-Ла Манча и столицата й Толедо. 

Севиля

Да кажа, че Севиля много ми харесва, не е достатъчно силно. Обикнах Севиля. Определено най-много ми се понрави от испанското ни пътешествие. Много приказен, мавърски град. Разгледахме старинната катедрала Giralda и замъкът-крепост на маврите, Алказар (Alcázares Reales de Sevilla).

В общи линии, стана ми ясно откъде французите са почерпили идеи за Версай .

 

Но най-много ми се понравиха типичната за Севиля архитектура в бяло и пясъчно-жълто, малките криволичещи улички в центъра и парковете.

Жегата обаче беше убийствена, много по-страшна от русенската, а това определено е постижение! Съвет: не излизайте между 13:00 и 16:00 навън, неслучайно испанците са измислили сиестата. Затова пък се мръква много късно, поне през юни-юли. Чак след 21:30 ч. С удоволствие си почивахме на обед в хотела, който също мога да препоръчам – Hotel Al-Andaluz. Разбира се, опитахме местните барове, т. нар. tapa bars, където се сервират tapa – нещо като малки сандвичи-хапки с различни гарнитури – месо, риба, скариди, сирена.

Кало опитва местните "Tapas"

 

Вечеря в малко по-изискания ресторант La Isla

(Следва продължение / To be continued…)

Испанска кухня

Кухнята е важна част от културата на една нация – особено за чревоугодници и любопитковци като нас . Дори зъбоболът не ми попречи да се насладя на испанската кухня по време на екскурзията ни. Този път обаче реших да започна отзад напред и да спомена храните, които най-много НЕ ми се понравиха: прословутият испански jamon и салатите с козе сирене (йъх! Въпрос на личен вкус На много хора им харесват).

Трите храни (или, по-точно, неща, понеже третото е напитка), които най-много ми харесаха в Испания, са (степенувани): 1. Гаспачо; 2. Паейя (Paella, често произнасяно “паеля”, но всъщност на испански двойно “ll” се чете по-скоро като “й” в Испания и като “ш” или “ж” в Латинска Америка); 3. Сангрия (типична испанска леко алкохолна напитка).

1. Гаспачото (Gazpacho) вече от няколко години ни е любима студена супа за лятото (заедно с таратора). За първи път реших да направя гаспачо, след като гледах един филм на Алмодовар (“Mujeres al borde de un ataque de nervios” – “Жени на ръба на нервна криза”) и там беше отделено доста филмово време, в което една от героините приготвяше гаспачо със сънотворни таблетки, за да отрови невярното си гадже (spoilers!). Първият път прекалих с чесъна и малко ни стана лошо, но пък следващите пъти значително подобрих резултата . В Испания почти във всички ресторанти много ни хареса и вкусът беше подобен на моя вариант (с едно изключение).

Най-много ни се понрави в едно заведение за бързо хранене в Мадрид, където го сервираха комбинирано с montaditos (малки хлебчета, разрязани в средата, в които може да се сложи всичко: домати с моцарела и босилек, комбинации от сирена, сьомга, хайвер, малки пикантни наденички chorizos, горчица и jamon, и мн. др.).

Моят вариант на Gazpacho:

5-6 добре узрели домата                                                                                                                      

3-4 малки пресни краставици (корнишони) или 1 по-голяма

3 сурови червени чушки

2 скилидки чесън

1 средно голяма глава зрял лук (червен)

няколко стръка целина

китка магданоз

сол, червен и черен пипер – на вкус (аз слагам повечко

1 с. л. ябълков оцет

2 с.л. зехтин

6 капки сос “табаско” – за предпочитане червен

4 големи чаши натурален доматен сок от кутия

копър – по желание, но съвсем малко, за да не превземе вкуса.

Начинът на приготовление е съвсем прост: обелват се и се настъргват доматите, краставиците също се обелват и заедно с чушките и лука се нарязват на малки парченца. Добавят се смачканият чесън, ситно нарязаните магданоз и целина, сосът “Табаско” и подправките (в класическата рецепта се слагат и други сосове, както и сух хляб или сухар, но го опитахме и на нас лично този вариант не ни харесва. Става прекалено гъсто и тежко. Може обаче да се добавят крутони или натрошен сухар във вече готовото гаспачо, без да се пасират с останалите продукти). Всичко се разбърква добре, а накрая се залива с доматения сок, отново се разбърква и се пасира. Готовото гаспачо аз лично предпочитам да не е нито съвсем рядко, нито прекалено гъсто, а със средна гъстота. Изливам го в голяма кана с капак и го слагам в хладилника. Оставя се да престои така поне 3 часа. Консумира се студено, може да се добавят парченца лед.

2. Паейя, валенсианско ястие от ориз, към който се добавя месо (carne), риба (pescado), морски дарове (mariscos), а във вегетарианския му вариант – само зеленчуци (verdura), е доста популярно и в България, но в испанския ресторант “La Isla” в Севиля имахме честта да го опитаме приготвено с истински фин шафран (ех, и цената беше подобаваща, равняваше се на, горе-долу, още 2 нощувки в хотела .

Паейята по-горе е с шафран и зехтин. Мидите се приготвят и сервират с черупките, за да се запази по-добре сокът, а съответно, и вкусът.

3. Сангрия (Sangria) - пих сангрия само веднъж, в Гранада, но наистина се оказа много приятна. Казват, че е своего рода пунш (понятие, което винаги ми е било малко мъгляво). Рецептата по-долу обаче я “откраднах”:

• 1/2 – 1 портокал
• 1/2 -1 лимон
• 1/2 -1 ябълка
• 0,2 чаша захар
• 1 коричка канела
• 3 зрънца карамфил
• 1 бутилка червено вино
• 2 чашки бренди или коняк
• 1 бутилка лимонада или сода
• парчета лед

Приготвяне: Нарежете добре измитите портокал и лимон на съвсем тънки парченца. Обелете ябълката и махнете семките. Нарежете и нея на тънки парчета. Смесете плодовете със захарта, канелата и карамфила в голяма кана. Добавете червеното вино и брендито, и бъркайте докато захарта се разтвори. Прибавете още захар, ако е необходимо. Оставете каната в хладилника за около час. Сервирайте с лед в изстудени чаши. Ако искате Сангрията да бъде без алкохол, заменете виното и брендито с безалкохолно вино.

¡Buen provecho!

Испания – 2ра част

Освен на местната кухня, в Севиля решихме да се насладим и на двете най-популярни забавления, типични за Андалусия: фламенкото и коридата. Само фламенкото обаче беше наслада. Коридата ни остави отвратени и зашеметени (по неприятен начин). Но за нея – в отделен пост.

Традиционната фламенко-вечер, която си устроихме, представляваше посещение в къща с вътрешен двор – patio (открита градина-двор, оградена със стени - много типична за района). Зрителите бяхме седнали в нещо като кръг или по-скоро квадрат, в центъра на който имаше малък дървен подиум и столове. Танцьорите танцуваха фламенко под акомпанимента на китарист и певица, която пееше цигански песни. Знае се, че фламенкото е танцът на циганите – хитанос (los gitanos) и най-автентично звучи и изглежда, когато се изпълнява от андалуски цигани (и не, в случая тази думичка не се счита за обидна, а по-скоро за горда демонстрация на етническа принадлежност . Много туристи се насочват към лъскави заведения, в които лъстиви танцьори и танцьорки с шарени предизвикателни рокли, силен грим и кастанети играят псевдо-”фламенко”. Подобни представления имат също толкова общо с истинското фламенко, колкото българската фолклорна музика със съвременната чалга, или загадъчната еротичност и мистериозност на “Голата маха” на Гойя и балерините на Дега с евтин постер на разголена мацка в някой ТИР. Фламенкото е не просто танц, а андалуски ритуал на ухажването и агресивното заявяване на “собствено пространство”,  който се изпълнява вече близо 500 години и който трябва да изразява много болка (танцьорите силно набиват краката си, тропайки в ритъма му), страст и гордост, почти граничеща с ярост. Това е свързано до голяма степен и с андалуската история. Има различни теории за произхода на думата flamenco. Според някои произлиза от испано-арабската дума fellahmengu (“прокуден селянин”). След края на господството на мавърските халифи жителите на Андалусия, изповядващи исляма, (Moriscos) , са се смесили с новодошлите цигани, за да избягнат религиозни гонения. Други хипотези за етимологията на думата са, че произлиза от “фламандски” (испанците са вярвали, че такъв е произходът на циганите) или flamante (пламенен) – асоциация със страстното изпълнение на танцьорите, или дори с думата ”фламинго” (някои от движенията на ръцете, врата и главата наистина наподобяват движения на птица с дълга шия). Откъдето и да произлиза, автентичното фламенко е невероятно преживяване. Горещо препоръчвам мястото, където ние бяхме: Casa de la Memoria de Al-Andalus, Barrio de Sta. Cruz, Sevilla.

 Flamenco в Севиля, Андалусия – родината на фламенкото. Танцьорите и певците са истински андалусци, облечени в традиционно черно.

Гранада

След Андалусия, следващата ни спирка беше Гранада. Пътьом се отбихме в Кадис, но не ме очарова особено, пък и бяхме там само два часа, така че ще го пропусна. Гранада обаче си я бива , живописен град, сгушен в подножието на планинската верига Sierra Nevada (“снежната планина” – наистина имаше сняг по върховете, въпреки 40-градусовата жега на сянка). Стори ми се по-градски тип от Севиля, по-урбанистична атмосфера, но и по-жива, съвременна (в Севиля не знам защо, имах чувството, че съм се пренесла назад във времето и току-виж изскочил иззад някой храст я Отело, я някой Абдул Зиад ибн Рахман, и облещил насреща ми черни лъскави мавърски очи под дебели вежди, със заканително свита в гримаса уста, стиснала здраво между святкащите си зъби гравиран кинжал.

Излюзията за съвременност в Гранада обаче трая само до момента, в който влязохме в градините на Алхамбра и успях да се отделя за малко от туристите. Така и незавършена до днес, Алхамбра (“червената крепост“, от арабски) е строена през първата половина на 14-ти век, като палат и крепост на мюсюлманските владетели Юсуф I и Мохамед V, султан на Гранада. Въпреки жегата, беше невероятно.

Фонтаните, градините, обградени от 13 масивни кули, невероятните декорации, имитиращи сталактити или представляващи колони и парапети като фина плетеница, направена не от дантела, а от гипс, мрамор, дърво и скъпоценни метали, определено ни впечатлиха. Дори имената на отделните части от палата - ”Дворът на лъвовете”, “Златната стая”, “Портата на Наровете” , ‘Винената кула”, покоите на султанката – звучаха като приказка от 1001 нощ.

Видяхме и стаята, където писателят Уошингтън Ървинг е писал “Tales of the Alhambra” през първата половина на 19-ти век – дори се наканих да ги прочета . За Алхамбра препоръчвам предварително наемане на tour guide.

Толедо

Следващата ни спирка, този път по-кратка, беше Толедо, столицата на автономна област Кастиля-Ла Манча. Размечтах се за вятърни мелници (каквито наистина видяхме), за Дон Кихот, Санчо Панса и Дулсинея. В Толедо архитектурният стил беше по-строг, по-крепостен, по-напомнящ мрачни замъци от Средновековието. Бил е голям административен и търговски център по време на Римската империя. Известен е и с това, че в него е живял и рисувал доста от мрачните си, строги и канонични картини Ел Греко.

В Толедо най-много ми допадна магазинът за рицарски доспехи, оръжия и щитове . Чак после разбрах, че е известен с производството на стомана, ножарството и железарството бяха много добре застъпени .

Интересен факт за града е, че се намира под защитата на ЮНЕСКО и че е побратимен с… Велико Търново! Има някои прилики – и двата са разположени на хълмист терен, като Старият град е във високата част; и покрай двата минават реки - В. Търново е до Янтра, Толедо - до Rio Tajo (the Tagus River).

Мадрид

Най-после дойде ред и на последната ни спирка – Мадрид. Там ни се случи нещо много неприятно – на Кало му откраднаха портфейла с личните документи, кредитни карти и др. в метрото, близо до  Puerta del Sol. Така че видяхме отблизо и полицейски участък – даже дирекцията на полицията. Както и навсякъде в Испания, почти никой там не говореше английски . Отсега да бъдат предупредени туристите, запътили се към Испания – по-добре поотворете някой и друг испански разговорник, защото шансът да ви обяснят нещо, ако попитате на английски, е малък . Тук-там, най-вече по хотелите, има хора, които говорят Ingles, но ние имахме опит с Рим и хич и не се опитвахме да пробваме с английски.

Въпреки неприятната случка, не се наложи да спим под някой мост или на улицата, защото аз предвидливо си носех моята карта и се настанихме в хостела, който бяхме резервирали предварително: “La Perla Asturiana”, близо до La Plaza Mayor. Не можеше да се сравнява с хотелите, в които спахме в Севиля и Гранада, но имаше преимуществото да е чист и да е в самия център – което също беше и основният му недостатък. Мадрид е град, в който фиестата се вихри до ранни зори. Почти не можехме да спим от децибелите. Особено през лятото, животът започва след 21 ч. вечер – даже тогава майките изкарват децата с количките . Просто през деня е адска жега. Ние въпреки това се разходихме – най-вече в централната част, около двореца на Juan Carlos. Стилът на много сгради ми напомни любимия Русе с неговия отличителен барок. Излишно е да добавям, че мащабът беше друг .

Но основното, на което се отдадохме в Мадрид, беше ходенето по музеи. За три дни видяхме три. Накрая чак ни прилоша от изкуство. Първо видяхме Museo Naval (Военноморският музей, безплатен), където Кало се нагледа на оръдия, пушки, дъна на лодки, самоделни гранати, торпеда и оловени войничета, а пък аз се напрозявах на воля, пестейки сили за втората (и несъмнено по-голяма) атракция – Прадо.

Museo del Prado, централният вход със статуята на Velazques

Завършен през 1785 г., неокласическият Palacio de Villanueva служел за щаб-квартира на Наполеоновите военни части по време на окупацията на Мадрид (1808-1813), но през 1814 Fernando VII решил да го превърне в музей. Пет години по-късно музеят Прадо отворил врати – тогава в него имало 311 картини на испански художници. Днес колекцията му включва над 7000 картини и други експонати на творци от цяла Европа, най-вече от периода 13-19 в. Наричат Прадо прозорец, в който се оглежда испанската душа – и през чиито картини-очи Испания гледа навън, към света. Всички големи вълнения, всички открития, бунтове и проблеми присъстват тук, отразени в картините на гордия, грандиозен Веласкес, надменния чужденец Ел Греко (“гъркът”), превърнал се в по-голям испанец от испанците, и несравнимият Гойя.

От чуждестранните художници по-известни са картините на Тициан, Рубенс, Тинторето и най-странният, жизнерадостно-чудовищен триптих на Bosch, “The Garden of Earthly Delights”, защитник на морала чрез подробна демонстрация на това, какво се случва на грешниците, отдали се на плътски наслади . Но най-силно и безспорно доминиращо е присъствието на любимия ми художник Francisco José de Goya y Lucientes, на когото са отделени най-много зали, а повече от 100 негови картини от различни етапи на живота му са разположени на три етажа. Най-мрачната колекция е безспорно Pinturas Negras (черните рисунки, сред които силно смущаващата картина “Сатурн, поглъщащ сина си”, “Колосът”, “Вещерският шабат”). Отделно са политическите “Втори май” и “Трети май”, еднакво еротичните “Голата маха” и “Облечената маха”, доста портрети на кралското семейство и цяло съзвездие от по-ранни негови картини, изобразяващи най-вече веселия живот на испанските селяни. И във всички тях има много изразителност и макар да са много изпипани, са някак леки и въздушни, има нещо детско в рисунъка, почти като в книжка с комикси (особено в по-ранните му произведения).

"La Vendimia" ("Гроздоберът"), една от любимите ми по-ранни картини на Гойя, нарисувана в периода преди глухотата, депресията и цинизма да го завладеят напълно

Третият ни опит да обогатим познанията си по изобразително изкуство беше посещението на Centro de Arte Reina Sofia, картинна галерия, която за разлика от Прадо набляга повече на модерното изкуство. Там са изложени картини на някои от “гениите” на 20-ти век, Салвадор Дали, Жоан Миро, Пабло Пикасо и други сюрреалисти като Макс Ернст. Откровено казано, Кало не е голям почитател на абстракционизма, а и мен не можа да ме трогне толкова този център на изкуството, както и безбройните Пикасови биволски и конски глави и разкривени женски лица, поднесли кърпички пред очите си, но може би бяхме още под влиянието на класиците от Прадо… Безспорно и този стил има своето място, както и почитатели.

Опит да се "спогодя" с творческия гений на Пикасо

С това приключи нашето испанско пътешествие (още снимки има тук). Тръгнахме си с голяма неохота и си обещахме да не е последното .

Let’s Talk About Sex: 1

Седем причини да НЕ ГО правим

(Авторски права върху текста: мои)

Наскоро ми се наложи да играя ролята на супервайзър на една новопостъпила колежка. С три-четири години по-млада от мен, тя беше усърдна и работеше с желание. Забелязах обаче, че позволява на мъжката част от персонала определени своеволия – като например, пощипване по рамото. Тук в Африка, културата е съвсем различна, на докосването се гледа като на необходимост, но в моето, възпитано в европейска консервативност и потръпващо при звука на думички като “sexual harassment” съзнание, докосванията на работа с противоположния пол е добре да са сведени до минимум. С други думи: топла усмивка – да, хилене – не. Скъсяване на дистанцията – да, споделяне на интимни подробности като любима марка парфюм – не (за нещо по-интимно пък да не говорим!). Ръкостискане – да, пощипване – твърдо не. Разбира се, има си изключения – например, ако си работил рамо до рамо с някого години наред, напълно оправдано е според мен (бидейки личност с топъл и по-скоро импулсивен темперамент), отвреме-навреме да му се обесиш на врата (пред или след дълга раздяла) – но само след като взаимно сте се уверили в уважението си, спечелили сте доверието си и знаете, че този дружески израз на искрено задоволство от съвместната работа няма да е предпоставка за прекрачване на “Границите”. (Границите = от топло разбирателство към двусмислено флиртуване към let’s get physical към… е, you know).

Момичето ме изслуша с похвално търпение. Може би беше мотивирана да ме слуша, защото беше преглеждала с мен файловете на многобройните малолетни пациентки с цяло съзвездие от sexually transmitted diseases, родили деца “без бащи”, а може би защото знаеше, че преди по-малко от месец двама загубиха работата си – бяха уволнени просто защото бяха направили грешката да афишират връзката си, при положение, че работеха в различни отдели, нямаха си половинки и не бяха в положение на шеф и подчинен, което би било много, ама мнооого конфузно и неуместно. Единственото им “прегрешение” беше, че работеха на едно и също място и бяха допуснали да се влюбят. На другия ден още пътуваха в самолета за дома. Мда, доста крути мерки, според мен, и то продиктувани от лъжеморал. Но още една допълнителна причина да искам да предупредя новата секретарка – съвестна и работлива.  

Разговорът ни ме накара да се замисля за мъжете и жените, за секса на работното място и като цяло, а също за това кой какво го пали и защо на някои им е толкова трудно да се въздържат да се забъркват в разни каши.

 Ето според мен 7-те най-лоши причини / извинения за секс:

1. Секс само заради физическо привличане. Единствен критерий – външният вид. Да ме убият, не мога да схвана как на някои мъже, а като стана дума, и на доста жени, им харесва да правят креватна гимнастика с някой непознат или полу-познат, само защото ги привличал физически. Безспорно, не мога да си представя и как някои правят секс БЕЗ привличане, т.е., наистина е важно, но не може да е единствен критерий. Не се сещам за по-глупаво оправдание от: «Ех, не изпитвам нищо към него/нея. Беше просто секс!». Дявол да го вземе, не мога да си обясня как действа. Тоест, не технически, разбира се , ами не мога да разбера къде толкова е неудържимата привлекателност на това, да преспиш с някой, когото едва познаваш. На същия принцип, парче кайма може да се приеме за възбуждащо (и някои сигурно го намират). Не че го заклеймявам, имам познати, които го практикуват и се уважаваме взаимно, но просто е загадка за мен (не говоря за каймата, а за one-night stands). Да, безспорно, от естетична гледна точка на всеки му е приятно да види пропорционален и добре сложен екземпляр на противоположния (или същия, ако там са му мераците) пол, но за мен поне, ако това е всичко, с което ни привлича даденият индивид, въпросът се изчерпва с мимолетно ахване. И – продължаваме нататък. Next chapter. Може би това е причината за равнодушието ми пред много лелеяни «кумири» като Брад Пит, Том Круз, Джордж Клуни, Дейвид Бекъм, Бойко Борисов, а в последно време – новото поколение с представители Орландо Блум и Зак Ефрон. Много са ми «пластмасови” и опиянени от собственото си величие. Може би съм несправедлива и ги съдя прибързано. Но сърцето ми затуптява пред тях също толкова силно, колкото би затуптяло при вида на умряла медуза (жива медуза би ме развълнувала повече .

 

Горе-долу, същия ефект имаха и «Максимус» единственият път, когато отидох на тяхно шоу. Забавно беше, музиката беше горе-долу добра, но просто не можех да разбера ревящите и припадащи девойки. Отидох си малко преди края на шоуто – доспа ми се. По същия начин не мога да разбера и мъже, които се прехласват часове и дори дни наред пред гръдната обиколка на някоя мадама.

 

Намирам го за оправдано само до навършване на 17 г. После вече ми се струва, че трябва да започнат да го «надрастват». Знам си, че ако бях мъж, просто нямаше да се «давам» толкова лесно . Излишно е и да казвам, че за подобни мъже е трудно (абе, почти невъзможно) да спечелят искреното ми уважение, да не говорим за респект. Ако една жена, както и един мъж, се поддават толкова лесно и имат толкова слаб самоконтрол (както се казва, «слаб им е ангелът»), сигурно същото важи и за други техни житейски и работни навици, и принципи.

2. Секс заради «тръпката» и «опасността». Тук може да се поспори. Има може би, ситуации, в които мога да го разбера. Но не и като основен мотив. Както съм чувала да казват, «Исках нещо различно. Исках разнообразие и силни преживявания». Жалко извинение за изневяра. Ако ни е налегнала скуката и роптаем, винаги можем да пробваме бънджи, свободно падане, скално катерене или нещо от сорта. А защо не, курс по танци, бойни изкуства, литературен клуб, грънчарство или друго хоби – все интересни алтернативи, шанс да се разнообразим и да покачим нивото на адреналина, да научим нещо, да общуваме с нови хора, без да си навлечем риска от STD и без да нараним някой, който искрено ни обича.

3. Секс, защото някой има власт или може да ни даде нещо материално (или друг вид облага), което нямаме. За това си има и професия, най-древната професия в света. Или, вид търговско-правни взаимоотношения. Отново: разбирам, че някои хора могат да имат сериозна причина за това, особено в днешно време, но мразя, когато го правят (80% от преуспелите в България) и го представят за «чиста монета». Сещам се за поне десет актриси и певици, и за поне двама политици, които няма да назова. Както и да го наричат, с каквито и епитети да се мъчат да го украсят – пред света и пред себе си – фактът си е факт. К-вата си е к-ва.  

4. Секс за да избройкаме някой, когото всички вече са минали. Е, това определено е много популярно в гимназията, ама някои хора си го влачат цял живот. От прекален стремеж да се омешат със «стадото». Пак, не виждам къде е смисъла. Все едно да се натискаш да бъркаш и ядеш в чиния, в която вече двайсет-трийсет (или петдесет) души са се ровили и пускали слюнка (sorry). Нечистоплътно и студено, като полярният кръг, да не кажа в най-северната му част. Подобен е случаят, когато много тийнейджъри правят секс преди да са готови за това и преди да са сигурни, че са срещнали Подходящият човек, само защото ги е страх, че връстниците им ще им се подиграват, че са девствени. What a pile of bullshit. На същия принцип, би трябвало да скочат в Дунава, само защото приятелчетата им са им казали да го направят. Е, аз не си падам по скокове в хлъзгавата, студена тиня, предпочитам да си изчакам джакузито .

 5. Секс за отмъщение. И при двата пола се среща често, когато хората са наранени, най-често от изневярата на интимния им партньор, и отчаяно искат да му/й го “върнат”. Тъпкано. Разбираемо, но обикновено тъпканото е за тях, при положение, че го правят САМО за да отмъстят (т.е., не изпитват чувства към третото лице в уравнението). Да не говорим, че спрямо самия трети човек не е много честно (освен ако не търси one-night stand или не иска да сте friends with benefits).

6. Секс като начин да забравим някого. Подобен на # 5. Т. нар. rebound sex. Има хора, за които не е проблем и действа, но повечето от нас биха се почувствали зле и не на място след това. За да си спестим въпросите: “Какво правя тук и кой е тоя/коя е тая?”, за предпочитане е да потърсим други начини да намерим отново радост от живота след скъсване. Може да отнеме време, но не мисля, че най-разумната идея е да скочиш в леглото с някой, при положение, че единственото, което ти се иска, е да си в леглото – сам/а -, с буркан с течен шоколад, “Птиците умират сами”/“Терминатор” и пакет книжни носни кърпички, а при мисълта някой потенциален ухажор да те приближи на по-малко от 20 крачки, те обхваща параноя и те побиват тръпки (не от приятните).   

7. Секс като начин да задържим някого. Най-отчаяният. Мога да го прибавя към вкопчването в интимния партньор със зъби и нокти (не в буквалния смисъл на думата , следенето на всяка негова крачка, проверките за следи от червило / руси косми по ревера и за непознати телефонни номера в азбучника на телефона му. Определено, ако някой иска да си тръгне, това не е начинът да го задържим, даже да се увием със скоч и да се залепим към лявата му подбедрица. Тук мога да цитирам две поговорки: 1. (африканска): ако една птица иска да отлети, тя ще отлети, дори и ако й изскубнеш перата. 2. (тази не знам откъде е): пусни едно нещо на свобода и едва тогава ще разбереш дали наистина е твое. Но да се върнем към темата . Много в крайна сметка се поддават на мрънкането/изнудването за секс, за да бъдат зарязани малко по-късно. Да си “силна, независима жена”, означава ти да решиш “кога” и “къде”. И “дали”. Ако плазмодият, който се представя за твое гадже, те зареже, понеже няма търпение да изчака да си готова за секс – fuck him. Или, по-точно, don’t fuck him . Истинският ще изчака (и, о, не, това няма да го направи по-малко секси , и, о, да, един мъж може да е both a gentleman AND incredibly good in bed .

(Следва продължение…)

Let’s Talk About Sex: 2

Седем причини да ГО правим

(Авторски права върху текста: мои)

Посвещавам това на Жени и на всички анонимни момиченца (и изобщо, тийнейджъри), които се измъчват с въпроси като “Дали?” и “Кога?” да допуснат физическа близост с някого. Бъдете умни. Мислете с главата си. Не позволявайте на никой да ви контролира. Изслушвайте внимателно съветите на всички, но нека крайното решение си е ваше, особено за нещо толкова важно, каквото е изборът на интимен партньор.  По-добре е да сте сами, отколкото с някой, който ви кара да се чувствате непривлекателни, необичани, неоценени и лесно заменими. Ако всички ви убеждават да сте с някого, но главата ви и сърцето ви казват друго, не бъдете. И обратното, ако главата ви и сърцето ви казват да сте с някого, на всяка цена бъдете с него, ако ще и да ви убеждават, че това не е правилно. Веднъж се живее, не можем да си позволим лукса да загърбим сродната си душа, и после да живеем с “Ами ако…?”. Ценете се и ще видите, че ще ви оценят. Не искам да звуча като някакъв ментор, но такъв съвет ми даде едно време майка ми и такъв съвет бих дала на дъщеря си. В крайна сметка, кой би предпочел да се налива с евтино вино за един долар, когато някъде го чака изстудена бутилка Dom Pérignon?

 

След като първо анализирахме «неправилните» причини / извинения за секс, нека сега да се спрем на «правилните» (всичко разбира се е напълно субективно). Най-важният фактор: когато само и единствено конкретният човек може да ти даде нещо, което никой друг не може – и това го прави различен. Когато при нейното или неговото влизане в стаята, всички останали (независимо колко по-умни или по-красиви) стават по-малко «цветни». Kогато той или тя ти действат като магнит с малка червена точка отгоре. Като далечно пътешествие до екзотична страна.

Като завръщане у дома.

 

Като сладко от боровинки: с леко тръпчив вкус на езика, опияняващ аромат, и в момента, в който затвориш буркана, ти се иска да го отвориш пак и да си вземеш още малко.

 

Като изстрелване на ракета.

 

Наличието на някои характерни черти (или по-точно съчетание от такива), могат да играят ролята на major turn-on. Всеки човек си има индивидуална комбинация, която действа при него (като шифър на ключалка). Ето предложението ми за «Топ Седем» причини да си «паднем» по някого (забележка: всички примери са взети от реални ситуации, с реални хора. Така че, have hope! Има наистина такива личности, не са само плод на въображението :

 Топ 7 съставки на коктейл “sex appeal” (не задължително в този ред :

 1. Интелект. Неслучайно в сериалa «The Big Bang Theory» се казва, че “Smart is the new sexy”. Не съм много сигурна до каква степен тук да разгранича ерудираност и богата обща култура (т.е. базисни познания в много области и обширни познания поне в няколко) и природен интелект (т.е. бърз ум, «сече му пипето», «акъллия е момчето», «умна жена е, ама то на жена ум да дадеш е като на овца по-дълга опашка – за нищо не служи»). Мисля, че по-скоро за мен поне е важно присъствието на второто. Имам познати, които са натъпкани до човката със знания (и помнят, гадините!), чиято памет ме изпълва с възхищение и мога да ги слушам да ми говорят за шах и за ядрена физика дълго време, но няма да им дойде на ума, че започват да стават отегчителни (слагам и себе си в категорията на отегчаващите понякога; единственото ми оправдание е, че се опитвам да давам избор поне сегиз-тогиз на хората около мен. Както сега – на който му е дълго, да не чете). Пример за major turn-on: пич, който разбира от SPSS и може да ми го обясни на разбираем език.

 2. Самоотверженост и благородство. Това може да е образът на Добрия герой, който побеждава Ламята и спасява принцесата, а може да е просто солидна доза отговорност и способност да поемеш товара на плещите си мъжки, без да хленчиш. Истински лошите момчета (а не «добрите момчета, които се правят на лоши» – има разлика ) са интересни само първоначално. Скрито аз поне винаги се надявам да победи Светлината и старомодните добродетели като благородство, справедливост, готовност да рискуваш себе си, за да спасиш някой друг. Воините на мрака и «истински лошите момчета» могат да ходят да размахват юмруци, да смъркат кокаин, да се правят на неразбрани и интересни, и да пият кафе (или друго) някъде другаде. Пример за major turn-on: пич, който преглежда 74 болни без да яде, а накрая си дава с усмивка сандвича на гладно дете, без да подозира, че някой го гледа (guess who .

3. Сила на характера и собствено мнение. Someone, who “has balls”, т.е., не го е страх да защити позицията си и да се опълчи на авторитетите, когато е убеден в правотата си или когато го прави за “общото благо”. Това включва способност за изграждане на собствено мнение. Тук искам да уточня: не става дума за обикновено вироглавство, а по-скоро за вироглавство, което изразява някаква позиция (обикновено гражданска). Винаги са за предпочитане бунтарите с независимо мнение (и с кауза!) пред зализаните дружинни и отрядни председатели / активисти / политици. Пример за major turn-on: пич, който е живял сред богатство и разкош, но има «леви» убеждения, пацифист е и участва в гладна стачка и спи на улицата, влиза в разпра с ректора и бива изхвърлен от университета заради отказа си да отстъпи от принципите си.    

4. Дискретност. Нека изясним едно нещо: леките закачки и майтапи са приятни и развеселяващи. Откровеното и подробно описание на креватни подвизи е гнусно. Много мъже обичат да го правят (а и някои жени). Изключвам допитване до най-добрия приятел/ка за нещо, което силно ни тревожи във връзката. Говоря за случаите, в които даден индивид, седнал на маса с голяма компания и безсъмнено с развързан от алкохола език, се впуска в графичен и дълъг разказ за това, «къде», «как» и «с коя» (или «с кои»). Особено ако се стигне до конкретно описание на техники (Oh, God! Give me a sheet to cover my head, now!). Не се заблуждавайте, че това е секси – точно обратното. Единствената реакция, която подобно описание може да предизвика у всяка здравомислеща жена, е: “Така ще приказва и за мен, ако се излъжа да правя секс с него”. Пример за major turn-on: пич, който седи на масата с пийналите си приятели, които пресипват да се хвалят с «подвизите» си (къде истински, къде въображаеми ), кима учтиво с глава, но умело отклонява всякакви въпроси и намеци за сексуалните предпочитания/любими пози и т.н. на половинката си.

5. Чувство за хумор. Светът е оцелял, защото се е смял. Абсолютно и 100% съм съгласна с това. Ако можеш да се смееш ЗАЕДНО с някого, особено ако той е този, който те е разсмял, имаме вече едно добро начало. Уточнение 1: само по себе си, това условие нищо не значи. Както те е разсмял, така може и да те разплаче. Уточнение 2: някои хора могат да се смеят на всичко и НАД всички останали, но не и на себе си. Лош, много лош знак. Говори за дребнавост, тесногръдие, комплексираност и прекалена мнителност. В съзнанието ми хора, които възприемат себе си (и света) прекалено насериозно, все едно имат огромен фосфоресциращ знак: “Стой далеч!“. Трудно се общува с подобен човек, който никога не се засмива на шегите по свой адрес (имам предвид добронамерените, разбира се, не злъчните). Пример за major turn-on: пич, който се описва със самоирония и смешни епитети в ситуация, в която е искал да се представи като герой, а се е провалил.    

6. Известна доза нерешителност/скромност. Знам, че вече поговорката «скромността краси човека» не е актуална. Но в моя «коктейл» скромността е просто необходима добавка. Не говоря за безгръбначие, а за липса на арогантност и прекалена самоувереност. Изисква се много сила да покажеш неувереност. Това значи да си склонен да допуснеш, че много хора ще го приемат като слабост. Но пък човек, който винаги е самонадеян, или: 1. винаги е с “маска”, или 2. е надут пуяк/паун, който се опива от собственото си безгрешие и съвършенство. Пфу! Пример за major turn-on: пич, който не се притеснява да покаже по-чувствителната си страна, да попита къде е сгрешил (искайки да чуе отговора) или да поиска съвет. 

7. Харизма. Онова загадъчно нещо, което не може да се измери или опише с думи, а чието влияние трябва да се почувства. То, за разлика от физическите данни, не е толкова преходно. При различните хора е различно. При някой може да са изразителни очи, при друг – силно личностно присъствие, при трети – трапчинки. Харизматичен може да е начинът, по който човек се движи, маниерът, с който си пали цигарата (не че одобрявам пушенето, просто отбелязвам, че може да изглежда секси), дрезгавият тембър или кокалчето на дясната му ръка. Отличителното е, че ако имаме двама души, единият от които с по-добри пропорции, а другият по-несъвършен физически, но с харизма, чувстваме се привлечени от втория. Даже това, което преди у други хора сме считали за недостатък, започва да ни изглежда секси и привлекателно у този конкретен човек. Пример за major turn-on: английският актьор и певец Rob Pattinson a.k.a. Edward Cullen. Подобно на героя му, не красивата фасада, а неговата дълбочина и мистериозност са омагьосващи.

 

И женският “еквивалент” и американска колежка на Роб – Kristen Stewart, a.k.a. Bella Swan. Нищо чудно, че си пасват така добре .

Роб и Кристен във филма "New Moon", дългоочакваното (поне от мен) продължение на "Twilight". Самият факт, че Кристен успява да се задържи на краката си и дори да отвърне на погледа на подобен мъж, когато той я гледа и докосва по такъв начин, говори за завидна сила на характера, с каквато единици от нас могат да се похвалят :)

 В живота: най-голямата тайна на техния сексапил е, че… не им пука особено как изглеждат .

Sporty, Sexy and Casual

HAPPY BIRTHDAY, MICHAEL

You are missed. I wish you would finally find peace. I wish I could turn back the hands of time and tell you: ‘”Look in the mirror and really see yourself, at least once. You are beautiful. You don’t have to mutilate your body and face to be loved. We love you – just as you are. Beautiful, beautiful boy.“

Yesterday I cried watching the Michael Jackson memorial. I cried
for a little
black boy who felt the world didn’t understand him. I cried for
a little black
boy who spent his adulthood chasing his childhood. And I thought
about all the
young black boys out there who may too feel that the world
doesn’t understand
them. The ones who feel that the world does not understand their
baggy jeans,
their swagger, their music, their anger, their struggles, their
fears or the
chip on their shoulder. I worry that my son, maybe too, one day
will feel lonely
in a wide, wide world.

I cried for the young children of all colors who may live their
life feeling
like a misfit, feeling like no one understands their
perspective, or their soul.
What a burden to carry.

As a mother, I cried for Katherine Jackson because no mother
should ever bury a
child. Period. And I think about all the pain, tears and
sleepless nights that
she must have endured seeing her baby boy in inner pain, seeing
him struggle
with his self-esteem, and his insecurities and to know he often
felt unloved
even while the world loved him deeply. How does it feel to think
that the
unconditional love we give as mothers just isn’t enough to make
our children
feel whole? I wonder if she still suffers thinking, “what more
could I have
done?” Even moms of music legends aren’t immune to mommy guilt,
I suppose.

And as a mother raising a young black boy, I feel recommitted
and yet a little
confused as to how to make sure my son is sure enough within
himself to take on
the world. Especially a “strange” one. To love himself enough to
know that even
when the world doesn’t understand you, tries to force you into
its mold or
treats you unkindly, you are still beautiful, strong and Black.
How do I do
that?

Today, I am taking back “childhood” as an inalienable right for
every brown
little one. In a world, that makes children into booty-shaking,
mini-adults long
before their time, I’m reclaiming the playful, innocent,
run-around-outside,
childhood as the key ingredient in raising confident adults.
Second, I will not
rest until my little black boy, MY Michael, knows that his broad
nose is
beautiful, his chocolately brown skin is beautiful, and his
thick hair is
beautiful.

And nothing or no one can ever take that away from him.

“Now ain’t we bad? And ain’t we black? And ain’t we fine?”

—Maya Angelou

Да Живее Късата Коса!

Днес най-накрая се оттървах от дългото си руно, което в последно време свивах в доста проскубана опашка и откровено казано, имам чувството, че изхвърлих 10 години от гърба си. Олекна ми – съвсем буквално .

Не чакайте, ами грабвайте ножиците. Късата Коса е Супер!

Пъстро лято

Събуждам се в малката си кошарка с тъмнооранжев цвят и виждам как Слънцето рисува правоъгълници по пода. Поставям краче върху мрежата и изпробвам здравината й. Тя измамно поддава и почти съм сигурна, че ще се освободя, но тази илюзия е измамна. Претъркулвам се по корем и уверено се изправям. Започвам леко да се поклащам и предупредително измяуквам – моят начин да известя, че съм будна и готова за подвизи, като точка първа в листа за деня е да търся котки. Но Големите имат други планове за мен. Първият е обличане, а вторият е закуска – отегчително събитие, по време на което само по случайност храна попада в устата ми, а през повечето време съм заета да блъскам лъжицата, подаваща ми храната. Пфу! После обаче излизаме навън, което е значително подобрение.

Слънцето грее, цветята са красиви и аз най-накрая имам възможност да започна да търся котки, но вместо това се усъмнявам, че сред хортензиите може да се крие нещо много по-интересно, като например феи или малки елфи, сервиращи чай на кресливите врабчета.

Размечтавам се за далечни страни и ми се приисква да полетя на гърба на птица, като Палечка. Но в най-добрия случай, мога да летя затворена в голям, бръмчащ сандък, или просто да се задоволя да провра любопитна муцунка в оградата на съседа. Не мога да си обясня защо ми го забраняват, наред с други неща – обикновено интересни и приятни занимания, като въргалянето с току-що изпрани дрехи в калта, пляскането с ръчички в локви и близането на цимент.

Но Големите са странни същества. Толкова тромави, тежки и непредвидими. Човек би си помислил, че ще се зарадват от факта, че услужливо намазах вратичката на шкафа с крем против бръчки на  ”Eucerin”, но какво получавам за усилията си? “ННЕ, ННЕ!” и сърдито размахване на пръст. Шкафът поне остана доволен.

Размотавам се напред-назад и от скука изяждам едно-две листа от мушкато, след което, за да убия времето, решавам да си направя мислено равносметка на нещата, които успях да свърша това лято. А те никак не са малко:

1. Проходих. Даже и прощъпулник ми правиха. Завеяните ми откачени родители не присъстваха, разбира се, ами набиваха крак и мъкнеха раниците си някъде около Екватора. Това може да се очаква от тях, несериозна работа. Аз обаче си изпълних моята задачка и от малкото предмети, които бяха благоволили да ми сложат за избор (повечето свързани с медицината и инженерството) избрах най-невзрачния – писалката. Нямаше как да знам, че при тази вест майка ми полудя от щастие и скочи високо три пъти със стиснат юмрук, но се радвам, че тя поне остана доволна. Току-виж, от трите поколения жени в семейството ми, луди по писането, една най-после станала писателка . Реших да не й развалям настроението с тайното си решение да стана кючекчийка и между другото да си открия лавка за гевреци (не че имам нещо против гевреците, опазил ме Бог!).

2. Потопих крачета в морето. Не беше зле. Голямо, бълбукащо синьо-зелено нещо, което прави “шшшшш”, “шшшшшшшшшш”. Почти толкова интересно, колкото боклуците по плажа.

3. Станах християнка. Кръстиха ме в Православен храм “Св. Атанасий” във Варна на 02.09.2009. Според татко, кръщенето ми си беше напълно загубено време, но мама не беше убедена, че ритуалът е безсмислен. Така че, за добро или лошо, вече съм християнка. С обещанието, че ако някой ден реша да стана будистка или да се причисля към редиците на бахайците, нашите няма да ме спират, стига да не използвам наркотици, да не практикувам ритуални убийства и да не участвам в оргии. 

Всъщност, ритуалът дори ми хареса – поне част от него, преди да ми натопят малките, пухкави крачета в оня котел със студена вода. Сисето – моята кръстница, и нейният приятел Еди дойдоха чак от далечен остров в Норвегия, за да ме кръстят. Нашите пък се домъкнаха от Африка.

Попът беше забавен, флиртуваше с бабите ми и по едно време леко прекали, та щях да размахам пръст под носа му, но поне изглеждаше добродушен и вложи сърце в работата си. Сега си имам свидетелство, кръстена съм, а почерпката в традиционния български ресторант “Параклиса” във Варна си струваше да изтърпя 10 подобни ритуала (но не ме пробвайте!).

4. Научих се да си казвам името (макар че звучи повече като “Ея”, вместо “Леа”), да давам най-базисна информация за себе си и да отговарям на прости команди, като например: “На колко си годинки?” (показвам пръстче), “Дай целувка!” (допирам ръчичка до устни и издавам звук) и “Как прави котенцето?” (“Маууу”).

5. Включих се в домакинстването. Като за начало, изметох пода.

Изпрах. По-точно, разпръснах прането по пода на цялата баня и изсипах отгоре му почти една кутия прах за пране.

За ужас на Големите, понечих да се включа и в простирането, но там вече ме спряха. Ограничих се до разнасянето и подаването на щипки за пране.

6. Станах червенокръстка. Разбира се, в русенския клон на “БЧК”. Такава съм си, отворена към доброволничество и благотворителност. Само дето още имам малко проблем с усвояването на принципа “да дадем на онези, които нямат” – като докопам някоя играчка, не ща да си я деля с други хлапета. Пресен пример беше посещението на прекрасния детски кът в новия търговски център “РОЯЛ” в Русе. Един Мартин като се опита да ми вземе фигурките, ама-ха! Нищо, че беше сладък. Оревах орталъка. Нашите се притесняват малко да не се превърна в глезена принцеса при бабите и дядовците, но последните твърдят, че сега му е времето да ме глезят – после няма .

7. Попътувах. През юни ме изместиха от Русе във Варна, а през септември, от Варна в Русе. Голям шок си бяха тия местения и станах доста нервна, отрази ми се и фактът, че нашите ту се появяваха, ту изчезваха. Мама взе да се чуди дали да не се посъветва с детски психолог, притеснена от факта, че избухвах в плач всеки път, когато излезеше от стаята, и менях честичко настроенията си. Но аз съм силен характер, ще се справя. Ще им покажа аз на тях!

Като цяло, беше едно хубаво, изпълнено със събития лято. Но всеки сезон си има своя чар.

Сега с нетърпение чакам да видя, какво ще ми поднесе есента?

Trying To Outrun The Time

When you are hopelessly addicted, when you are lonely, scared and sad… the hardest thing to do is to outrun the time. And survive.

Убежище

Булат Окуджава

ПОЛНОЧНЫЙ ТРОЛЛЕЙБУС

Когда мне невмочь пересилить беду,
когда подступает отчаянье,
я в синий троллейбус сажусь на ходу,
в последний,
в случайный.

Полночный троллейбус, по улице мчи,
верши по бульварам круженье,
чтоб всех подобрать, потерпевших в ночи
крушенье,
крушенье.

Полночный троллейбус, мне дверь отвори!
Я знаю, как в зябкую полночь
твои пассажиры – матросы твои -
приходят
на помощь.

Я с ними не раз уходил от беды,
я к ним прикасался плечами…
Как много, представьте себе, доброты
в молчанье,
в молчанье.

Полночный троллейбус плывет по Москве,
Москва, как река, затухает,
и боль, что скворчонком стучала в виске,
стихает,
стихает.

 

Bulat Okudjava

The Midnight Trolley Bus

When I am besieged with despair and reprove,
Because can’t stop fatal disaster,
I enter a blue trolley bus on the move –
That’s there by chance, that’s the last one.

Oh, bus of midnight, speed along sleeping streets,
Fill them with your endless rotation
To pick up all people whose lives, just like ships,
Were wrecked by the fatal occasions.

Oh, bus of midnight, please, open your doors,
I know how in changeable darkness,
Your passengers silent, – these sailors of yours –
Come always as helpers unlikely.

With them I’d leave often my troubles behind,
I’d touch them with my heavy shoulders,
Imagine, how much of the goodness and kind
comes only in silence. In silence.

Our bus sails through Moscow, deep sunk in midnight,
And Moscow, like river, grows quiet.
The pain-starling, striking my temples inside, -
subsides and gets tired. Gets tired.

Екваториална Гвинея – I

“Africa to me… is more than a glamorous fact. It is a historical truth. No man can know where he is going unless he knows exactly where he has been and exactly how he arrived at his present place.” (Maya Angelou)

_____________________________________________________________

“When the missionaries came to Africa, they had the Bible and we had the land. They said, ‘Let us pray.’ We closed our eyes. When we opened them we had the Bible and they had the land.” … “If you are neutral in situations of injustice, you have chosen the side of the oppressor. If an elephant has its foot on the tail of a mouse and you say that you are neutral, the mouse will not appreciate your neutrality.” (Bishop Desmond Tutu)

__________________________________________________________________

“The Pope has swept through Africa, where 5 million people are already infected with the AIDS virus, and which expects by the end of the century to have 10 million orphans whose parents have died of AIDS – and told them not to use condoms” (Brenda Maddox)

_________________________________________________________________

Екваториална Гвинея, една от най-малките държави в Африка, за чието съществуване не знаех преди по-малко от две години. Екваториална Гвинея, мястото, от където пиша сега това на компютъра си вкъщи с надеждата скоро да има интернет, за да го публикувам – и аз не знам защо. Своего рода онлайн дневник и/ли някакъв вид информация за пътниците, които минават през блога ми като през крайпътна спирка – малка отбивка, за да прочетат нещо, да пийнат вода или да заредят гориво.

Преди точно година и десет месеца, наши семейни приятели-българи, с които се виждахме често в Израел, ни заявиха, че заминават за Екваториална Гвинея да работят в току-що открита израелска болница в град на име Бата. Тъкмо бях разбрала, че съм бременна. Наложи се да седна. След първоначалната изненада, реакцията ми беше… вълнение. Изпитах желание и аз да тръгна с тях към Африка, “Черният континент”, когото познавах единствено от произведенията на Сенкевич. Подобно пътешествие тогава беше равносилно на безумна авантюра и огромен риск за малкото, безименно бобче в мен, към което (вече) изпитвах яростна нежност и силен защитнически инстинкт. Мина време, бобчето се превърна в Леа, татко му се прехвърли от Швеция в Гвинея (още се чудя как контрастът не го уби), а преди три месеца и половина и аз се прекръстих, отидох да ме ваксинират (срещу жълта треска, тетанус и дифтерия, хепатит, рубеола, заушка и коремен тиф), запасих се с илачи (и профилактика) против малария и глисти, спретнах си багажа, заредих се с огромни пакети мокри антибактериални кърпички (тук няма!) и се метнах на първия (от 4) самолета. Всичко това, разбира се, никога не бих направила, ако не бях с Кало.

И – ето ме в Екваториална Гвинея.

Официално наречена Република Екваториална Гвинея, тя е разположена в Централна Африка и има площ около 28,000 кв. км. и население половин милион. Състои се от континентална част (където сме ние) включваща няколко малки острова като Кориско, Големият и Малкият Елобей (не знам дали това се превежда така, но… no me hinches las bolas) и островна част, в която са Аннобон и остров Биоко (старо име Фернандо По), където е столицата Малабо.

Екваториална Гвинея граничи с Камерун на север, с Габон на юг и с Gulf of Guinea (Атлантическият океан) на запад, където островният народ на São Tomé and Príncipe си живее между Биоко и Аннобон. Официални езици са испанският и френският, и местните езици на различните племена. Наскоро откритите нефтени находища са причина за внезапния интерес на чуждестранните инвеститори (предимно французи, италианци, китайци, израелци и югославяни), и за бързо настъпилите икономически и политически промени. “Нефтените пари” обаче отиват в ограничен брой джобове. Жизненият стандарт на мнозинството от хората е сред най-ниските в света (“надминат” само от държави, в които в момента се водят войни).

Счита се, че първите жители на Екваториална Гвинея са били пигмеите, от които изолирани групи са останали само в Рио Муни (и всъщност, доста близко до мястото, където се намираме сега). Днес най-разпространени са представителите на племето Фанг, от които може би произхожда племето Буби. Именно Буби се смятат за първите обитатели на о. Биоко, който е открит от португалеца Fernão do Pó, търсещ прословутия път към Индия (естествено ) през 1472 г. Той нарекъл острова Formosa (“Красив”), но името му скоро било сменено с това на неговия европейски откривател. Островите Фернандо По и Аннобон били колонизирани от Португалия през 1474. Триста години по-късно, “правата” върху острова и континенталната част били продадени на Испания. Между 1778 и 1810, територията на Екваториална Гвинея зависела административно от вицекраля на Рио де ла Плата (Rio de la Plata – “Сребърната река”), със седалище в Буенос Айрес. Търговията с роби процъфтявала и бълвала като извор (или май е по-добре да кажа, “като гейзер”) идеи за сюжети на книги от типа на “Чичотомовата колиба”. Между 1827 и 1843 Англия основала своя база на острова. През 1844 бил възстановен испанският суверенитет, а днешната държавица станала известна с името Territorios Españoles del Golfo de Guinea Ecuatorial. Континенталната част, Rio Muni, била обявена за протекторат през 1885 и за колония през 1900, по-късно наречена Испанска Гвинея.

През септември 1968, Francisco Macías Nguema станал първият президент на Екваториална Гвинея и през октомври същата година най-после била обявена независимостта от испанците. Диктаторският режим на Nguema довел до смъртта или изселването на 1/3 от населението на страната. Икономиката се сринала, опитните и обучени граждани и чужденци си заминали. През 1979 сегашният президент Teodoro Obiang заел мястото на Франциско след кървав преврат. Доколко това е подобрило нещата, не мога да кажа. От политика не разбирам (а и държа на живота си). Властта му обаче е абсолютна, а плакатите с лика му, разлепени из целия град (портретът му виси на всеки етаж в болницата и почти във всеки кабинет – освен в моя) могат да съперничат на тези на чичко Ленин, Сталин, Брежнев, Димитров и Бай Тошо (само цвета на кожата е различен).

Още щом кацнахме в Малабо (столицата), ме удари тежкият влажен въздух – задухата и миризмата така раздразниха изнежения ми с бебешки пудри и шампоанчета нос, че първият ми инстинкт беше да се врътна и да си тръгна обратно. Копнежът, с който гледах заминаващото бяло чудовище на “Lufthansa” почти уплаши Кало. Така нареченото “международно” летище в Малабо ми заприлича на автогарата в Полски Тръмбеш, а абсолютният хаос, параноичният начин, по който ме разпитаха и ми взеха отпечатъци (от показалците на двете ръце!) и ме снимаха, бяха част от посрещането, която с удоволствие бих пропуснала. Това, че мъж в полицейска униформа на летището в Бата ме хвана за раменете и започна да ме раздрусва и да ми крещи, докато административният директор на болницата, дошъл да ни посрещне, не го спря (хвана ме и ме издърпа) също не допринесе особено за спокойствието ми. Втрещена и в шок, 30 часа по-късно се носех към селище на име Мбини с екип от офталмолози и с главната сестра, където ме прати новият ми шеф, за да видя болницата (три дървени бараки) там и да “направя сравнение” с болницата “Ла Пас” (красивият и подреденичък малък оазис С ЕЛЕКТРИЧЕСТВО И ТЕЧАЩА ВОДА – абсолютен лукс!), където щях да работя.

Сега, три месеца по-късно, се смея тихичко на себе си. Седя си комфортно, чеша загорялата си (и белеща се) кожа, пръсвам се отвреме-навреме с репелента и почти не се мръщя на миризмата на мухъл, с която съм свикнала. Вече не се стряскам, когато покрай мен прелети прилеп, не пищя при вида на паяк или летяща гигантска хлебарка (само леко потръпвам) и не се изненадвам, когато отключа вратата на офиса си и ме посрещне гущер. Не подскачам като опарена, когато някой от местните ми се хвърли на врата в задушаваща прегръдка и започне да ме целува звучно, където свари. Испанският не ми звучи толкова чуждо и разбирам повече неща, макар че не пропускам възможност да обърна разговора на (както ми се подиграва Калоян) “роден” английски . Мокрите кърпички, чадърът (не че може да ме спаси от типичен африкански порой, но все пак…), дреха с дълъг ръкав и служебната ми карта са абсолютна и неизменна част от “екипировката” ми, както и чифт здрави, удобни обувки (за предпочитане маратонки, но не нови и не много пропускливи! – ако някой още не се е сетил, това са леки, насочващи съвети за хора, запътили се евентуално към този географски пояс). Кремът против изгаряне с мощен слънцезащитен фактор е абсолютно задължителен – тук се изгаря опасно дори когато вали и е облачно.

Навикът да си чистя ръцете с антисептичен спирт е може би малко прекален и нещо, от което ще трябва да се отуча след края на престоя ми тук. От друга страна, навикът да бягам, когато пресичам улицата (дори на зелено!), особено след като видях двамата китайци с ампутирани крака, които невинно си стоели на тротоара преди да ги връхлети с бясна сила камион, е нещо, което ме кара да си спомням (почти с носталгия) за България (и за палавите, вихрещи се автобуси-убийци и джипове-скоросмъртници там).

Някои неща обаче не са се променили. Странно ходещите самотни кучета по улицата все така изправят космите на тила ми (но така си беше и в България, само дето тука има повечко бяс). Нахалните погледи все така ме дразнят, както и навикът на тукашните мъже да пререждат жените и дори да ги изблъскват от пътя си (отново, няма особена разлика с България ).

(Следва продължение…)

Ето защо аз не съм сред бойците срещу “интернет пиратството”

Нещо, което не съм писала аз, а съм копирала - без да искам разрешение – от интернет сайт. Ако някой знае кой е авторът, нека да ми пише. С удоволствие ще добавя името му – или инициалите му – тук (освен това, ще му стисна ръката). Заглавието и гледната точка са си мои .

И така, представете си 2018 г. Обикновено софийско жилище.

- Тате, може ли да смъкна от сметката ни 99 долара? Трябва да купя една книга.

- Така ли? Коя книга?

- Ами, на тоя… Вазов. “Под игото”.

- Че защо ще я купуваш? Имаме я.

- Супер! В кой файл е?

- Какъв файл? Ей я на рафта, третата отляво.

- Пфу! Та тя е на хартия!

- И какво от това? На твоята възраст четох от нея.

- На твоята възраст, значи. Че тук няма търсене! Как да си намеря нужните ми цитати, а? И аудио-съпровод няма. Нито анимирани картинки. Тъп текст, не може даже шрифта му да смениш. Луд ли си? На училище ще ме скъсат от подигравки. Чети си я ти!

- Добре де, ето ти я тук на DVD. Преди петнайсетина години го купих…

- Какво?! DVD?! И с какво ще я разчета тая антика, според теб? Че тя е за музея на технологиите. Още малко и на перфолента ще ми го предложиш тоя Вазов!

- Като си толкова умен, защо не потърсиш в мрежата и не си я смъкнеш безплатно?

- Да смъкна безплатно книга?!

- Естествено. На Вазов авторските права са изтекли отдавна. Все ще да се търкаля някъде.

- Тате, абе ти…? Като ти си бил малък, в началото на века, може и да е можело да смъкнеш всичко безплатно. Не си ли чул, че вече от пет години авторските права върху книгите са продадени за вечни времена на Американската Асоциация на Книгоиздателите? Или искаш и мен да напъхат в затвора доживотно като ония от сектата за свобода на информацията?

- Че Вазов е българин! Какво общо имат тук американските издатели?

- На кой му пука? Ти случайно да не си антиглобалист, а?

- А, не, не, разбира се!… Виж, сине, грехота е почти сто долара да дадем за някакъв файл. Защо не помолиш някой съученик да ти го даде, да го прочетеш? Все някой ще го има. После пък ти ще му дадеш някой твой.

- Да, бе! И като ми дадат техния Вазов, къде ще го чета?

- Как къде? Те тяхното си копие у тях си, ти тук, на компютъра…

- Абе ти си съвсем изостанал. Книга може да се чете само на този компютър, от който е купена. Пък и поляризацията ще е различна… Накратко, тате, давай парите. Ще си купя нормална книга.

- Добре де, ето ти еднократна парола за теглене на 99 долара от сметката ни. По наше време това бяха бая пари…

- Платих я. Thanks.

- Дай и аз да я видя тая книга… Какви са тия картинки? В оригинала нещо май ги нямаше.

- Реклами, как какви. Без тях книжката струва 699 долара.

Екранът пъстрееше от мигащи обяви: “Дърводелски услуги – Марко и син”. “Истинските юнаци ползват нашите хранителни добавки!”. “Рекламна служба `Метоха` – моментална известност навсякъде!”. “Кредити изгодно, ниски лихви”. “RADA-LESSONS.COM – всичко, на което може да ви научи разкрепостена млада учителка!”…

- А текста защо го няма? Трябва да се изчака да изчезнат рекламите ли?

- Ти от Луната ли си паднал? Има да си чааааакаш… Текстът трябва да се чете през поляризационни очила. Без тях се виждат само рекламите.

- Това пък от кой зор?!

- Как от кой? За да не може книгата да се чете незаконно, естествено. Купил съм си аз примерно книгата, платил съм си, а пък някой стои зад мен и я чете над рамото ми, без да си плаща – как я виждаш тая…

- Пълни глупости. Ако и аз си сложа очила?

- Голям смешник си. Текстът се вижда само през моите очила. Твоите ще имат друг код на поляризацията.

- Добре де, дай ми твоите, да я видя тая книга…

- Как ще я видиш? Нали очилата няма да ти разпознаят ретината. Ще видиш само съобщение, че си сложил чужди очила… Тате, стига си ми пречил с твоите глупости! Трябва бързо да чета, докато не е изтекъл лицензът на книгата. Иначе, ако не искам да се самоунищожи, трябва да доплащам за свръхвреме. Не ми пречи, чета…

… След 2 часа:

- Уфф. Привърших я най-сетне.

- Какво? За два часа си изчел “Под игото”?

- Естествено. И за един щях да го прочета, ако не бяха рекламните паузи.

- Тая не я вярвам. Я ми кажи, кой е Заманов?

- Кой?!

- Яснооо. Кой е тогава Боримечката?… Кириак Стефчов?… Чорбаджи Марко поне?!…

- Откъде да знам бе, тате! Четох Home Edition. Там е само това, дето Огнянов и Рада се харесаха, и после башибозуците ги убиха. За останалото трябва да се купува Professional, или може би даже Enterprise Edition. Всичките ни пари няма да стигнат…

- Уфф… Ум не ми побира накъде е тръгнал тоя свят!

- Тръгнал ли?! Стигнал е вече! Тръгнал е бил по твое време, тогава е можело да го спрете…

“District 9” (“Зона 9”)

“District 9” (“Зона 9”) е филм, който мога да определя като (изключително сполучлив) хибрид между научна фантастика, “документално” отразени събития и екшън. Представя историята на насилствено държани в гето в Южна Африка извънземни пришълци, към които земляните се отнасят с пренебрежение, наричат “скариди” и третират по-лошо от животни, а етическите комисии си затварят услужливо очите и позволяват на военните да правят всякакви медицински експерименти със “скаридите”. Сюжетът прави остър завой в момента, в който един от земляните, изпратени да ръководят изселването на извънземните в още по-мизерни лагери с още по-лоши условия, бива изложен на действието на тайнствен препарат, който активира неговата метаморфоза в “скарида”.

Жестокият обрат е причина доскорошният безгрижен (и безчувствен) тиранин да започне да вижда нещата от друга перспектива и от гледната точка на подтиснатите, а не на подтисниците. Едва когато започва да се превръща в един от тях, той разбира, че не “скаридите”, а неговите доскорошни “събратя” – хората, са истинските изроди. “District 9” е вдъхновен от реални събития, които са се случили в Южна Африка по времето на апартейда в район, известен като “District Six” (“Зона 6”). District 6 се намирал в Cape Town и бил обявен за зона “само за бели” (“whites only”) от правителството през 1966. Така 60,000 души били насилствено изселени и преместени в Cape Flats. По принцип “District 9” не спада към категорията филми, които харесвам, но наистина ми допадна – заради силно актуалното си звучене и човешката (тук не знам как да дефинирам “човешка”, може да се тълкува двояко) гледна точка. Сред гъмжилото от стереотипни произведения на подобна тематика, филмът се отличава с оригинален подход (например, голяма част от него е направена ретроспективно и представена чрез “документални” репортажи и интервюта за събитията, които уж са се случили) и с факта, че (за разлика от общоприетия “модел”) представя хората като “лошите”, алчните, безскрупулните, примитивните. Това е филм, който не е трудно, но не е и лесно смилаем, който е достъпен, но с траен ефект. Той ще остане в нервната ви система въпреки някои слаби и недотам изпипани моменти, заради талантливата игра, фино долавящия се сарказъм и трогателното отстояване на простите (но силни) и позабравени човешки (човешки?) качества като толерантност, търпимост, лоялност към семейството и приятелите, които навъдилите се модерни и “напредничави” режисьори (сътворили депресиращи канализационни продукти като “Антихрист” и други подобни безплодни двучасови “интелектуални” напъни да убедят зрителя, че усилието да си държи очите отворени има смисъл) презират.

След този филм, почти ме е срам да се нарека «човек» (добре, че съм жена )

Затъмнение

“You, lethargic, waiting upon me, waiting for the fire and I attendant upon you, shaken by your beauty. Shaken by your beauty. Shaken.” (by William Carlos Williams, “Paterson”)

В летаргия очакваш мен, очакваш огъня, а аз

стоя над теб, сразен от хубостта ти.

Сразен от хубостта ти.

Сразен.

(Уилям Карлос Уилямс,

„Патерсън“)

Пет причини да съм щастлива днес

1. Хе-хе, имам си нови обувки (източник на радост за всички жени, без значение от националността и расата);

2. Българските обувки, които подарих на една от местните секретарки, много я зарадваха;

3. Основах етическа комисия и я регистрирах в US. Department of Health and Human Services (не е зле за някой, на който още му излизат “младежки” пъпки);

4. Побрах се в размер джинси, в който мислех, че никога вече няма да вляза (особено след като родих);

5. В хладилника има само плодове и супермаркетът не работи – още един начин да продължа да се побирам в тесните си джинси, когато не ми остава време да отида на фитнес .

В задния двор

I’ve stayed in the front yard all my life.

I want a peek at the back

Where it’s rough and untended and hungry weed grows.

A girl gets sick of a rose.

                                                                         (Gwendolyn Brooks)

 

 Стоя цял живот в предния двор.

Искам поглед отзад,

където дива и гладна тревата расте без надзор.

На едно момиче му писва от рози.

 

Часослов

I am circling around God, around the ancient tower,
and I’ve been circling for thousands of years,
and I still don’t know: am I a falcon, a storm,
or a great song.

~Rainer Maria Rilke

 

Въртя се в кръг около Бог, около кулата старинна,

Въртя се хиляди години

и не знам

дали сокол съм, буря или псалм.

 ~ Райнер Мария Рилке

Бъзикам се с Шекспир (Tampering with Shakespeare)

                                                                     Pray, how hath she deserveth

                                                  The honey of thy lips,

                               The perfume of thy breath?

          She’s just a cigarette!  С какво е заслужила тя

              На твоите устни меда,

                       На дъха ти нектара?

                                 Тя е просто цигара!

Anticipation

Една седмица до световната премиера на “Новолуние” (“New Moon“).

Well God is

love

so love me

God

is love so

love me God

is

love so love

me well

 

- William Carlos Williams

 

***

 

Добре Бог е

любов 

тогава обичай ме

Бог

е любов тогава

обичай ме Бог

е

любов тогава обичай

ме добре

 

- Уилям Карлос Уилямс

 

I don’t just want your heart

I want your flesh, your skin

and blood and bones,

your voice, your thoughts

your pulse

and most of all your

fingerprints

- Isobel Thrilling

СЪБОТА

Във събота съм тъмна, неразбрана,
и гъвкава, и дива като рис.
Умората, избила във каприз,
напуска ме като зарасла рана.

(Петя Дубарова)

On Saturdays I’m dark, misunderstood,
More flexible and wilder than a lynx.
The weariness, erupting as a whim,
Vacates me quickly like a healed-up wound.

(Petya Dubarova)

 

Ако някой ме помоли днес да се опиша с една дума, тя ще бъде “брюнетка”.

Две годишнини

Днес блогът ми навърши една година и не е вече невръстно бебче, а прохождащ любопитко. За една година статистиката ми показва 5972 “посещения”, 33 поста и 92 коментара – не е върха, но не е и толкова зле. С други думи, средно по 16.4 посещения дневно (стандартно отклонение 12.5). Не ми остава много време да ползвам други начини за онлайн комуникация, каквито са набиращите скорост Facebook и Twitter. Мога да се концентрирам само върху едно нещо в извънработно време, а и интернетът в Африка е кът . Идеи за нови постове се въртят безспир в главата ми и застъпват опашките си. Обещавам да пиша още за Екваториална Гвинея и даже да публикувам нещичко допълнително към изоставения ми от толкова време “шведски” пътепис, както и да спомена нещо за “виновните” ми удоволствия (guilty pleasures).

На всички онези, които са разглеждали блога ми, искам да кажа следното: “благодаря, пак заповядайте”. На всички онези, които ПОВТОРНО са разглеждали блога ми, искам да кажа : “оценявам вниманието, да ви се връща”. На смелите, търпеливи или просто прекалено много обичащи ме приятели, които са ми пращали коментари (защото знаят, че последните ми действат като валериан на котка) –  ще ви черпя едно дайкири / “Космополитън” / бира / джин с тоник / водка с доматен сок / мастика / гроздова / мляко с какао или др. по ваш избор. Коментарите ви ми носят такова удоволствие, че мога да го сравня само с току-що отворена красива кутия с разнообразни по вид, цвят и пълнеж бисквити, които докато не ги пробваш, не знаеш какво има в тях. Толкова се вдъхнових, че даже хайку прописах (в последно време много ме кефи кратката стихотворна форма). Даже спазих всички правила на класическото японско хайку (само дето не е на 1 ред): 17 срички, 5-7-5:

Comments are to me
box of all-flavoured cookies,
melting on my tongue.

Коментарите -
топящи се бисквитки
на езика ми.

Измъчих се много с българския вариант, на английски ми беше много по-лесно. Което, сега като се замисля, е малко тъжно, нали? Българският е толкова богат език и е родният ми език – но… факт. На английски думите “ми дойдоха” по-лесно. И това ме накара да се замисля. Днес се навършват 8 години, откакто се запознахме с Кало. На сватбата ни кумът ни пожела да имаме деца, които да бъдат “истински хора и достойни граждани на света”. Тогава не се замислих много върху последното и го приех като банален израз. Днес обаче си дадох сметка, че се чувствам точно така. Когато пробягам с поглед по обявите за работа в българските сайтове, забелязвам, че още се търси “опит в международна среда”. Осъзнавам, че аз не знам какво е да работя в НЕмеждународна среда, ако не се брои работата ми като студентка в едно читалище във Варна.

И днешният ми работен ден е нагледен пример. Сутринта освободих офиса си, за да почисти чистачката – китайка, докато слушах как Силвия, бразилка, живееща в Израел (родният й език е португалски) се опитва да обясни (на иврит) на руски евреин – ортопед (Сергей) как да каже на испански “Легни тук!” на местен гвинейски пациент, чийто роден диалект пък е фанг. За съжаление, Силвия се обърка и му го каза вместо на испански, на португалски, и когато ме видя, че се усмихвам, тихичко замърмори на идиш (предполагам, нещо свързано с родословното ми дърво). После отидох да обядвам в стола, в който седях на една маса с компания от 4 човека, и си говорехме на 6 езика, да не споменавам пък за тоталното омешване на културни навици – родни и придобити. След обяда отидох до болничната аптека, отворих портмонето си да си купя капки за очи – и забелязах, че там имаше четири валути (без да броим българските левове): гвинейски франкове, израелски шекели, няколко евро и 20 шведски крони на банкнота с нарисуван Нилс Холгерсон, яхнал една гъска.

Тогава прословутата лампичка просветна някъде около лявото ми ухо и простенах: “По дяволите, аз наистина СЪМ космополит!”.

И това си има както предимства, така и недостатъци. Омръзва ми понякога все да се местя. Омръзва ми да опаковам и разопаковам багаж. Омръзва ми да треперя по пътищата. Омръзва ми да не знам къде ще ме завее вятърът утре – защото едно мога да кажа със сигурност: веднъж свикнеш ли да пътуваш непрекъснато, веднъж заразиш ли се с вируса на промяната, той остава в теб и излекуване няма. Както казва една моя позната, “засърбяват ме куфарите”. А главата на единственото друго семейство, което има подобен на нашия стил на живот, ми се оплака наскоро, че не може вече да си представи да живее повече от година на едно място (техният маршрут през последните 9 години беше такъв: Варна – Лондон – Йерусалим – Бата, Екваториална Гвинея – Бостън – Бата – Бостън). Синът им е на 7 години, говори свободно 4 езика, живял е на 4 континента. И все пак се чудя: добре, лесно ще му е занапред с адаптацията. Аз, дето до 23-годишна възраст бях ходила само в една Румъния, през последното (по-малко от) десетилетие свикнах да се адаптирам не за дни, а за часове, към всякакви условия. Синът на нашите познати сигурно и на Луната да го пратят, ще се ориентира за нула време в обстановката, ще потърси чейндж-бюро, пазар, където правят големи намаления (или можеш да се пазариш), ще се запознае с дъщеричката на съседите – венериански микробиолози, ще намери сносен ресторант, филмотека, добра обществена пералня и ще се обзаведе с телефон, тиган и белачка за картофи (последното е Калоянова и моя шега – Кало никъде не ходи без тиган и без белачка за картофи – малко като Артър Дент и неговата хавлия от “Пътеводител на галактическия стопаджия” на Дъглас Адамс).

Всичко това обаче не може да отговори на въпроса ми: а дали това дете няма нужда от малко повече стабилност? Дали не би било добре да се задържи малко по-дълго на едно място, за да създаде по-трайни приятелства, или поне трайни контакти с връстници, съученици и учители? Аз започнах голямото преселение след като вече бях съзнателен, възрастен индивид. До 19-годишна възраст си живеех в един град (Русе), с мама и татко. Интересно, какво става в главата на едно малко човече, което ВЕЧЕ е свикнало да пътува често и на огромни разстояния, да сменя среда, езици, цветове, култури? Предполагам, че ще стане ясно някой ден – по хонорарите, които плаща на психотерапевта си . Все повече хора днес живеят така и сигурно за мнозина е нормално. Теорията за глобалното село никога не ми е звучала по-вярно. Понякога толкова се обърквам, че сънувам на други езици.

Въпреки това, бих ли сменила този си начин на живот? Категорично не. Не мога вече да си представя какво е да живееш само в родната си среда. А и за жалост често именно в България се чувствам неудобно, не на мястото си, като чужденец. Прабаба ми, лека й пръст, казваше, че това е то да имаш “циганско сърце”. Когато за първи път се завърнах в родния Русе след едногодишно отсъствие през 2002, всичко ми изглеждаше по-друго и, как да кажа, по-… тясно. Трябваше ми време за да разбера, че не само града, но и очите ми се бяха променили. В Африка, заобиколена от пъстра, безразборна смесица от евреи, араби, латиноамериканци, руснаци, испанци, французи, азиатци и гвинейски селяни, се чувствам като риба, която свободно и жизнерадостно се носи по течението, радва се на цветовете, не се дави в думите си, не заеква, не се страхува от неразбиращи погледи (защото намира напълно естествено обяснение за тях), не се блъска в тесните стени на аквариума, а леко и естествено плува в голямата, пълноводна река.

В България, където липсва езиковата бариера и оправданието “ние сме от различни култури”, често имам чувството, че си говорим на различни езици, дори с мои познати от детските години. Отчуждаването е пълно – и може би, необратимо, освен ако един от нас не скрива непрекъснато по-голямата част от мислите си и от нещата, които го вълнуват. Предполагам, че това е неизбежна част от живота и го приемам, макар да е тъжно…

През тази година не помъдрях особено, но за сметка на това белите косми по главата ми се увеличиха. И за сетен път се уверих в едно: всички мои скитания само затвърждават вярата ми, че не високият обществен “статус”, набъбналата банкова сметка, красивата фигура и високото IQ са най-важното, макар да носят известен комфорт, а една-единствена проста цел: да бъдеш Човек. Винаги и при всички обстоятелства, просто да бъдеш Човек. Защото когато се прибрах в хубавичкия ми офис, доволна от похвалите на шефа си, в коридора ме чакаше да се сбогува с мен един от работещите, когото току-що бяха уволнили. Джон от Камерун, помощник в кухнята. Джон, който беше учил политически науки, който имаше перфектен английски (и френски, и немски, и испански…), но когото кризата (и предразсъдъците) бяха запратили в кухнята, да бели картофи. И Джон белеше картофи и подреждаше чиниите по-добре от всеки друг, с любезна усмивка и кротко достойнство, защото знаеше, че няма такова нещо като срамен труд, въпреки че прабаба му не е била българска селянка, родена в Македония и изживяла живота си в българско село до Велико Търново като моята.

Сега Джон пак ме чакаше търпеливо да излея удоволствието си, че шефът ме е “потупал по гърба”, а на черното му лице играеше същата заразителна усмивка, предизвикваща дълбоки трапчинки. Той не знаеше какво ще му поднесе утрешния ден, нямаше никакви доходи, заминаваше си заедно с жена си (също уволнена) при двете им деца в Камерун, но имаше силата и добротата да се усмихва толкова хубаво на емоционалната, наивна българка, която без да знае, може би забиваше нож в раната му. Когато най-после се сепнах и го попитах защо е “цивилен”, а не с кухненската си униформа и дълга, бяла шапка, той ми каза, че си заминава. “В отпуска ли?” – попитах. “Не, завинаги”. Отвърна Джон. “Но ние пак ще се срещнем. Планините не се срещат, но хората – да. И аз знам, че в твое лице имам приятел”.

Когато се разделихме, очите ме засърбяха и бързичко влязох в офиса си, а там друга една от чистачките (съвсем младо, местно момиче) ми показа какво беше нарисувала, докато ме чакаше да свърша: лист с много слънца, звезди, облаци, луни, кактуси… “Много хубав пейзаж”, похвалих я. “Не, това не е пейзаж”, усмихна се тя. “Това са хора. Тук съм нарисувала душите на много от работещите в “La Paz”. Заразглеждах интересните й асоциации, заразпитвах я и очите спряха да ме сърбят. Развеселена, попитах: “А аз къде съм? Нещо не се виждам”. За моя изненада тя наведе очи смутено и посочи с химикала нещо в средата на листа. “Ти си ето тук” – промълви. “Ти… си сърцето”.

И ето така получих най-хубавия комплимент в живота си.

T-shirt quotes

We’re All Mad Here—You’ll Fit Right In.

Тук всички сме луди - ще се впишеш идеално.

Come to the Dark Side. We have cookies.

Премини към тъмната страна. Предлагаме бисквитки.

Yes, I am an agent of Satan, but the duties are largely ceremonial.

Да, аз съм агент на Сатаната, но задълженията са до голяма степен церемониални.

Careful, or you might end up in my novel.

Внимателно, или може да свършиш в книгата ми.

I have a positive attitude (but it may be a false positive).

Имам положителна нагласа (но може да е фалшиво положителна).

How did you get past my spam filter?

Ти как се промъкна покрай филтъра ми за спам?

Everything I say is fully substantiated by my own opinion.

Всичко, което казвам, се базира изцяло на собственото ми мнение.

Sarcasm, just one more service I offer.

Сарказъм, просто още една от услугите, които предлагам.

Don’t take life so seriously. It isn’t permanent.

Не приемай живота толкова насериозно. Той не е постоянен.

Don’t make me use my librarian voice!

Не ме карай да използвам даскалския си глас!

You read my shirt. That’s enough social interaction for the day.

Прочете тениската ми. Това е достатъчно социално взаимодействие за деня.

Kristen Stewart and Robert Pattinson on Harper’s Bazaar

If I didn’t know myself as the hard core cynic that I am, I would say that I am a hopeless romantic. Especially after seeing these photos.

“Did my heart love till now? Forswear it, sight!

For I ne’er saw true beauty till this night.” — Romeo

(William Shakespeare, “Romeo and Juliet”)

Обичал съм? Твърдях, че е така,

но, Господи, отде тогаз да зная,

че е възможна хубост като тая? – Ромео

(Уилям Шекспир, “Ромео и Жулиета”)

Fast letters and hard phrases, I am a distant mirror, frustration a deep constant.

You pull me, unseen, your words

music on my skin.

These dusk woods lay dormant,

waiting for a ray of you.

Estrella

This is the beginning of your day.
Life is more intricate than it seems.
Always be yourself along the way,
Living through the spirit of your dreams.

Beautiful girl,
Won’t you be my inspiration?

(“Ordinary day”, Dolores O’Riordan)

“Enseñarás a volar,
pero no volarán tu vuelo.
Enseñarás a soñar,
pero no soñarán tu sueño.
Enseñarás a vivir,
pero no vivirán tu vida.
Sin embargo…
en cada vuelo,
en cada vida,
en cada sueño,
perdurará siempre la huella
del camino enseñado.”

Desiderata

Desiderata by Max Ehrmann   Go placidly amid the noise and haste, and remember what peace there may be in silence. As far as possible without surrender be on good terms with all persons. Speak your truth quietly and clearly; and listen to others, even the dull and the ignorant; they too have their story.   Avoid loud and aggressive persons, they are vexations to the spirit. If you compare yourself with others, you may become vain and bitter; for always there will be greater and lesser persons than yourself. Enjoy your achievements as well as your plans.   Keep interested in your own career, however humble; it is a real possession in the changing fortunes of time. Exercise caution in your business affairs; for the world is full of trickery. But let this not blind you to what virtue there is; many persons strive for high ideals; and everyday life is full of heroism.   Be yourself. Especially, do not feign affection. Neither be cynical about love; for in the face of all aridity and disenchantment it is as perennial as the grass.   Take kindly the counsel of the years, gracefully surrendering the things of youth. Nurture strength of spirit to shield you in sudden misfortune. But do not distress yourself with dark imaginings. Many fears are born of fatigue and loneliness.   Beyond a wholesome discipline, be gentle with yourself. You are a child of the universe, no less than the trees and the stars; you have a right to be here. And whether or not it is clear to you, no doubt the universe is unfolding as it should.   Therefore be at peace with God, whatever you conceive Him to be, and whatever your labors and aspirations, in the noisy confusion of life keep peace with your soul. With all its sham, drudgery, and broken dreams, it is still a beautiful world. Be careful. Strive to be happy. 1927.

Дезидерата* Макс Ерман   Върви невъзмутим сред шума и суетата и помни какъв покой се крие в тишината. Доколкото е вьзможно без да предаваш себе си, бъди в добри отношения с всички хора. Говори своята истина спокойно и ясно и слушай и другите, дори скучните и невежите; те също имат какво да кажат. Избягвай шумните и агресивни хора, те са раздразнение за духа. Ако се поставяш в сравнение с другите, може да станеш суетен или тъжен, защото винаги ще има по-добри и по-лоши от теб. Радвай се на успехите си, както и на плановете си. Обичай професията си, колкото и скромна да е тя – това е твое реално притежание сред променливото благоволение на времето. Бъди внимателен в деловите въпроси, защото светът е пълен с измама. Но нека това не заслепява очите ти за доброто, което съществува. Много хора се стремят кьм високи идеали и всекидневният живот е пълен с героизъм. Бъди искрен. Особено не се преструвай в любовта. Нито пък бъди циничен по отношение на нея, защото въпреки цялата неудовлетвореност и разочарование, тя е вечна като тревата. Приеми любезно съвета на годините и с елегантност им предавай младостта си. Възпитавай силата на духа си, за да те защити при внезапно нещастие. Но не позволявай на въображението си да те разстройва с илюзии- много страхове са били родени от умората и самотата. Извън полезната дисциплина бъди добър кьм себе си. Ти си дете на тази Вселена, така както са дърветата и звездите. Имаш право да бъдеш тук. И независимо дали на теб това ти е ясно или не, без съмнение Вселената се развива така, както би трябвало. Затова, бъди в мир с Бога, какъвто и да си го представяш. И каквито и да са твоите усилия и твоите стремежи в шумната бъркотия на живота бъди в мир и с душата си. С цялата негова лъжливост и робия, и разбити мечти, това все пак е един много хубав свят. Бъди внимателен. Стреми се да бъдеш щастлив.   *Пожелания (лат.)      Преведено от Вероника

ЕДИН СЛЕД ПОЛУНОЩ: Бележки върху „Ланголиерите“

Стивън Кинг

Разказите ми идват в различни моменти и на различни  места — в колата, под душа, по време на разходка, дори когато съм на някое празненство. В няколко случая разказите ми идваха насън. Много рядко обаче ми се случва да напиша някой разказ веднага, след като ми дойде идеята, а аз си нямам „тетрадка за идеи“. Това, че не си записвам идеите, за мен е упражнение по самосъхранение. Имам много идеи, но само малък процент от тях си струват, така че ги натиквам наред в нещо като мозъчна картотека. В края на краищата лошите идеи се саморазрушават в нея, както лентите от Центъра за управление в началото на всеки епизод от „Невъзможна мисия“. С добрите идеи това не става. От време на време, когато отворя чекмеджето на картотеката, за да взема от останалото вътре, към мен поглежда само малка шепа идеи, поглежда към мен — всяка със свой ясно определен образ. При „Ланголиерите“ този образ беше на една жена, която притиска с ръка пукнатина в стената на пътнически самолет. Казах си, че не знам много за пътническите самолети, но това не помогна — въпреки всичко, всеки път, когато отварях шкафа с картотеката, за да пусна нова идея, образът беше там. Дори усещах аромата на нейния парфюм (беше „Л’анвоа“), виждах зелените й очи и чувах ускореното й, ужасено дишане. Една нощ, докато лежах в леглото, на заспиване, разбрах, че тази жена е призрак. Помня как седнах в леглото, стъпих на пода и запалих лампата. Седях така известно време, без да мисля за нищо особено, поне съзнателно. Подсъзнателно обаче този, който върши тази работа вместо мен, трескаво разчистваше работното си място и се подготвяше да пусне машините си. На следващия ден аз (или той) започнах да пиша този разказ. Отне ми около месец и ми се удаде най-лесно от всички разкази в тази книга, развитието на действието вървеше леко и естествено. Понякога както разказите, така и бебетата излизат на бял свят почти без родилни мъки — тази история беше такава… поставих на всяка глава подзаглавия в старомоден, рококо стил. Когато я завърших, се чувствах почти толкова добре, колкото и когато започвах да… — в редки случаи. Аз съм ленив в изследванията, но този път съвестно се опитах да свърша домашната си работа. Трима пилоти — Майкъл Русо, Франк Соарес и Дъглас Деймън, ми помогнаха да си изясня фактите и да се придържам към тях. Те наистина се запалиха, след като обещах да не развалям нищо. Свърших ли всичко както трябва? Съмнявам се. Даже и великият Даниел Дефо не е успял в това в „Робинзон Крузо“ – героят се съблича гол, преплува до кораба, който току-що е напуснал… и напълва джобовете си с предмети, които ще му помогнат да преживее на своя необитаем остров. Моята стандартна уговорка изглежда така: за това, което съм описал вярно, благодаря на господата Русо, Соарес и Деймън. За това, в което съм сгрешил, съм виновен аз. Това заявление не е празна учтивост. Фактологическите грешки обикновено стават не в резултат на грешна информация, а в резултат на неумение да се зададе правилният въпрос. Аз си позволих една — две волности със самолета, в който скоро ще влезете, но тези волности са малки и бяха необходими за развитието на приказката.

Е, стига толкова. Качете се на борда. Да полетим във враждебните небеса.

Лексикон

Още си пазя някъде един лексикон от прогимназията – времето, когато си пишехме спомени от типа на: “Катеричка-рунтавелка се качила на табелка и написала с ръка: “да живее любовта” и си задавахме въпроси като: “Кой е любимият ти певец?”, “Коя е любимата ти книга?”, “Кой е любимият ти филм?”, “Коя е любимата ти марка напитка, дъвка, касетофон…” и т.н. Сега какви ли въпроси бих задавала и как ли бих им отговорила? А вие?

***

Ако трябва да се определите чисто социално и без никаква обвързаност с партии, а само с принципи, ще сте по-скоро… лява.

Ахилесовата ви пета е… математиката и изобщо изчисленията.

Бихте се засегнали, ако… някой е безпричинно груб.

Бихте се съгласили да носите татуировка с надпис “Лична собственост на…” само и единствено ако на мястото на многоточието пише… не бих се съгласила при никакви обстоятелства.

Бихте умрели без колебание за… хората, които обичам. 

Вие сте… съчетание от противоречия. 50% остър сарказъм : 50% много нежна чувствителност. И двете са от съществено значение за оцеляването ми .

Вашата тайна страст… парфюми и бижута (никакви изненади тук).

Последният подарък, който получих, беше парфюм "Ангел или демон" на Givenchy, опакован в думите: “Защото толкова много ти подхожда...”

Винаги носите със себе си… чадър (като талисман против лошо време).

Въставате срещу… явната несправедливост.

До екстаз ви докарва… чаша горещ шоколад със сметана в полунощ.

Най-голямата чаша горещ шоколад пих в едно кафене в Стокхолм. Вкусът беше невероятен – може би защото беше студено.

Добрите маниери… са изключително важни, до момента, в който човекът насреща сметне, че са повод да ни се качи на главата.

Доверието ви… се губи много трудно, но веднъж загубено е завинаги.

Достойнството е… по-евтино от състраданието.

Дразни ви… ехидността.

Дълбоко в себе си сте… мъничко сноб.

Една наскоро разгадана от вас тайна е… че ние, хората, си приличаме повече, отколкото предполагаме.

За хората е най-трудно да простят… великодушието.

Изневярата… е постъпка трудна и деликатна за дефиниране извън съдебно-медицинския жаргон.

Имате проблем с… факта, че Едуард Кълън е измислен герой.

Изумителният (и не говоря за външността му, макар да милва очите) Робърт Патинсън в ролята на изтерзания 110-годишен вампир Едуард Кълън. Тези панталони сигурно са най-мразеното парче плат в историята на човечеството (след банския костюм на Памела Андерсън в “Спасители на плажа”).

Имитацията… е най-искрената форма на ласкателство, но плагиатството определено не би ме поласкало.

Искрено задоволство ви носи… добре написаното и остроумно четиво с правилна употреба на граматика и пунктуация.

Лицемерието… е едновременно кал и злато. Кал, когато го използваме, за да злепоставим някого, пред когото се преструваме на “добрички”. Злато, когато преиначаваме истината, за да не нараним нечии чувства.

Любимото ви четиво е… една книга с български поговорки, подарък от баба.

Любовта… не е панацея, но е нейният най-важен компонент.

Можете да се опишете като… стоманен лост с пухкава, розова глазура на сърчица.

Мръщите се на… хора, които действат на принципа: “Не сакам на мене да ми е добре, ами на Вуте да му е зле.”

Най-важната роля в живота ви е да бъдете… майка.

Най-големият грях е… неспособността да признаеш, че си сгрешил.

Най-добрият начин за освобождаване на напрежението е… оргазмът.

Най-доброто утешение са ви давали… книгите.

Най-много ви харесват… хората, които ми дават да пия от тяхната чаша без секунда колебание.

Най-много не харесвате у себе си… известна доза непостоянство, безгръбначие и мекушавост с хора, които разбират само от твърдост и студенина.

Най-много цените у себе си… чувството за хумор и способността да се самоиронизирам.

Най-прекрасният звук е… смехът на Леа.

Най-страшният звук е… плач на болно дете.

Най-хубавият подарък, който някога сте получавали, е… дъщеря ми.

Не бихте се засегнали, ако… някой е искрен.

Не ви харесва да пътувате, защото… се налага да се разделям с чудесните хора, срещнати случайно по пътя.

18.11.2009 г., Китайският ресторант, Бата, Екваториална Гвинея. Долу: отляво-надясно: Ноа (Израел), Аурия (Мексико), Радгонд (Йерусалим, арабската християнска част на Стария град), Деница (България). Горе: отляво-надясно: Шаул (Бразилия и Израел), Калоян (България), Алперт (Израел).

Не можете да устоите на… таратор, пържени картофи със сирене и шоколад.

Не се интересувате от… политика. За съжаление обикновено не успяваме да избегнем последиците й.

Не се срещат често… хора, с които “кликваш” отведнъж, но няма по-голямо удоволствие от това.

Нещото, с което не можете да се примирите, е… смъртта.

Плачете… рядко, но затова пък дълго.

Подигравате се на… тесногръдието.

Приятелите са… семейството, което си избираме сами.

Слънцето изгрява и залязва с… Леа.

Страхувате се от… загуба на близък човек, кучета, тесни пространства, паяци, летене.

Тайничко вярвате в съществуването на поне един приказен герой/митично същество/събирателен образ и това е … рицарят на бял кон.

Ужасявате се от мисълта… някой някъде искрено да ме мрази.

Харесва ви да пътувате, защото… така душата расте.

Хората, на които се възхищавате, са… творците като цяло, без значение от конкретното им поле на изява.

Четенето е… секси.

Четирите “П” за вас са… парвенющина, показност, пошлост и простотия.

Четирите “Т” за вас са… топлота, търпение, толерантност, такт.

Доброта

White

Caged bird

The caged bird sings
with a fearful trill
of things unknown
but longed for still
and his tune is heard
on the distant hill
for the caged bird
sings of freedom.

- Maya Angelou

No sound but the wind (“Editors”)

We can never go home -
We no longer have one.
I’ll help you carry the load.
I’ll carry you in my arms.
The kiss of the snow,
The crescent moon above us,
Our blood is cold
And we’re alone
But I’m alone with you.

Help me to carry the fire,
We will keep it alight together
Help me to carry the fire,
It will light our way forever.

If I say, shut your eyes
If I say, look away
Bury your face in my shoulder
Think of a birthday.
The things you put in your head
They will stay here forever
Our blood is cold
And we’re alone, love
But I’m alone with you.

My “Top 5″ Favorite Poems of All Times: “Minstrel Man” (5)

Back in Bulgaria! I couldn’t sleep, so I opened an old and favorite book of mine (“Martin Eden”). I recognized my own faded handwriting on the back cover – a poem by Langston Hughes (in English) and a translation  – I wrote it when I was 18! All of a sudden, I remembered this poem - it was not just a poem, it was a real friend in need. Langston was still living and breathing in its rhymes. Here it is (the original and my translation):

Обратно в България! Не можах да спя и отворих една стара и любима моя книга (“Мартин Идън”). Разпознах собствения си избелял почерк на задната корица – стихотворение от Лангстън Хюз (на английски) и превод – написах го, когато бях на 18 г.! Изведнъж си припомних това стихотворение – то не беше просто стихотворение, а истински приятел “в нужда”. Лангстън още живееше и дишаше в неговите рими. Ето го и него (оригиналът и моя превод):

Лангстън Хюз (1902-1967)

 

“Minstrel Man”

(By Langston Hughes)

Because my mouth

Is wide with laughter

And my throat

Is deep with song,

You do not think

I suffer after

I have held my pain

So long?

Because my mouth

Is wide with laughter,

You do not hear

My inner cry?

Because my feet

Are gay with dancing,

You do not know

I die?

 

 “Свирачът скитник”

(Лангстън Хюз)

Превод: Деница Радева-Петрова

 

В усмивки устата криви се.

От гърлото песен се лее.

Не мислите вие, че страдам,

Щом болката в мене немее.

 

В усмивки устата криви се.

Те стона във мен заглушават.

Сред танца се нося, улисан,

Забава, забава, забава!

 

В усмивки устата криви се.

Танцувам и пея, не спирам.

Как може да знаете вие,

Че в този миг всъщност умирам?

My „Top 5″ Favorite Poems of All Times: “If” (2)

Брей, да му се не види, много поезия, много нещо . Любимата ми “писачка” на фен-фикшън казва: “По цял ден мога да си седя и да си чета поезия!”. Чудя се защо не станах една библиотекарка като нея… Но няма как. Ще трябва да довърша класацията си (уточнение – моята собствена класация ). Да има как самичка да се довърши, а аз да си седя мързеливо отстрани на припек и да чопля семки… Но няма да стане. Ни семки има, ни класацията ще се “самодовърши”, за припек пък да не говорим… Вън дърво и камък се пукат от студ – зверски, неистов и вилнеещ, десетки градуси под нулата. Но има нещо романтично в снега. Освен това, с Ръдиард Киплинг, автор на “Книга за джунглата“, е топличко и приятно. Пък и днес без друго съм в учудващо добро настроение и доволна от себе си . Майтапът настрани. Това стихотворение е невероятно. Както каза наскоро един приятел, “нещо като Библията – в много синтезиран вид” (сбит преразказ БЕЗ елементи на разсъждение!). И добро напътствие за онези, решили да се катерят по стръмната пътека на идеалите…

If  

If you can keep your head when all about you
Are losing theirs and blaming it on you;
If you can trust yourself when all men doubt you,
But make allowance for their doubting too;
If you can wait and not be tired by waiting,
Or, being lied about, don’t deal in lies,
Or, being hated, don’t give way to hating,
And yet don’t look too good, nor talk too wise;

If you can dream – and not make dreams your master;
If you can think – and not make thoughts your aim;
If you can meet with triumph and disaster
And treat those two imposters just the same;
If you can bear to hear the truth you’ve spoken
Twisted by knaves to make a trap for fools,
Or watch the things you gave your life to broken,
And stoop and build ‘em up with wornout tools;

If you can make one heap of all your winnings
And risk it on one turn of pitch-and-toss,
And lose, and start again at your beginnings
And never breath a word about your loss;
If you can force your heart and nerve and sinew
To serve your turn long after they are gone,
And so hold on when there is nothing in you
Except the Will which says to them: „Hold on“;

If you can talk with crowds and keep your virtue,
Or walk with kings – nor lose the common touch;
If neither foes nor loving friends can hurt you;
If all men count with you, but none too much;
If you can fill the unforgiving minute
With sixty seconds’ worth of distance run –
Yours is the Earth and everything that’s in it,
And – which is more – you’ll be a Man, my son!

 Rudyard Kipling

Джоузеф Ръдиард Киплинг (1865-1936)

 

AKO

Ако владееш се, когато всички
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен – не сееш клевети;
или намразен – злоба не спотайваш;
но… ни премъдър, ни пресвят си ти;

Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш Краха – зъл предател –
еднакво със Триумфа – стар циник;
Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка – и го понесеш,
или пък видиш сринати нещата,
градени с кръв – и почнеш нов градеж;

Ако на куп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш мозък, нерви, длани –
и изхабени – да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: “Влезте в крак!”

Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца – своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой – ще бъдеш Мъж!

My „Top 5″ Favorite Poems of All Times: „Изповед“ (4)

В училище момичетата пищяха и се изчервяваха, когато се появеше обектът на техните чувства. Рисуваха името му с цветни химикали или фулмастри и го украсяваха със сърчица. Звъняха му по телефона и затваряха, когато вдигнеше слушалката. Мечтаеха да ги покани на бар и да ги научи да пушат и да гълтат дима. Малко по-късно се събираха на “седянки” и съсредоточено обсъждаха методи за разкрасяване и контрацепция. Сменяха обекта на чувствата си след седмица. Всички мои химикали бяха сини. Не украсявах ничии имена с никакви сърчица, макар че се случваше да се изчервя (като домат с температура) и да издълбая скица на извънземно или рачешка щипка на някой чин. Не звънях на никого, освен на мама, най-малко на обекта на чувствата си. Мечтаех да има пожар или наводнение, или поне НЕЩО от сорта, за да можем двамата с него да се втурнем да спасяваме света. Присъствах на достатъчно седянки и кимах разсеяно по време на разговорите за лакове, червила, пудри, помади и сенки, така че никой да не се усъмни, че си мисля за съвсем други неща. Методите за контрацепция ми бяха по-непознати от механизма за построяване на совалка до Марс. Отнемаше ми седмици, преди да разбера, че съм влюбена (бърках симптомите с тези за вирусна инфекция – безсъние, трескавост, дискомфорт, болка в стомаха, липса на апетит). Петнайсет години по-късно, химикалите ми са черни. Не рисувам. Все още се изчервявам (но рядко). Звъня на мама, за да попитам как е дъщеря ми. Мечтая… но не знам за какво. Може би да спра остаряването. Може би да върна времето назад (с 15 години. Е, поне с пет). Не ходя по седянки и не нося грим (освен гланц за устни), предпочитам срещите 1:1, но се случва да обсъждам козметика (кремове против бръчки). Методите за контрацепция са ми все още не особено познати, но вече по-скоро совалката ще е до Луната (не чак до Марс). Ако се усъмня, че се разболявам от грип, пия парацетамол и си правя списък с 10-те най-логични причини защо няма да позволя на въпросния вирус да ме пипне. Но понякога черупката ми се пропуква. Не бих казала, че се чупи, просто тук-там се появява някоя пукнатина. И ме пипва някоя зараза. Тогава отварям „Най-синьото вълшебство” – сборник със стихове, разкази, импресии и извадки от дневници на Петя Дубарова. Няма по-бърз и ефективен начин да се върна назад към детството и юношеството. Този син сборник е като една миниатюрна машина на времето. Ставам пак дете, тийнейджърка, девойка. На 16-17 години се идентифицирах до такава степен с Петя, с нейните настроения и чувства, предадени в стиховете й, че понякога сънувах как вървим ръка за ръка и сме сестри-близначки. Ето едно от любимите ми нейни стихотворения, което спокойно можех да напиша и аз в далечните гимназиални години.

Изповед

(След родителската среща)

Защо? От мен ли пак ти се оплака.

Но как? Та аз не пея вече в час.

Дори звънеца трепетно не чакам – мълча и слушам.

Мамо, вярвай, аз

през този срок съвсем не се разсмивам

във час, когато другите мълчат.

Не съм необуздана, бурна, дива

дори и в събота. Но някой път

така ми се приисква да избягам

от всички тези думи и числа

и вятър на гърба ми длан да слага,

да тичам с автобусни колела.

Тогава аз забравям за урока

и моите разтворени очи

се пълнят мигом с хиляди посоки…

Класът урока слуша и мълчи.

В такива часове аз тихо бликам

най-искрените свои стихове,

но чуя ли, че името ми викат,

ги скривам като малки грехове

в очите си. Как хубаво, горещо

е с тяхната червена светлина!

Но днеска, след родителската среща,

те всички се превръщат във вина.

Петя Дубарова (1962-1979)

My „Top 5″ Favorite Poems of All Times: “Огън съм” (3)

Навън виелицата фучи и бучи. Зимата разлютено блъска по стъклата на прозорците. Слагам слушалките на ушите си и излизам да взема храната на Леа и да напазарувам. Прибирам се – замръзнала и със зачервени страни, а музиката на “Evanescence” продължава да напъва мембраните на тъпанчетата ми. Свалям мокрите си от снега дънки и на куц крак се придвижвам към гардероба, захапала ръкавиците и шала си, от които се сипят малки, геометрично правилни снежинки. Леа ме гледа озадачено и се чуди какво пак е прихванало разсеяната й, дезориентирана майка.

Леа и аз - заедно в настоящето (януари, 2010)

Вадя старата си папка със стихотворения и намирам едно, което ме стопля. Малко. To е много лично (както всички стихотворения, които си писал сам ). Нескромно решавам да го добавя към любимите си стихотворения – под номер 3. Защото е студено, мрачно и защото имам нужда от огън…

Едно старо мое "аз", което написа това стихотворение преди 13 г.

Огън съм

 

Защо ме създадохте толкова странна, родители?

Настроенийно дива и някак стихийно добра.

Понякога подличко скриваща плама в очите си,

престорено тиха и свита моминска сълза.

А всъщност съм вятър – задъхан, воюващ със клоните.

Пианото трогва, но бързо омръзва ми то.

И полъхът щур духва съчки ресничести в огъня,

и жарещо грейва сърцето ми: слънце-кълбо.

Защо съм тъй пламенна, пряма и плаха, и питаща,

и люшка се моята същност от север на юг?

Контрастните полюси вътре в мен с длани допират се

и лудо ме грабва китарено-млад страстен звук!

 

(Деница, 1997 г.)

Цитат на деня

Walking gets too boring when you learn how to fly.

Вдъхновение

Днешното ми настроение е доказателство, че дори циници като мен, обръгнали и наслушали се на хубави приказки, се поддават отвреме-навреме на измамливото влияние на сладникави, разчувстващи и вдъхновяващи шлагери. Ужасно много ми харесва, какво да се прави! Просто днес прекалих със захарта . Наистина съм вдъхновена. За да неутрализирам донякъде количеството захар, нося само строго и изчистено черно . Ето ви и на вас, да се вдъхновите и преизпълните с енергия. За да вършите добри дела, естествено, с каква друга цел ;). И да вярвате в себе си, ей! Че то ако ние сами не си вярваме, не се подкрепяме и не се обичаме, и не си издърпваме понякога ушите (като Пипи Дългото Чорапче), няма кой да ни се скара, че не се грижим добре за себе си, и да ни отнеме “родителските” права над собствената ни особа…

Lonely
The path you have chosen.
A restless road -
No turning back.
One day you
Will find your light again.
Don’t you know?
Don’t let go,
Be strong.

Follow your heart,
Let your love lead through the darkness
Back to a place you once knew
I believe, I believe, I believe
In you.

Follow your dreams,
Be yourself, an angel of kindness.
There’s nothing that you can not do
I believe, I believe, I believe
In you.

Патиланско Царство 3. Или, татковино моя, де си ти?

Драги ми Смехурковци,

Пък се гласях за Африка да ви разправям. Ама на. Отлага се. То че в Екваториална Гвинея има култ към личността, има. То че военните (през 90% от времето пияни) само си търсят оправдание в кого да си изпразнят оръжието, търсят си. Но това, което най-много ме безпокои, е факта, че не намирам особена разлика със ситуацията в България. А българите се бием в гърдите, че сме в Европейски съюз, че ни уважават новите ни европейски и американски братя – и прочие претенции. Ма да си дойдем на думата преди Баба Цоцолана (или Дядо Торбалан) да ме подхванат и да ме отупат.

Живея си аз значи, за момента мирно и тихо. За пореден път съм се “спряла” в любимия ми роден Русе - опорната ми точка, в която се озовавам на редовни интервали между разнообразните ми обиколки и мяткания по меридианите. Ставам си сутрин, разбивам леда в банята, стопявам водата, вземам си леден душ, после обличам чадото си в пет комплекта бельо – три памучно, два вълнено – че то с туй глобално затопляне сума ти и народ измря от студ и нелекувани (заради неплатени от работодателя здравни осигуровки) пневмонии. Криза е – лесното оправдание на всички, като се почне от доставчиците на храна в млечна кухня и се стигне до хората, дето събират боклука, и които в момента заради лошото време са оставили контейнерите да “преливат”.  Но как да е. Не им се сърдя. Излизам навън, твърдо решена да не обръщам внимание на нищо, освен на ледените бабуни в краката си и да стъпвам предпазливо, че близките ми планове за бъдещето не включват гипс (пък кой ли ме пита?). Пъпля по улицата като кон с капаци и само където има незаледени участъци, се нося с бойна и бърза походка като състезателно жребче, за да забелязвам максимално малко. Но още излязла-недоизлязла, се сблъсквам с глутница огромни подивели кучета-мутанти, които пенсионерките в кварала хранят от криворазбрана доброта (но никоя не се наема да прибере в дома си). Умирам от страх и се кръстя наум, но успявам някак да си изпълня задачките. Остава ми само едно наложително излизане с Леа, моята дъщеричка на година и осем месеца. Невъзможно е да я нося, докато стигнем дестинацията си, затуй звъня на такси.  Макар че живеем в центъра на града, улицата ни не е разчистена – доскоро имаше преспи 53 см. – но се постопиха. Бая се озорвам, додето се качим с Леа в таксито. Но интересното е друго. Докато аз балансирам, с детето в една ръка, с чантата в друга, върху преспите и леда, мъчейки се да отворя вратата, един лъскав джип спира зад нас и след точно 10 секунди започва нервно да свири. Бърза човекът. Той е над неща като природата, заледеното и почти непроходимо платно, майката и детето на платното пред него. Музиката му бучи и не ще да губи ритъм, да си изтърве мръсната сделчица или силиконовото бимбо, дето го чакат на 20 метра (ама човека да не е луд пеш да върви цели 20 метра, като кодскоджамити джип има! Че как ще му връзват мадамите без него, ако се пусне по една гола селяния??). Под звуците на клаксона му, успявам най-накрая да се мушна в таксито с Леа на ръце. Бавно и дълбоко вдишвам и издишвам (защото алтернативата е да отида и да му разбия прозорците на возилото, или най-малкото да хвърлям снежни топки по загладената му и лишена от мозъчна дейност мутра). Успокоявам се за кой ли път с мисълта, че какво мога да очаквам, това е България. Някои неща просто не се променят… Преди няколко дена аз, дето от години не съм гледала новини, по погрешка “хванах” интервю с уважавания ни премиер, Г-н Борисов. То толкова ме вдъхнови, че не се стърпях и споделих впечатленията си с колцина мои приятели и познати – хора умни, образовани, живели, учили и/ли работили професиите си на разни места по света. И много от тях, завърнали се в България и заемащи постове в министерства, общини и университети… Интересно ми беше какво ще кажат те. Публикувам последвалата дискусия по-долу. Допълнителни коментари са добре дошли. Пределно ясно ми е, че нищо не мога да променя – една лястовица пролет не прави. Но мога поне да се опитам, с жалкото ми блогче. Защото пък току-виж някой се замислил и утре, като дойде на власт, би правил по-малко поразии….

 

ДИСКУСИЯ

 

Деница до приятели: “Който гледа интервюто с Бойко Борисов по “Панорама” тази вечер, моля да ми каже дали е нормално на всяка дума да се казва ”Ако не бях аз…”, на всяка втора: “В Европа колегите много ме хвалят и ми се радват…”. Не искам да нараня ничии чувства, но струват ли ви се разумни изказвания от сорта на: “Че кой има план и концепция днес? Нещата ги решаваме ден за ден”, бе, както дойде… И тъй да е, можеш ли да се изтъпаниш пред цял народ по БНТ и да си го признаеш най-спокойно?? Ами явно да. Друг “бисер”: “За добрите хора това е време да си почиват, да работят, да си гледат семействата… а за такива като НАС, 15-20 себеотдадени, себеотричащи се души, е време да воюваме. Така е, за едни е война, за други – мир. Ние трябва да защитаваме интересите (ви?) на всяка цена”.

За здравната и (уж) отложената пенсионна реформа – без коментар.

Далечни асоциации с Ото Бисмарк и Луи XIV, ”L‘etat, c’est moi”…

Абе, аз се радвам, че бъдещето на държавата ни е в ръцете на хора, които макар и да не знаят какво правят, поне не страдат от липса на самочувствие.

И ако утре дойдат да ме приберат, ще знам, че някой от вас ме е похвалил за моята “свобода на словото” .”

 

А. до Деница: “Дениии, Внимавай, че Бойко знайш от коя школа е! Подуши ли различно мислене, действа с твърда ръка! :о)

Наистина сме все пак щастливи (макар и донякъде!) да живеем в тез свободийски времена -да можем поне да си споделяме. Пък то, че трудно нещо можем да променим е ясно, ама кой знай -може и силата на интернет да ни помогне… Мисля, че с такъв управник, бисерите на Тато (като онзи за пълните проводници например), ще ни се видят като мъдри дълбокомислени и проникновени слова!

Дано направят поне нещо в добрата посока! То ний сме си ясни, но истината е, че излагацията пред чужденците си е съвсем пълна и реална! Не знам гледа ли преди няколко дни в ‘Господари на ефира’ – Бат Бойко изнася лекция пред мнооого народ в Германия!  …. Мисля, че вече ти стана страшно, щото и мен тръпки ме побиват само при мисълта … Хората само се споглеждаха и се подсмиваха зад длан. Трудно им беше очевидно да прикрият ступора си пред изявите на нашия Премиер.

Цитати: ‘На социалистите най-голямата им гордост беше, че са ни вкарали в Европейския съюз, а ние като дойдохме на власт … престъпниците пропяха в арестите!’ …. ‘Изравяме трупове по полетата’ … ‘Да, с багери трупове ровим … е, г-н Цветанов ги изравя (и кима към него) …’  Малко по-нататък спомена в някакъв подобен контекст някаква ‘дума’, която не мога сега да се сетя, но беше нещо от рода, че нямало дзърта-пърта . Такива едни сложно съставни слова бяха, че искрено съжалих преводачите на първо място, а после и всички останали, които се порадваха на цирка … и сигурно бая са ни се учудили на акъла!

За съжаление не можем да забравим и за миг, че живеем в България! Ще доживеят ли поне децата ни (или поне внуците!) време, в което да се гордеят искрено и с достойнство, че са българи и да се дивят (в добрия смисъл) на всичко българско !?! Гледам в понеделник в 21:00 и ‘Емигранти’ на Мартин Карбовски – как се продаваме в Гърция, а вчера и как няколко българи са се установили трайно на палатки в един от парижките паркове (включително и на -10оC и по сташни температури, каквито са сега), за да пестят от квартира и да пращат избачканото тук и там на роднини в BG. Като видят зор откъм храна или студ отскачат и до приютите …. Споделят, че ни уважавали по-малко от черните. Защо ли!? Какво им е на черните?!Жалки сме! Поне да знаехме как да си помогнем! Лашкаме се като че ли все по-безпомощни от избори на избори, едни от други по-абсурдни!!!”

 

Б. до Деница: “Molia da me izvadish ot spisuka za politika. Kakto kazah veshe 10 godini sum navun. Dobre mi e taka. I novini ne sledia. I Boiko Borisov ne me izlaga, zashtoto ne sum go izbral az. Ne e padnal ot nebeto, chestno si e izbran. Che niama iztuncheno dar slovo niama, vse pak voenen e. Puk i si mislia che sa go izbrali rabota da vurshi ne da govori, podoziram che ne ste glasuvali za nego. Nakratko, ne iskam da slusham za politika, ima mnogo po-polezni neshta za pravene. Deni, no more politics for me, got it?”

А. до Деница: ”А този Б., дето пише, че не го интересува BG, ами, Браво! Не го излага значи, щом не го е избирал! И аз не съм го избирала, ама всички сме съпричастни … мисля! … щом е имало толкоз хора да го изберат, и най-вече щом е нямало кой по-добър да изберат!!! Той може да не е бил в BG отдавна, ама където и да отиде – и на Луната и в необятния Космос – от българското не може да избяга. Аз като бях във френско няколко години винаги ме засягаше като споменаваха по новините за български хитреци, измислили най-дребното оръжие (като химикалка) – да се пренася по самолетите, за умници, фалшифицирали тел. карти, за BG простутките …. И това не защото съм толкова голяма мазохистка и обичам много да се срамувам, а защото винаги след като си кажех името , следваше да си кажа и националността и някак асоциациите идваха от самосебе си… ама тази тема е много голяма и сама по себе си необятна. Може пък да е добре, че има и хора, които така сполучливо се абстрахират, че са щастливи по своему. Като кажат ‘останете в BG да оправите нещата – не ходете в чужбина’ То хубаво, ама как, КАК? Рибата мирише винаги откъм главата, а ГЛАВАТА е най-трудно контролируема, поправима! Може пък Бойко да ни покаже как клин клин избива! ДАНО! Тогава ще му простим някои кусури … Малко поучителен материал:

 

 

 …дали няма и държавата ни да се затвърди като Балканската клоака и онази прословута скулптура-тоалетна да се окаже пророческа…

Ако можеше всичко да е само един лош сън … и да можем просто да се събудим!”

 

В. до Деница: “Здравей Дени, аз не съм запозната с политиката на Г-н ББ, а след като е казал, че няма план едва ли ще мога някога да се запозная. За мен е важно да има положителен резултат, но не се чувствам компетентна да съдя за управлението на България. И считам, че на повечето хора също им е трудно да съдят обективно. Колкото до ситуацията в България мисля, че тя е резултат от миналото ни, когато хората бяха възпитавани да не мислят, защото партията мисли за тях и онаследеният ни вечен песимизъм “подарък” от годините на робството. И така ние все си чакаме, някой да разреши проблемите, някой да ни извади от кризата, някой, някой, някой. Обикновено този някой се заменя с “държавата” или “правителството”. Държавата трябва да разреши проблемите с престъпниците, държавата трябва да осигури работа за младите, за да не имигрират и т.н. Завърта се колелото и всички ЧАКАТ на държавата или правителството да реши проблемите им или на някоя нова партия или личност. Във връзка с това се сещам за два цитата: ”Не питай, какво държавата е направила за тебе, а кажи какво ти си направил за нея.” и вторият е “Всеки народ си заслужава управляващите.”. Ние ги избираме, а ако сме подкупни или се подвеждаме по харизмата и обаянието на кандидатите ще си плащаме за грешките. Да гледаме критично и обективно на управляващите е безпорно положително, но мисля, че е по-важно и по-полезно за всеки от нас е да прехвърли погледа си от микроскопа под, които гледаме ББ и да каже какво е направил той самият за България. За недостатъците на Г-н ББ знаехме преди да го изберем, но не той ще разреши проблемите ни, ние сме тези, които трябва да го направим. Това е от мен! А затова какво аз съм направила за България се замислих доста дълго. Поне се опитвам навсякъде където ме питат от къде съм да обърна представата за нашата страна от страната на корупцията, престъпниците и проститутките на страната на хубавите жени, вино и музика.”

 

Благодаря Ви искрено, който има нещо да сподели по темата - моля. Стига да си служи с разумни аргументи и да се изразява културно (т.е., без нецензурни приказки, те си имат друго приложение). Блоговото ми пространство е на ваше разположение. Искам да подчертая, че винаги съм била МНОГО АПОЛИТИЧНА – но не мога да бъда съвсем безразлична. Гражданската позиция си е гражданска позиция и без нея само на бесни кучета, мутри и враждуващи необразовани малцинства ще си останем (и да преваря евентуален вой: нямам нищо против последните. Просто, да подобрим малко себе си, че да можем и на тях да помогнем). Обичам весели стихчета и да се заравям в книгите и в “моя” си свят, но има моменти, когато човек трябва да каже мнението си, колкото и малко да значи то. Понякога поетът не трябва да е славей, а бич за народа си. И тъй като много високопарно стана, да се върнем на Земята. Драги ми Смехурковци, не бъдете безразлични. Бъдете различни.

 

Ваш приятел вечен,

 

 

Весел (тъжен?) Патиланчо

 

Екваториална Гвинея – II

(Тук можете да прочетете Първа част)

В Бата няма обществен транспорт, нито канализация. Хората се движат със собствени автомобили или ужасно раздрънкани таксита, чиито капацитет е, съвсем буквално, разтегливо понятие – могат да поберат до 9 души, често настанени един върху друг, по двама-трима на предната седалка до шофьора, в отворения багажник и провесили безгрижно крака, или приседнали на прозорците отзад. Помията се изхвърля направо на улицата, в шахти, които зеят широко отворени като пълни с развалени зъби усти. Отскоро се строят шосета, които са по-хубави, по-нови и с несравнимо по-малко дупки, отколкото в България, но извън града се кара предимно по „черни” пътища – или по-скоро червени, защото това е цветът на африканската почва. Електричеството и течащата вода са лукс за обикновените хорица. Вместо това, живеят в сковани надве-натри бараки, но чисто поддържани и кокетно боядисани в турско и тюркоазено синьо, пембяно, лилаво, резеда и всякакви други цветове, които в себе си наричам „опашката на пауна”. Често бараките са буквално надвиснали на някой склон и се учудвам на силата на гравитацията и на факта, че не се свличат надолу. А над тях, разбира се, палмови дръвчета…

Хората се къпят директно в реката, готвят и перат с вода от реката (не смея да си помисля, но може би и от други места, с още по-съмнителна чистота).

Мангрова гора, Мбини

Има много военни по улиците, често – пияни и брутално нагли. Случайно съм започнала да чета една книга от Робин Кук, „Хромозома 6”, в която действието се развива в… Екваториална Гвинея! И неговото описание на войниците ме поразява с точността си (също толкова акуратно е описанието на типичната за климата влага и задуха, и бързата смяна на пороен дъжд с прежурящо слънце):

„Войниците от гвинейската армия прекарваха времето си в пушене и бъбрене… с бутилки камерунска бира в ръце. По мнение на Кевин тези войници приличаха повече на банда разхайтени хлапаци, отколкото на охранители… тъпите им физиономии издаваха единствено отегчение. Имаше неприятното чувство, че непрекъснато търсят повод да използват оръжието, което им бяха поверили. Бутна вратата и тръгна да пресича площада. Не погледна към войниците, но от опит знаеше, че част от тях са извърнали погледи след него. По кожата му пробягаха леки тръпки. Не разбираше нито дума от фанг — местният диалект, по тази причина нямаше никаква представа какво си говорят зад гърба му тези въоръжени хлапаци. Комбинацията от жега и стопроцентова влага превръщаше атмосферата в сауна… От колата до входа на болницата имаше само десетина метра, но и те бяха достатъчни, за да усети безмилостно прежурящото слънце. Приличаше на тежко наметало, под което беше трудно не само ходенето, но дори и дишането. Преди да поеме назначението си в Африка, никога не се беше излагал на истинска тропическа жега. Най-сетне се добра до болницата. Дръпна яката на ризата си, плувнала в пот, после с наслада напълни дробовете си с хладния въздух на климатичната инсталация… По време на обяда небето се беше скрило зад плътното було на оранжево-сиви буреносни облаци, тласкани от океанския бриз… Вече беше имал случаи, при които едната страна на улицата е обляна от слънце, а над другата се сипе пороен дъжд.”

Защо има толкова много войници и военни постове? Както повечето африкански страни, в които има знак за равенство между „политика” и „военна диктатура”, Екваториална Гвинея не прави изключение. Цари абсолютен култ към личността (в случая „личността” принадлежи на президента Теодоро Обянг, но имам основания да предполагам, че и следващият след него ще бъде също така сляпо, покорно и богобоязливо обожаван „от разстояние” от простосмъртните). Преди избори всички масово обличат тениски, поли и рокли, и налагат козирки, шапки и забрадки (в зависимост от това към коя възрастова група принадлежат) с неговия лик. А гореописаните „блюстители на реда” следят да не би случайно да спечели поредните „избори”: с по-малко от 97%… Има версии, че скромните предизборни кампании на т. нар. „опозиция” също се дирижират от верните песове на Обянг, за да се хвърли прах в очите на „цивилизования” свят…

Не знам защо изобщо нагазих в дълбоките дебри на политиката, които винаги са предизвиквали у мен само и единствено две чувства: отвращение или (в по-добрия случай) недоумение. Сигурно съм предубедена. Или е заради онзи вътрешен подтик, онзи „сърбеж” да се „дракам” с всички, които отдават прекалено голямо значение на политическите успехи – свои и чужди. Изпълва ме с неособено ласкателна почуда склонността (вродена или придобита) на някои хора да се вземат много насериозно. Бързината, с която се научават да говорят „купешки” приказки. Сервилниченето и чупките в кръста на техните последователи.   

Но както и да е. Живеем в (по-точно „до”) болницата, зад оградата – като в кошарка, която ни изолира от околния свят. Два-три пъти в седмицата едно болнично автобусче ни кара в центъра на града, до два супермаркета, „Martinez Hermanos” и “E.G.T.C.” (наскоро са открили трети). Там се храним, спим, правим обичайните си „обиколки” на болничната „пиаца”, дори посещаваме отвреме-навреме малката гимнастическа зала.  Райско облекчение е, че не плащаме режийни, не готвим и не перем. Монотонно ежедневие, в което основните развлечения (както във всяко малко, затворено общество) са игрите на карти, любовните авантюри, филмите (често качени нелегално извън пределите на страната, защото тегленето в болницата е строго забранено – интернетът е кът) и, разбира се, клюките. Живот, който бързо би отегчил един „мегаполисен” тип, свикнал с анонимността на тълпата и с разнообразието от културни и социални развлечения, но нелишен от своето очарование.  Особено когато хладилникът е добре зареден с джин и тоник от един от трите супермаркета .

Все едно, че живея в санаториум или на село, или в много, много малко градче, където всички се познават. Почти очаквам да усетя любопитния поглед на баба Радка в гърба си и да чуя: „Ти на кой беше унука, ба?” (само дето няма да се казва Радка, ами Рахел и по всяка вероятност ще ми говори на английски или на иврит). Като цяло, хората, работещи в болницата, са добродушни. Дошли са от толкова различни места – Израел, Уругвай, Аржентина, Бразилия, Русия, Украйна, Испания, Куба, Панама. И, разбира се, България. Има и доста голям процент местни, основно медицински сестри и братя (май само в България сестринската професия продължава да се практикува предимно от жени) и секретарки. Повечето (особено латиноамериканците, да им се неначудиш!) са отдадени на работата си. Което е лесно, предвид обстоятелствата.

Това е едно „рекламно” клипче за болницата, с интервюта със собственичката мадам Овадия, медицинския директор Д-р Алон Стамлер и някои от сестрите. Асоциациите, които извиква у мен, не са нито хубави, нито лоши – по-скоро неутрални.

Привързвам се обаче към чистачките (както казва една бивша колежка, „от малка си хем комунистка, хем реакционерка!” – което изобщо не е вярно идеологически, разбира се. Макар че сега си представих как пея „На крак, о, парии презрени” по барикадите, развяла кървавочервено знаме, обрулена и опушена, но гордо изправена срещу куршумите, малеее, какво ще я правя тази моя неконтролируема фантазия, не зная!), към малкото ми офисче и дори към гущера, който понякога ме навестява. Но на моменти ми писва да се чувствам непрекъснато наблюдавана „под лупа” (което е неизбежно, след като всички работим, живеем и се храним на едно и също място). Приисква ми се да изляза от уредената и малко скучна, но сравнително безопасна клетка (като изключим риска от малария, който е горе-долу еднакъв навсякъде), да отръскам грива, да се протегна, без да се притеснявам кой ме гледа, да изрева пробно няколко пъти и да се разкърша навън, из джунглата. В Реалността, около три седмици минават преди да се осмеля да си покажа носа извън „бункера” на „Ла Пас” след паметното посещение до Мбини, но когато най-накрая излизаме на разходка, усещането е несравнимо с нищо друго. Да се пуснеш по булеварда не е толкова интересно, колкото да навлезеш в центъра на града. Там царят глъчка и шумотевица. Събират се малки тълпи по пазарите, където стоката е често нахвърляна направо на земята, на вестници или на чували от зебло и найлон.

Но въпреки мръсотията, те са заразителни със своята оживеност. Бързо се пристрастявам към дългите разходки пеш сред гъмжилото. От огромните купчини безразборно нахвърляни дрехи и обувки, доста вехти на вид, можеш да си избереш една, а после да потърсиш и другата обувка. И ако имаш късмет, да я намериш. Причудливи африкански сувенири, гривни и герданчета се продават на цени, които варират според уменията на клиента да се пазари. Сегиз-тогиз има и магазини с „по-нова” стока, разбира се, китайски. Там предлаганите за продан костюми, сервизи и джунджурии подозрително ми напомнят нашите магазинчета „ПО 1 ЛЕВ”. Често има голяма разлика в цените за „бели” и „черни”. Нашего брата го „чарджат” двойно и тройно, както в магазинчетата, така и в такситата. И това ако не е расова дискриминация! Изобщо, на „белокожите” (което е относително понятие, като се има предвид, че повечето от тях са араби, тук-там латиноамериканци, а да не забравяме, че има и хора от „жълтата” раса, най-вече китайци), се гледа като на монета. Майки с бебета, които сучат невъзмутимо, седят по турски направо на тротоара или на щайги, и продават малки, сладки бананчета и големи, зелени банани „за готвене” (para cocinar), наричани от местните „platanos”, и най-често сервирани в ресторантите fritos (пържени). Продават и ананаси (едни от най-сладките, които някога съм яла), папая (към чиито особен, леко напомнящ повръщано вкус се пристрастявам, неочаквано и за самата мен… Може би далечен атавистичен „повик” от времето, когато сме тичали по дърветата), както и много други странни плодове и семена на растения с непознати, екзотични имена – кола (горчива, но действа като слаб наркотик и може да те държи буден по-ефективно от кафето), матанга, юка (която готвят с картофи или ориз, варят и мачкат в хаван на пюре), „каняверал” (Cañaveral), райски ябълки, т.нар. „пасифлора” (на английски е „passion fruit”).

Папая

 Загубваме се по уличките, където свободно скитат кокошки с пиленца и кучета. Музиката свири от малки капанчета. Жени оправят грима си (гвинейките държат много на външния си вид – за съжаление, май единственото, на което държат – отново правя паралел с мнозинството от посестримите ми в България в момента…). Тъмнокожи нисички мъже в шарени ризи пият бира (клатушкайки се; гвинейците не носят много на пиене) и бистрят политиката, младежи танцуват. Децата се забавляват сами и често единствените им играчки са стари гуми, ръждясали колела, „камиончета” от кашони… Рядко имат хубави играчки. И това е единственото нещо, което кара сърцето ми да се свива: тъжните, примирени черни очички с един затаен, плах ужас в тях, когато са болни. А боледуват много и тежко. Често фатално. Не искам да поощрявам никого за нищо и това си е лично моят блог, но ако някой има желание и се интересува, има опции да си „осиновиш” дистантно африканско дете, като просто превеждаш определена (неголяма) сума по банков път, която му осигурява някакъв жизнен минимум – http://www.sos-childrensvillages.org/Get-involved/Sponsorships/Pages/default.aspx. Разбира се, който иска, може да провери дали и доколко парите отиват наистина по предназначение (има начини). Или просто може да направи еднократно дарение (http://www.sos-childrensvillages.org/Get-involved/Online-donation/Pages/default.aspx). Сумата не е от значение. Винаги съм казвала, че е много глупаво предварително да се обезкуражаваш и да твърдиш, че няма начин да промениш света (макар да си спомням мигове, в които съм крещяла с пяна на уста „една лястовица пролет не прави!” и съм се чувствала като най-големия егоист и мизантроп). Истината е, че това, което се променя много по-трудно, е мисленето – на хората като цяло и на отделния индивид. Както в епидемиологията, да приемем, че Светът е зависимата променлива величина. Нашето мислене (и действия) са независимата, която влияе (или не) върху зависимата. Ако десет човека си кажем, че има начин, бихме могли да променим мъничко живота на поне още десет. Ако сто човека го повярваме, разликата ще е още по-голяма. А хиляда? Тогава светът ще осъмне, ще се погледне в огледалото и ще осъзнае, че е лекичко променен.

Телефонна кабина в Бата

Истината изисква да спомена, че непрекъснатите дарения също не действат особено възпитателно – африканците малко се научават да чакат „наготово” от „бледоликите”. Но както навсякъде, в Екваториална Гвинея (и изобщо, в Африка) също има разлики между хората. Имам познати и приятели от Гана, Камерун, Нигерия и Танзания – различават се значително помежду си, както като амбиции, така и като житейски и трудови навици. Немалко от гвинейците работят с ентусиазъм и са горди, че постигат нещо благодарение само и единствено на собствените си усилия.  

Но не забравят да се веселят. Разходките ни задължително завършват с хапване и пийване. Все пак, човек за какво друго живее, освен за да яде. Най-вкусните риби (знам само гвинейските им имена – „колорадо”, ”мелуза”, „бесуго”), които някога съм яла в живота си, океански и поднесени съвсем пресни с хлебчета с пикантен сос и майонеза, ям в ресторантите „Мирамар” и „Нсилкен”. Отиваме дотам с такси, а няколко пъти – пеш (близо 15 км).  

В кухнята на ресторанта "Мирамар". Избирам си риба по обичайния начин

Риба "колорадо" и бутилчица испанско вино "Paternina Banda Azul" от La Rioja вместо торта на 31-вия ми рожден ден...

  

 Изненадана съм от настроението на батчани за песни и танци, от лекотата, с която усмивките засияват белозъби на черните им лица. Очаквала съм друго, знаейки в каква мизерия и с колко малко удобства живеят, колко много и тежки инфекциозни и хронични болести имат, и колко млади умират повечето от тях. Но явно мирогледът (както и почти всичко останало) е въпрос на психика. На различна жизнена философия.

Коледно тържество, 2009 г. С Грейс от Гана и Сандра от Колумбия (долу)

   

С Ирене, Соледад и Иса. Във вихъра на купона навръх Нова година (2010)...

Дали просто не осъзнават проблемите си, своята изостаналост, фактът, че има и по-цивилизовани забавления, по-„културно” общество, че съществуват социални мрежи като Facebook и хора, чиято „тръпка” е да броят публикациите си в PubMed? Или (много по-зле) да броят банковите си сметки и намирисващите на „Bonux” пачки в банките? Някои от тях, по-образованите и особено работещите в „Ла Пас” (често представители на местния „елит”) са компютърно грамотни, но мнозинството живеят „тук и сега”, не се замислят много за бъдещето, нямат кръщелни свидетелства. Много от по-старите хора, особено по селата, не знаят на коя дата и дори в коя година са родени, защото не е имало кой да запише – и когато биват попитани на каква възраст са, отговарят: „75-80”…  За мен е учудващо това невежество, а за много хора – скандално. Дали са просто наивни или не им пука? Запитвам един от работещите чужденци в „Ла Пас”: „Чудя се понякога какво се върти в главите им?”, на което той ми отговаря: „Мухи. И пачанга”. Това ми се струва малко жестока, но донякъде вярна оценка. Мнозинството не са глупави, говорят няколко езика, винаги им е интересно и се събират да гледат, когато се прави нещо (например, отваряне на бутилка с тирбушон или гипсиране на крак…), което показва любознателност. Но до голяма степен не са надмогнали детската си първосигналност – да се перчат с телефоните си (които все още не са чак масова употреба, а по-специална придобивка), с обувки, купени или подарени от някой, ходил в Испания (там предпочитат да пазаруват по-заможните, защото местните пазари са с ограничени възможности).  Да показват, че имат власт – даже най-дребната власт се демонстрира пред себеподобните при всеки удобен случай, понякога буквално с цел да им се натрие носа (един по-откровен и по-малко „лустросан” подход от обичайното фино презрение, с което сме свикнали у нас). Да танцуват в църквата (официалната религия е католицизма, но имат и много езически вярвания, магьосници, врачки и пр.) под звуците на прекрасната африканска музика, или да се тръшкат и изпадат в транс при т. нар. „традиционни лечители”. Последните са шарлатани, официално лицензирани от държавата, които разбира се нанасят такива щети, че е за предпочитане дадена рана или фрактура да се оставят нелекувани, но кой да слуша… Толкова дълбоко са вкоренени шаманизмът, знахарството и баячеството в традициите им, че се изискват години – може би десетилетия – за да се изкоренят. И аз лично бих обявила за герой и бих канонизирала за светец човекът, който се наеме да го направи. Ето, една подобна инициатива би осмислила доста животи на оядени, безразлични хора, които се чудят какво да правят с тях… Но без критики. 

Мимоза

Джунглата - източник на много от "билките", използвани от "лечителите"...

Давам си сметка, че всички ние се поддаваме понякога на суеверия, пилеем си времето и обичаме да се „тежкарим” и да демонстрираме придобивките си, единствената разлика е, че го правим по един по-малко очебиен начин. Усещам, че колкото повече живея в Екваториална Гвинея, толкова повече започвам да им завиждам за този безгрижен „подход” към живота. За тази липса на анализи и на планове. Когато видя някоя родилка, с едно или две починали деца, серопозитивна, с малария – мисля си, бих се тръшкала и скубала косите си на нейно място; сигурно бих изпаднала в дълбока депресия. А тя се усмихва и се радва, че съм й купила бисквитки… Колко лесно едни бисквитки могат да донесат радост в живота й! И колко естествено ги приема, като нещо полагащо й се, като Дар от Живота. Аз бих се притеснила, ако някой ми даде чаша вода… А се оказва, че съществува една мъничка паралелна вселена, в която бисквитките са символ на абсолютно и неподправено щастие. Ето, това е най-заразителното. Повече от страшните африкански болести. Тази склонност „да се пуснеш по течението”, без да мислиш за „утре”, само за „днес”. Но тя може да е (и често е) пагубна. Както във всичко останало, тук също е важно да има баланс, да уцелиш „златната среда” между отговорности и удоволствия, и да се стараеш да не изпадаш нито в едната, нито в другата крайност. Спомням си малък откъс от един филм за Буда и неговото учение, възникнало доста по на изток от географската точка, за която разказвам: „Ако струната е прекалено хлабава, инструментът не свири. Ако е прекалено опъната, се къса.”  

Когато съпоставя нашият, „европейски” начин на мислене с техния африкански, трябва да призная, че контрастът невинаги е в наша полза. Улисани в проблемите и планирането на ежедневието си, често напълно забравяме да се радваме на живота си. Забравяме, че всеки миг ни е подарен и че скоро ще трябва да върнем подаръка. Завинаги. Може би причините са чисто климатични . Трудно ми е да съм дълго време песимистка при постоянна температура 30 градуса и при вида на огромното, оранжево африканско слънце, увиснало като кръгъл портокал над океана. Нали то е първоизточника на южния темперамент и нрави, заедно с влиянието на доскорошните колонизатори (испанците)? Може би съвместното им влияние е създало този малко по-страстен (макар и на моменти доста ленивичък), импулсивен народ, когото понякога чувствам близък по един особен начин, стига само да „обеля” малко кората си от благоприличие, десетки години насаждани порядки и възпитание. После се сещам за Ремарк, роден в студеното сърце на Европа, преоткрил във всичките си мрачни книги огромната Сила На Малките Неща („нова шапка или чифт обувки често могат да помогнат на една жена много повече от всички психоаналитици и приятелски съвети на света”). И си казвам, че не всичко е загубено и можем още да си припомним как просто да се радваме, че сме живи. Да не забравяме да празнуваме Живота. Както видях да го правят африканците!

Прекосяване на реката... Национален екопарк "Монте Ален"

Плажът Утонде - все още див и прекрасен, като пейзаж от филма "Плажът"...

Мерки за сигурност (Security measures)

Мисли, които се въртят в главата ми, докато си изваждам колана от дънките (при което те се разкопчават и плавно падат надолу), а после чакам боса и с всичките си червилца, гривната и обеците ми в малко найлоново пликче да мина през летищния скенер: “Пак късмет… ами ако имах байпас или изкуствена става?! Добре, че имам само металокерамика на един зъб и че се отказах да си правя пиърсинг на “малко видимо място” и заложих на татуировка… “

Похлупакът

In my field of paper flowers
And candy clouds of lullaby
I lie inside myself for hours
And watch my purple sky fly over me.
Don’t say I’m out of touch
With this rampant chaos – your reality.
I know well what lies beyond my sleeping refuge
The nightmare – I built my own world to escape.
                                          (Evanescence, “Imaginary”)

Понякога не искам да отстъпвам и продължавам да вървя по правата линия, която мислено съм си набелязала на площада. И когато някой се изправи срещу мен и се „сборим“ с погледи кой да се отклони от пътя си, обикновено съм аз – или едновременно се отклоняваме (по мъничко). Но има дни, в които просто не искам. Те са редки, тези дни. Тогава втренчвам поглед и без агресия, по-скоро с апатия, чакам „другият“ да се отклони. Обикновено съм дълбоко потънала в моя свят, в моето „убежище“. И просто отказвам да направя каквото и да било усилие, толкова съм уморена. Дори да мръдна краката си на няколко сантиметра. В „моя си“ вътрешен свят има стая с портрети на любимите ми хора. Старинни мебели, голям балкон, стъклена масичка с баничка и сладкиш, на които пише „Изяж ме!“ (а отдолу – „калории: 0″). Огромно слънце е надвиснало над набраздената от леки вълнички повърхност на океана. Лилави слончета прелитат дружелюбно. Там нямам нужда от очила, защото зрението ми е идеално. Не ме боли нищо, включително душата. Носи се музика… и няма никакво значение, че площада е вече стар (а помня как „манифестирахме“ по него със съученици с отдавна забравени имена…), че по улицата има дупки, че наоколо не виждам нито едно одухотворено лице… Само маски – от грим, злъч или примирение. Упорито забивам поглед надолу и се старая да се потопя в „убежището“, но става все по-трудно. Спомням си една мисъл, „Когато човек е с богат вътрешен свят, той няма нужда от външни дрънкалки, като джипове и замъци…“. Но колко време ще устои крехката му имагинерност, когато „външният“ свят е системно люшкан от земетресения, блъскан от урагани, посипван с вулканична пепел от новоизригнали вулкани? По същия този площад вървях преди повече от месец с приятелка, много по-малка от мен, която ми каза: „Усещам как всички около мен бавно и постепенно се променят, стават едни и същи… Аз не искам смисъла на живота ми да се изразява в това да събирам пари за паркет или да избирам полюлей… А май с всички така се получава. Стремя се към знание, а бавно и постепенно усещам как самата аз се променям и ставам като ТЯХ… Сякаш един голям похлупак почти незабележимо се спуска над главата ми и процепът се стеснява все повече…“. И веднага се сещам за Силвия Плат и „Под стъкления похлупак“, и как почти винаги това, което ми се случва, ми напомня прочетена книга или някой филм, вместо да е обратното… Колко време съм загубила да чета? Фантазията ми стана ленива дори. Колко застаряващи наивници има още освен мен, които си въобразяват, че най-важно е да се мечтае? Дали изобщо съм нормална? Какво каза таткото на Алиса в „Alice in Wonderland“, когато тя го попита дали е луда? „Боя се, че да, моето момиче. Луда си, съвсем си „мръднала“. Но нека ти разкрия една тайна: всички най-добри хора са.“

Трудно ми е да повярвам дори в това днес. Нямам сили. Говоря глупости и е време да спя. Ще се съпротивлявам, но накрая сънят ще ме надвие. Похлупакът бавно ще се спусне…

Палави минути

 …защото като палава минута, внезапно грабната от дълъг ден, живея аз от никого нечута, а цялото небе живее в мен…

(Петя Дубарова)

Спечелена битка

Светлокосо дете, тичай, тичай напред! Не се спирай пред нищо. Косата ти се вее свободна, неподчиняваща се на панделки и шноли. Рошавите ти къдрици подскачат на тила. Майка ти без дъх те гони, треперейки да не се нараниш. А две очи срещат погледа й от съседната пейка. Студени, мътни очи, отдавна забравили чистотата на детството. Димяща цигара, провесена над разцепени в покварена усмивка устни. Как да те предпази от тях? Само ако е Истински Воин на Светлината може да го направи. Вглежда се в тях с мълчаливо послание: “Ще бъда добра. Ще запазя светлината си. Толкова много светлина ще излъчвам, че нищо да не може да те достигне, Мило Дете. За да те запазя, ако се наложи, ще се превърна в Слънцето.”

Очите се отместват, заслепени от Светлината.

Отражения

Има един таен начин да настигнеш времето. Качваш се на празен бърз влак. Сядаш до прозореца. Изолираш се от всичко вътре в малък мислен квадрат. И се потапяш в картините отвън. Те се гонят толкова бързо, че се сливат в една обща маса. Това е потокът на времето. С учудване виждаш собственото си отражение, огледано в стъклото, на фона на Всичко. Успял си да запечаташ мига, ставайки част от Всичко. И последното ти атомче е в хармония с времето и има значение. Защото някъде, преобразувайки се в енергия или в двуизмерни паралелни светове, ние винаги ще съществуваме. По един или друг начин. Знам това. Защото никой не би си правил толкова труд да създава Свят, в който любовта, състраданието и усмивката да могат да умрат завинаги.

Приятелство

Някъде там далеч, през гори и планини, затворена между тухлени стени до едно море, ти ме докосваш с гласа си и сякаш си тук. Показвам ти на филм (често на бърз кадър ) мислите си. И когато много се чудя защо изобщо пиша тези неща, се сещам какво ми каза последния път по вечния ни посредник, телефона: “Влязох в блога ти и в последната публикация прочетох собствените си мисли“. Щом в невъзможното си, изпълено с подлудяваща рутина ежедневие търсиш подкрепа в думите ми, щом се изкачваш по тях като по въжена стълба и излизаш от мрачния трюм на окъпаната в слънце палуба, докато ме има, аз ще ти давам моите голи, красиви, понякога лоши, но винаги честни думи.

Зимно коварство

- Много си хубава – казаха те.

Обърнах се да видя за кого се отнасят думите им, но зад мен нямаше никой. Учудих се. Косата ми беше рошава, бях недоспала, тъжна и в криво настроение, с напукани устни и без никакъв грим. Защо не се случваше това, когато бях лъскава и придобиех най-добрия си “търговски” вид? Просто нямах настроение в този ден. Просто бързах, не исках да давам обяснения за нищо на никого. Студеният вятър щипеше бузите ми, а глутница улични псета се прокрадваха дразнещо и плашещо зад гърба ми. Защо сега? Защо мен? Какво изобщо искат от мен, освен очевидното? Може би просто бяха усетили мислите ми. Свободното ми от суета в този миг съзнание се беше отразило на лицето ми, беше им показало дивата, горда и независима от ласкателства и комплименти птица, която понякога пърхаше в мен и ми пречеше да заспя. Това беше отговорът. Нея искаха те. Но как бих могла да им я дам? Все едно да убия себе си. А и тя е неуловима… Появява се и изчезва по свое желание, неподвластна дори на собствените ми молби да остане… И май така ми харесва. Да е дива и спокойно да отлита и да се завръща, когато пожелае, въпреки болката от раздялата с нея.

Жабешко царство

Мило Светлокосо Дете, когато ме погледнеш с тези големи, изразителни и променливи сиво-зелено-жълти очи, засенчени от дълги мигли, аз не знам какво да ти кажа. Буца засяда на гърлото ми, а понякога от вирнатото ти носле и изящният ти профил ме избива на плач. Защо? Може би защото баба все казва, че “много хубаво не е на хубаво“.

Люлея те на люлката и виждам как малко по-голямо от теб момиченце “прикотква” едно момченце да отиде при нея с думите: “ела веднага да видиш какво розово конче ще ти дам“. Избива ме на смях при вече отработената на толкова ранна възраст женска тактика. Представям си как някой ден по подобен начин ще го ожени за себе си, подлъгвайки го с розовото си конче… А ти? Възможно ли е дете с такива очи да примамва някого с кончета, или ще му е твърде трудно да се научи да стъпва, вместо да лети, когато все го тегли нагоре… Възможно ли е майка му, която още залита и си подхвръква, като ходи, да го научи на малко практичност? Или розовите кончета ще са се свършили дълго преди да се върне на земята… Но изобщо ще искаш ли ти тези пластмасови и безжизнени розови кончета? Ами ако ме погледнеш и кажеш, “Мамо, искам Небето“? Как се изпълнява подобно желание? Може би някой ден ще има и такива магазини, в които ще можем да влезем и да кажем: “Добър Ден! Моля, дайте ми малко небе!”.

Иска ми се да ти предам цялата си мъдрост, болка и житейски (често горчив) опит, скрити зад наивните по детски усмивки. Да те науча, че нищо не се дава даром, че не се услажда лесната победа, че знанието често носи повече страдание от невежеството, че е трудно, но съществено да продължиш цял живот тайничко да вярваш във вълшебства, че понякога упорството не означава сила, че шансът да се натресеш на обикновена крастава жаба е много по-голям от този да срещнеш принц…

Но ти сама трябва да достигнеш до своите истини. Аз само искам да ме носиш винаги в себе си, като талисман, амулет против уроки. Да бдя над теб с мисълта си. И да ти шепна: “Първо се научи да стоиш сама на собствените си крака. Не се отчайвай, ако загубиш, и не се възгордявай, ако спечелиш. Това е най-важното“.

Тези мисли и тези идеи се родиха под звуците на една приказна песен, посветена на една кралица, която по случайност се влюбила в избрания си по далеч по-важни политически причини съпруг…  Защото за да срещнеш принца, може би също като Виктория, трябва първо да станеш кралица…

Feels like only yesterday
I had locked my heart away.
Safe behind a castle of stone
Sure I’d always be alone.
Only you know how
To hear me through the silence.
You reach a part of me that no one else can see.
Forever true there’s only me and only you
Only me and you.

In your faith I trust
With you beside me I am standing strong.

So you dared to let me SHINE,

Even walk a step behind…
Willingly you give yourself to me…
Knowing who I was born to be…

 

Only you know how
To hear me through the silence… 

Леа е вече на 2 годинки!

Днес навърших две годинки. Отбелязахме го в детския парти център ”Вълшебство”, на ул. “Муткурова” в Русе. Дойдоха баба, дядо, прабаба, няколко симпатични дечица и доведоха мамите си. Занимавахме се кротко на закрито, пързаляхме се, играхме си на къщичка, похапнахме торта като даже позволихме и на мамите си да хапнат… Не забравихме да дадем малко и на линолеума, да усети и той, че имам празник…

Ето събитието в снимки:

1. Карам колело, по-точно, триколка. И внимавам да не скъсам новата си рокля

2. Гледам прекрасната торта от сладкарница “Ружана” и се мъча да се сетя къде в приказката за Снежанка има палми (хмм, май по-скоро се сещам за сняг…), но да не издребняваме, много вкусен беше баварският крем, макар доста да ни беше жал да я развалим

3. Като истински перфекционисти, бяхме се снабдили с две торти – ако случайно първата не е достатъчна . Това е прекрасната малка торта “Лебедово езеро”, макар лично аз да предпочитам Андерсеновата приказка “Елиза и дивите лебеди”.

4. Разбира се, дядо изпълнява всичките ми капризи…

5. Но и аз слушам и съм добра домакиня

6. Обичам много на пързалката…

7. … Особено с любимия ми Дани!

8. В краен случай може и с мама…

9. Особено ако Дани е зает да танцува с Лили (май малко ревнувам )

10. Или пък си играе с Макси

11. Ама и духането на свещичката хич не е лесна работа, даже и за голяма двегодишна “мома” като мен…

12. Налага се даже мама да ми се притече на помощ.

13. Затова си я обичам и толкоз!

14. Даже и татуирана, наполовина брюнетка, наполовина червенокоса…

Просто знам, че винаги ще бъда Нейното Малко Голямо Момиче! Вече на ЦЕЛИ ДВЕ!!!

If you were a sailboat…

If you were a cowboy I would trail you,
If you were a piece of wood I’d nail you to the floor.
If you were a sail boat I would sail you to the shore.
If you were a river I would swim you,
If you were a house I would live in you all my days.
If you’re a preacher I’d begin to change my ways.

Sometimes I believe in fate,
But the chances we create,
Always seem to ring more true.
You took a chance on loving me,
I took a chance on loving you.

If I was in jail I know you’d spring me
If I was a telephone you’d ring me all day long
If I was in pain I know you’d sing me soothing songs.
If I was hungry you would feed me
If I was in darkness you would lead me to the light
If I was a book I know you’d read me every night.

John Lennon’s Birthday

IMAGINE…

Imagine there’s no heaven
It’s easy if you try
No hell below us
Above us only sky
Imagine all the people
Living for today…

Imagine there’s no countries
It isn’t hard to do
Nothing to kill or die for
And no religion too
Imagine all the people
Living life in peace…

You may say I’m a dreamer
But I’m not the only one
I hope someday you’ll join us
And the world will be as one

Imagine no possessions
I wonder if you can
No need for greed or hunger
A brotherhood of man
Imagine all the people
Sharing all the world…

You may say I’m a dreamer
But I’m not the only one
I hope someday you’ll join us
And the world will live as one

Щастливият край

За Калиопа

Някога, много някога, когато тъкмо бях отвикнала да ходя под масата, ми подариха една скучна на вид, кафява книжка с черно-бели илюстрации. Кориците й бяха твърди и мама каза, че това са истински приказки. Тя изразително и с патос ми четеше всяка вечер от доста дебелата книжка. Но аз се учудвах – всички други приказки, които ми бяха чели, завършваха щастливо… А в тези – никога не знаех какво точно ще се случи. Очаквах с леко изпотени длани края – изпотени от стискане на юмручета, от надежда и ужасно притеснение – да има “хепиенд” историята. И колко често ме разочароваше този чичко със слабо, костеливо лице и малко женствени, тъжно усмихнати устни, нарисуван на първата страница – защото, със сълзи и сополи, аз плачех вечер след вечер и го обявявах за “най-лошия писател на света”. Един ден взех ножица и отрязах последните страници на няколко приказки – защото исках да ги пренапиша. Отказвах да приема трагичния край – убитото птиченце в “На двора”, изгорелия оловен войник, замръзналата малка кибритопродавачка, мъртвата русалка… Що за детски приказки бяха тия??? Жестокост, примирение с неизбежната съдба лъхаше от тях доста често – и отчаяние от усещането за необратимост. А колко красиво само умееше да навързва думичките разказвачът!… 

Повече от двайсет години по-късно, аз четях украсените, “подобрени”, адаптирани версии на същите тези приказки на моята дъщеря. После гледах анимационното филмче за “Малката русалка” Ариел, която с лъскави червени коси, пращяща от здраве, благоденствуваше в своя малък, воден рай в стил “Холивуд за принцеси”…. Не знам защо, но в един момент нещо ме накара да извадя старото, измачкано томче, с отпорена предна корица и изпорязани страници, нежно да погладя избелялата снимка отпред… На онзи Някой, който не се беше побоял да стане и да разкаже истината за живота, със своите болезнено красиви, кротки, негримирани мъдри думи.

И, в края на краищата, когато все пак НЯКОИ от приказките му завършваха щастливо, след безброй страдания, аз… им вярвах.

***

“– Можеш ли да снасяш яйца? – питаше кокошката.

– Не.

– Тогава имай добрината да мълчиш!

А котаракът питаше:

– Можеш ли да си извиваш гръбнака като обръч, да мъркаш и да изпущаш искри?

– Не.

– Тогава не си тикай гагата, когато говорят умници като нас!

И патенцето седеше в ъгъла и беше в лошо настроение.”

*** 

“ – Вие не ме разбирате – рече патенцето.

– Ние ли не те разбираме? И таз хубава! Тогава, според теб, кой може да те разбере? Да не мислиш, че си по-умен от котарака или от нашата господарка? За себе си не искам да говоря!… Я не си въобразявай много… По-добре помъчи се да снасяш яйца или пък се научи да мъркаш и да изпущаш искри!

– Аз мисля, че най-добре ще бъде да си отида – каза патенцето.”

***

„И ето, из гъсталака на дърветата се показаха три великолепни бели лебеда… Патенцето познаваше тия чудни птици. Обхвана го някакво странно, тъжно чувство. „Аз ще отлетя при тях, при тия прекрасни птици. Те ще ме убият за туй, че съм толкова грозно, а пък се осмелявам да се приближа до тях. Но нека тъй да бъде! По-добре да бъда убит от тях, отколкото да понасям щипането на патиците и боя на кокошките…”

*** 

„Ала какво видя то в прозрачната вода? Своето собствено отражение, но не някаква тъмносива птица, безобразна и неподвижна, а бял, строен лебед. Не е нещастие да се родиш сред патици, стига само да се излюпиш от лебедово яйце. Сега младият лебед мислеше с радост за патилата, които беше преживял. Благодарение на тях той можеше да оцени още по-добре своето сегашно щастие…”

***

 „-Новият е най-хубав от всички! Толкова млад и толкова хубав!

И старите лебеди наведоха глави пред него.

Тогава той се засрами и скри глава под крилото си. Той сам не знаеше какво да прави; беше много щастлив, ала не можеше да се гордее, защото доброто сърце не познава гордостта. Той си мислеше как го гонеха и му се присмиваха, а сега всички го наричат най-прекрасната от всички прекрасни птици…”

(Из “Грозното патенце” на Ханс Кристиан Андерсен)

В едно студено английско утро…

Англия, Хатфийлд, 02.12. 2010

Стоях рошава в тъмното, перално помещение, държах един огромен чорап в едната си ръка, измачкана сива тениска с надпис “Sangre de Toro” („Кръвта на бика”) в другата, чудейки се как по-точно са попаднали сред моите дрехи, и се опитвах да обясня на най-големия работохолик, когото познавам, защо възнамерявам да прекарам целия ден, въргаляйки се в леглото и ядейки кисели млекца, понеже е важно отвреме-навреме да се „наслаждаваме на факта, че просто живеем”… Той мигаше неразбиращо, но като представител на 158-мо поколение английски джентълмени с кръв, по-синя от джинсите ми “Rifle”, ме слушаше и кимаше учтиво, като през цялото време старателно избягваше да гледа към поклащащия се развлечен чорап в лявата ми ръка. После абсурдността на ситуацията бавно достигна до мен и избухнах в смях. Казах му да ходи да си работи – нещото, което очевидно (и отчаяно) копнееше да направи, но не знаеше как да се откопчи от мен…

Изнесох се надолу по стълбите, детински скачайки първо на единия, после на другия си крак и любувайки се на новите си раирани чорапи с малки розови котки отстрани (сменях краката на всяко поредно стъпало), все едно играех на „Дама”. На път хвърлих поглед към огледалото: лицето ми беше розово и самодоволно въпреки бръчките, с пъпки като на тийнейджър. Сложих си розовата качулка, закълчотих се, като се опитвах да се видя как изглеждам отзад (и по-специфично, дали задникът ми е пораснал през нощта). После се обърнах с лице към огледалото, изплезих се, направих пробно още няколко маймунски гримаси, почесах единия си венец и се изнесох към долния етаж, като ми хрумна за секунда, че това едва ли е поведение, подходящо за достолепна омъжена жена в началото на трийсетте, учена, и майка… Замислих се за огромния репорт и есето, които трябваше да пиша. После изсъсках едно: „Майната му” на ум и безсрамно си отворих второто за деня кисело млекце с парченца шоколад и портокал… Мммммм!

Барби за Коледа? По-скоро, не…

Позволявам си да изкопирам текста на една статия, “Барби трябва да умре” на Анна Клисарска, която днес Кало ми изпрати по електронната поща. Макар да не бих използвала толкова шокиращо-крайно (и леко сензационно…) заглавие, трябва да призная – с удоволствие бих стиснала ръката на авторката! Майките с повече от 2 мозъчни клетки биха я оценили по достойнство, дори и да имат по-различно мнение… В края на краищата, направи ми впечатление надписът под едно от първите Барбита (на около 50 г…) в Музея на Науката в Лондон, което гласеше: “Барби не е специална, тя е “заменима”. Да си призная честно, дожаля ми мъничко за Барби…, но много повече за промитите мозъчета на дечицата. Май предпочитам моето да си играе с “истинските”, натурални, Мечо Пух и Прасчо – с не толкова тънки талии и лъскави пайети, но пък добри и верни приятели…

Което ме подсеща за 3260-те думи есе за Анорексия Невроза, което писах и предадох миналата седмица – Анорексията…. Психичното разстройство с най-голям процент смъртност в света, над 20%… Откровено казано, кой луд мисли, че ще го “сборим”, докато продължават да се излъчват реклами с неестествено слаби и кокилести жени, а децата почват да се “облъчват” още от яслата с “модела” на анорексичната Барби като еталон за женска “красота”…?

Оттук-насетне, “давам думата” на Анна:

“Ужасих се, когато чух 5-годишната ми дъщеря да си припява “Хасбро и Еон ентъртееееееймънт предстааавят…”. Вярно, че тя е способна да превърне в песничка дори името на капките за нос, които й слагам, но все пак “Хасбро и Еон ентъртеймънт” мина някакви граници в моята представа за лирически герой. Ако не сте от контингента, наказан да гледа Disney Channel, Cartoon или друг от детските канали, не подозирате въобще за магическото въздействие на тази реплика върху малките мозъчета (и вцепеняващото въздействие върху родителските такива). “Хасбро и Еон ентъртеймънт представят” е началото на залелите детските канали реклами за играчки – безсмислени, скъпи и често грозни. Като например онова “интерактивно” кученце, което на цената на 2 пенсии благоволява да размахва опашката си. Аз съм подложена на инквизицията на тези думи по около 20 пъти на вечер и убедено твърдя, че за благополучието на децата ни е далеч по-важно да се приеме закон, забраняващ рекламата, която директно се цели в малчуганите, отколкото да се вдигнат детските надбавки. Войната на родителите с индустрията на детските играчки е неравна. Вярно, вероятно е възможно да изключвам телевизора всеки път, когато започнат реклами, и после пак да го включвам, но признайте, че това е идиотско. Може би е възможно дори да изключа кабелната телевизия, но тя не е единственият канал, през който се промива мозъкът на детето. То общува с други момиченца и момченца, които с всеки изминал ден стават все по-убедени последователи на моделите, срещу които аз не особено последователно се бунтувам. А моделът е розов, сладникав и ужасно безвкусен. Интерактивните кученца са всъщност твърде софистицирани. Но те са само върхът на сладоледа. Под тях в еклектичен кич съществуват тонове чудовища. При първия ми културен сблъсък с тези играчки заподозрях, че производителите там мразят родителите. Няма друга причина да им пращат толкова грозни неща, издаващи до едно пронизителен шум, който със сигурност надхвърля нормите на ХЕИ за дискотечни децибели. Когато стигнах до дрешките и играчките за по-големи, вече бях убедена в конспирацията. Защо дрехите за момиченцата и техните кукли трябва да са непременно и единствено в розово? Не просто в розово, ами в розово, гарнирано с блестящи елементи, подрънкващи нещица, пайети, сребърни реснички и всякакви други издевателства над добрия вкус. А за разкош някои от тези кукли могат да се поклащат под врещящите звуци на музика, която може да се определи единствено като китайския еквивалент на Веселин Маринов, пеещ на неправилен английски. Това обаче е едва началото. Китайските чудовища само подготвят успешно почвата за Барби модела, който ги следва по петите. Наскоро прочетох как гордите производители на най-известната кукла в света са се похвалили, че ако барбитата им се наредят на Екватора, ще го обиколят 50 пъти. “Мамо, защо са ти дебели ръцете и краката? Искам да са ти като на Барби Мерипоса”, скара ми се един ден дъщеря ми. Ама на мен нищо не ми е като на Барби! Тя не е пропорционална, кръстът й ще се счупи, ако трябва наистина да ходи. Но пък тя не ходи като хората, тъй като винаги стъпва на пръсти, т.е. на токчета. Дори във варианта на спортна Барби по маратонки. Краката й започват от сливиците, ръцете са с дебелината на пипала на паяк. Този женски модел на съвършенство няма ребра, но пък има малки гърди, нацупени устнички и дъъълга руса коса. А както разбираме от едноименното списание, описващо вълнуващия й живот, Барби е отдадена на маникюр, шопинг и партита. Трудно ми е да обясня на детето, че куклата може и да изглежда красива, но е неестествена. Както не е естествено да ходиш с маратонки на токчета. Че направата на съвършени нокти не може да осмисли деня ти. Как да му кажа, че създателят на тази красота неземна най-вероятно е бил пълен със сексуални фетиши, а после някой болен мозък е допуснал те да се материализират в детските стаи. Убедена съм обаче, че трябва да го направя. Защото ефектът в противен случай ще наподобява този, ако реша да пусна ТВ Планета вкъщи. Фолк “дивите” са едни (недо)пораснали барбита. Нищо, че черното е тяхното розово. Пайетите, дрънкулките и издаването на пронизителни звуци са си пак същите. Както и поставянето на формата пред съдържанието. Защо ни е чудно, че малките момиченца прехвърлят прехласването си от Барби върху Анелия/Камелия и прочее красотки без фамилии? Същите момиченца като нищо ще отидат на абитуриентския си бал с чисто новичък силиконов бюст и едно-две оперативно премахнати ребра. Пътят от розовото Барби до розовката кифла с екстеншъни е ужасяващо кратък. Пиша всичко това, за да събера смелост и да не купя на дъщеря ми за Коледа Барби-то, което си е пожелала. Решила съм, вместо да предприемам истерични набези по моловете, за да наливам пари в захаросаната индустрия, да дам отделеното за едно болно момиче и после вкъщи да обясня защо. Сайтът http://www.help-sandra.org/ в подкрепа на болната Сани е направен от нейната съученичка Деница. Тя днес е на 24 и вместо да се грижи за маникюра си, се опитва да събере пари, за да спаси живота на приятелката си, като мобилизира колкото се може по-голяма публика. Само че публиката е в захаросан предколеден транс в МОЛ-а. Публиката предпочита тези некрасиви неща да са по-сиропирани – “Байландо”, “Великолепната шесторка”, прожектори, пайети, розово, зън-зън-зън, по Коледа се случват чудеса… Никой не си позволява да умира точно сега. Сега е моментът за купуване на Барби-та…”

Третомартенско…

Седя в моята малка стая, която повече прилича на килер. Около мен, разпилени учебници. Разпечатани статии на език, който чувствам вече почти като роден – но не съвсем… Поредната „чужбина”. Поредната диплома, за която се боря. Косата ми побелява, но явно ще съм вечната студентка. Нали „луд умора нема, само се поти”? Вече имам две украшения за стената – това ще е третото, ако доживея. И са по специалности от екзотични, по-екзотични. От ееей оня тип, дето кара комшийките в Русе да се кокорят и да ме питат: „Какво е това, бабе?”, докато им обяснявам какво уча… Здравен мениджмънт, обществено здравеопазване, и психология. Може би самата аз не знам какво им обяснявам, но говоря с толкова страстна убеденост… Кой би се усъмнил? А те кимат с разбиране – че народът го знае кое е то туй-цънка, психологията. То е да бърникаш из мислите на хората, да ги караш да лягат на едно диванче и да им ги четеш. Всеки си има своя си дефиниция, всеки поназнайва нещо. Как да им разбиеш илюзиите, като се справяш още с болката от разбиването на твоите собствени? Ех, свещена, блажена, чиста, красива по своему, Простота… Защо? Защо ми е необходимо да искам да знам толкова много? Нали знанието е обратнопропорционално на щастието? Пък и колкото повече знаеш, толкова повече разбираш, че нищо не знаеш. Сократ си го е казал, човекът.

Поредните изпити. Поредните разрязани мишки. Поредните бедни, объркани хора с амнезия. Деца с аутизъм. Старци с Алцхаймер, които ме карат да се питам кой е изобретил всичките неволи по Света, да взема да го ступам, та белким ми олекне? Поредното есе за това, какъв е проблемът с мозъка ми, че не мога да се концентрирам – да… теории и практики за способността да задържаме вниманието си и да забелязваме детайли…

А ето че днес цял ден, съвсем като по учебник, ми бяга концентрацията. Тази лоша Концентрация, дето все заплашва да ме провали. Да взема подарък ли да й купя, паметник ли да й изградя, що ли? И в главата ми само две мисли се въртят като мухи без глави. Първата: “утре е Трети март“. Национален празник на България. Депутатите няма да работят, както и повечето държавни служители. Майка ми, естествено, ще бачка – цял ден. Да се мъчиш да спасяваш човешки животи не включва почивен ден… пък да могат после вестниците да плюят колко лоши били лекарите и как само убивали невинни деца… Татко пък е в Пакистан. Там Трети март, доколкото знам, не се празнува.

Другата мисъл, дето се пръкна зад много умореното ми чело още от сутринта, е за прабаба ми Яна, дето от 14 години не е между живите… Може би защото наскоро я сънувах. Онази прабаба, която носеше забрадка, говореше на диалект и се гордееше с македонската си кръв.

Прабаба ми Яна и прадядо ми Георги

Тя ме научи на всичките народни песни, дето ги знаеше, както и да се моля – на Бог, разбира се (използваше по-свойско, по-топло обръщение – викаше му “Дяду Божи”). Нищо, че молитвите бяха забранени. Та да мога сега с цинизъм да се чудя как може да има живот след смъртта, като ей го – мозъкът ти като спре, нали спира всичко? Прабаба ми… дето ми викаше да не седя без работа, защото „Котето като си няма работа, си чека дупето”, и ме водеше на бостана. И ми забраняваше да си играя в царевицата. И ловяхме колорадски бръмбари, и ги слагахме в бронз – какво жестоко убийство! Лятоска играехме на дама с бобови зърна – черни и бели. Винаги ми даваше да съм с белите. И беряхме билки. Много, много ароматни билки зад старото, изоставено училище на село. 

С. Обединение (състои се от две села - Тенча и Мекиш. Моите прабаба и прадядо живееха в Тенча).

Нощем шурците пееха и любимото бабино цвете, Нощната красавица, така миришеше, че ми ставаше лошо. Не можех да заспя. Прабаба ми, моята си прабаба, ми се караше, че я питам колко точно му е дълга брадата на “Дяду Божи”, и че си представям как се приземява летяща чиния на двора – страх я беше от развинтената ми фантазия. От огромната ми, маниакална любов към книгите и факта, че ги четях по пет, по шест наведнъж, паралелно следейки действието във всяка една, като юнака в приказката, дето убивал мухи и си сложил надпис „по пет, по шест наведнъж”, и се страхували от него хората, защото си мислели, че убива великани…

Първото ми лято на Обединение. Градска "госпойца" с шапка, между прабаба и прадядо.

 

“Ще си повредиш очите, ба“, тъй ми думаше. Е, повредих си ги, естествено. Или просто генетиката си каза думата. Прабаба ми Яна – все ми разказваше как нашата обща баба я съсекли турците, пред портата, пред седемте й деца… а дядо избягал от Битоля в България на 14 години… За да може сега да разправят, че туй било измислено, и да искат да строят паметник на Сюлейман паша на Шипка. Да съм се държала настрана от турците, викаше ми. Мила моя бабче! Какво ли би казала, ако ме видиш сега? Една от колежките ми в Англия е туркиня. Заедно се качваме на влака за Лондон. Заедно слизаме. Загубена, аз търсех къде е Виктория Лайн Нордбаунд в метрото веднъж – топлата ръка на Нюсач ме упъти.

Станция "Юстън", Лондон

Миналото е минало – каквото било, било. Искам да възприемам хората заради това, което са – без предразсъдъци, „at face value”. Нима има значение, че хубавата и добра Нюсач е туркиня? Не, няма – абсолютно никакво. Дали е възможно да изкореним напълно предразсъдъците, обаче? И как, след като все пак една буйна (и подозирам, силно македонска) частица от мен хич, ама хич не ще да забрави историята? Не искам да забравя Вазовите думи:

…нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,

 

О, Шипка!

Но не мога да обърна гръб и на Ботевите:

Кажи ми, кажи, бедний народе,

кой те в таз рабска люлка люлее?

…тоз, що толкоз годин ти пее:

“Търпи, и ще си спасиш душата?!”

 

Той ли? – кажи ми. Мълчи народа!

Глухо и страшно гърмят окови,

не чуй се от тях глас за свобода…

 

А бедният роб търпи и ние

без срам, без укор, броиме време,

откак е в хомот нашата шия…

 

+++++++++++++++++++

 

Вдъхни секиму, о, боже,

любов жива за свобода -

да се бори кой как може

с душманите на народа.

  

Не оставяй да изстине

буйно сърце на чужбина,

и гласът ми да премине

тихо като през пустиня!…

Колко силно, колко много се отнася това последното за мен! Какво ли би казала прабаба ми ако ме види сега, че съм като дърво без корен – и така ми харесва? Да се нося по вятъра, безметежно, но не и обратно? Ще видя ли укора в очите й: „От 1998 г. не си стъпвала на село. Кога ще дойдеш на гроба ми?” Ех, бабке… Какво да ти отговоря… Истината е, че ми липсва комшулука. Липсват ми летните ваканции на село, както и стария квартал в Русе, и хората, които ме познават от времето, когато още не можех да казвам “р“-то в “Рачо реже риба“.

Сега и дъщеря ми го може – онова първо нежно, “френско”, детско “р“… Мъчно ми е даже за нахалната съседка от първия етаж, дето разбих главата на внука й с камък на невръстната възраст 6 години, защото уби едно птиченце. Липсват ми и лошавите бездомни кучета. Липсва ми мириса на напечената от слънцето прах… В Англия прах по улиците няма – няма и слънце. Има малко кал в градинките, когато вали. И тук-там по някой боклук, но само в наистина големите градове… Тайно се промъквам и газя по тревата, когато никой не гледа, а после мириша пръстта.

Утре е Трети март. Искам си стихотворението „И ний сме дали нещо на светът”, онова, дето го написах преди 18 години на същия този ден, в далечната 1993… Имах си сметки за разчистване с Вазов, заради неговото прословуто „Под игото”, дето ме отегчи до смърт – като изключим любовната история между Рада и Бойчо Огнянов. Естествено, трагична. Още оттогава ме мъчеха някои работи, както и един криворазбран патриотизъм. Когато за първи път летях със самолет и напусках България за по-дълго време (преди десетилетие), тайно от мама, която мрази микроби, се наведох и целунах земята на Летището в София. Целунах цимента – почвата беше отдолу. Стори ми се, че усетих леко соленият й вкус, но може би беше заради една друга влага, дето много подозрително се спусна надолу, докато гледах отгоре как се отдалечава малкото парченце земя, заради което умря някога Ботев, а по-късно и българите, които се бориха безстрашно на тоя връх…

Сега? Пак ме делят 3000 километра разстояние от ей-тоя връх на снимката… Сега? Пак сме на кръстопът. Пак усещам соления привкус на оная, циментено-летищна, българска земя. Пак ме дразнят българите, които се правят на “забравили българския” след има-няма, два месеца зад граница… Дълбоки корени и славянска сантименталност ме делят от студената практичност на по-голямата част от колегите ми. Ще се върна ли скоро там, където е правена снимката, няма ли…? Неизвестно. Ще ме „усетят” ли хората, дето живеят в родината, или сме вече безвъзвратно, несъвместимо променени? Понякога си мисля, че България е като странния случай на Стивънсъновия Доктор Джекил и Мистър Хайд – прекрасна страна, ужасна държава. Може би затова толкова много от нас търсят щастие, спокойствие и справедливост другаде. Лутат се по целия свят – периодично връщайки се в онова малко, прашно кътче от картата в старата ми, детска стая в Русе. Преди да го скъсам… Ако Ботев знаеше, че няма да е достатъчно да умре, за да останем ние, би ли се качил на “Радецки”? Би ли се жертвал пак? Защо ли изобщо ме вълнува това…

Мъчно ми е за българската почва днес. Но ми харесва да стъпвам по английската. Само дето понякога ми става малко студено… Отвътре. Иска ми се да пробягам нагоре стълбите до Шипка, да се задъхам… Да се изпотя.

Току-що се усетих, че слушам химна за трети път и си мечтая да видя Дунава… Диагнозата е ясна: “severe homesickness”…

И типично по Джекилово-Хайдовски, имам диаметрално противоположни реакции, когато слушам тази мелодия: а) в България (мърморя си тихо и ядосано под нос, раздразнена от поредната несправедливост, вандалство и/ли бюрократщина); б) в чужбина (коленича и плача)…

Но… Няма какво да му мислим толкова, нали? Спокойствието не си го създаваме и пазим, за да ни го нарушават собствените ни мисли… Приятна почивка на Трети март. И не оставайте без мезе – за ракията… В края на краищата, това е, до което се свежда празника. А аз… утре съм на лекции. Отивам да спя. Дано се върна пак на село в съня ми…

Търсачката ви е довела до моето езеро, така ли? Дано да не съжалявате…

По примера на CarreraGT, която изчезна нейде безследно, реших и аз да си проверя статистиката и да видя какви запитвания / ключови думи са довели днес интернет-потребителите до блога ми. Ето ги, заедно с моите отговори (поне опит за такива):

zlostar – страхотен сериал е, мой човек . Имаш ли 16?? Ако не, значи не знаеш на какво му се вика “добра игра” – велики са британските актьори. ‘Оливудци репа да ручат (безсолна)…

концентрация – уви, на теб съвет не мога да ти дам. Концентрирана съм като хамстер с диария. Дето имаше един описателен израз за артистичен тип, “креативност на Айнщайн, концентрация на Дафи Дак (патока Дафи)”. Последно, проучванията показват, че задачите с повишена трудност имат ефект. Изисква се повече ресурс, повече внимание, пък то е ограничено. Тоест, ако можеш хем да четеш, хем да си лакираш ноктите/да цъкаш на плейстейшъна, явно не ви тормозят достатъчно в даскалото. Не се надявай да се научиш така да си я подобряваш… А, пробвай йога, или да решаваш кръстословици и судоку – на мен лично ми помага малко и кубче на рубик, макар все да остават поне 1-2 квадратчета в различен цвят, ненаредени… То надали ще се концентрираш по-добре, ми поне успокоява нервите, регулира храносмилането, и предпазва от Алцхаймер в по-късните стадии )

palavi misli – което ще рече…? Цапнал го е хормона някой, май… Хм, да. Пролет иде, все пак. Котките в България сигурно са разгонени вече. При нас в Кралството си е кучи студ. На котките не им е до секс…

трапчинки на хора – един съвет от кака ти: видиш ли хора с трапчинки, бягай и не се обръщай. Единственото, за което ги бива, е да разбият сърцето ти. После има да ти капят сополите и да ти цапат клавиатурата, докато търсиш лек в интернет. Ааа, да не забравя: казва се “хора с трапчинки”, трапчинки на хора ми звучи горе-долу така: две или три трапчинки се размотават в чорапки с десен на човечета…

eduard kalan – детето ми, дететооо миии…. Момичето ми, май ще е най-правилно да кажа. Готин е пичът, спор няма, но първо, много е измислен, и второ – ами научи се поне как се пише името му, де: Edward Cullen. Чудя се как си улучила блога ми, като аз такива грешки в спелинга не правя… а??

къде отглеждат боровинки в Швеция - ха сега, де . На бригада ли…? В най-северната й част, има и много мечки, и лосове там (сериозно говоря, даже пътни знаци с нарисуван лос има, че много произшествия стават). Я вземи набери “Лапландия”, ама скъпичко ще ти излязат.

krastava zaba – страхотни са! Това плюшена играчка – прощален подарък за бившата ти ли е? Пиши как си се справил

Какво е искал да каже Андерсен със думите “Не е нещастие да се родиш сред патици, стига само да се излюпиш от лебедово яйце.” – какво ви учат по литература, бе? Срамота! Какво е искал да каже… Близко е до ума: да проверяваш какви яйца ти пробутват в магазина ). Оооо, извинявай… ти май, такова, сериозно питаш… Искал е да каже, че е важно не само каква ти е крайната дестинация (еднаква ще е на всички ни, без значение дали е резултат от земетресение, изпуснал радиация АЕЦ, метеорит, пневмония или бавно задушаване от скука пред шоуто на Венета Райкова), ами как изминаваш пътя. Какви избори правиш. Как използваш това, което е вътре в теб, напук на заобикалящата те отвън (и често враждебна) среда. Светлината и силата са в теб, демек… Носи ги, не им давай да загинат… Щом си се родил лебед, недей да позволяваш да те превърнат в патица ония, чиито човки много знаят. Това, че крякат най-много и най-високо, е само шумът, който е необходимо да преодолееш, за да чуеш какво става вътре в теб. Ако, разбира се, погледнеш една от точките по-горе и си наред с концентрацията .

липсваш ми – и ти на мен (това от солидарност го казвам). Който/която и да си, не си сам/а. Всички сме били “там”, в черната дупка… Да, понякога е по-лесно да споделиш нещо по интернет с целия свят, отколкото очи в очи с един-единствен човек. Малък, изпитан трик, който може да облекчи болката ти, поне временно: шоколадови бисквитки с мляко и ей-тази песничка:

Рицарка

“But I don’t want to be a Princess, mommy; I want to be a Knight.”

“Be true to yourself, no matter what they say.”

Искам, Вера, как да не искам да пиша “социално неангажирани” постове! От кога ми се мъдри един-единствен пост в категорията “Гастрономично”. Ами и аз съм жена, в крайна сметка! И аз готвя (макар и нескопосани) манджи. И аз вярвам, че да се яде (и понякога готви) е абсолютно наложително. Иска ми се да публикувам някоя рецепта или поне измислена идейка. Искам да пиша за филми, за книги – обожавам да чета подобни рецензии. Ще ми се да избягам от злия свят – по-точно ще е май да кажа, от добрия свят и доста зличките му “населители”… Ама какво да правя, като сами ми се натрапват тези лица от началото на годината - и болката, която ги съпътства…

Причинена от стихии или, още по-зле, причинена от хора на други хора.

Докато Обама си “работи” върху предизборната кампания с нови войни и убийства и се кефи на Нобеловата си награда за мир… От това по-голям парадокс не съм виждала, откак я връчиха на Ясер Арафат. Още помня как възкликнах пред Кало тогава, “Аре, уе! Тез’ са луди!”. Не знаех, че такива им били критериите – брой глави на хора, които си опаткал еднолично или с помощ.

Срам ме е, че Барак е зодия Лъв (не че Наполеон не е бил, ама все пак…). Пфу – петно, направо. Не че не бих застреляла някой от упор без да ми мигне окото, ако защитавам семейството си, но… май не бих го направила заради кариерата си. Жалко за Обама, че се цани за политик. По-точно, жалко не за него, ами за света. Сега разбирам как ги дават въпросните наградки и защо Ремарк и Булгаков нямат за литература, да речем… Прекалено големи пацифисти са. Би се получил конфликт на интереси между отговарящите за отделните “подразделения”… Виж, Хитлерски е крайно време да го наградят пост мортем и с двете – за мир и за литература. Отговаря по всички параграфи на изискванията – хем е трепал малцинства, хем е писал книги. Още не мога да го проумея, как са били двамата с Ремарк в един и същ полк през Първата Световна война – а са станали толкова различни мъже. Но за Хитлер – отделно. Цял психологически профил му правих на един изпит. В съвременния свят си имаме други “кумири” и огневи линии.

Един от мормоните ме спря наскоро да ме пита ще отида ли в църквата им. Поинтересувах се какво биха казали в тяхната църква за случващото се сред, примерно, мюсюлмани и будисти? Заслужават ли те да умират повече, отколкото християните? А? За техните души кой ще се погрижи? По ирония на Съдбата, тримата ми най-добри приятели в курса са ирландка (католичка), пакистанка (мюсюлманка) и индиец (будист). Странното е, че когато закъснея в библиотеката и кисна там след полунощ, който от тримата се случи да е с мен, ме кара към къщи – и тримата използват едни и същи думи: “Качвай се в колата без много приказки, ще те оставя пред вратата и ще чакам да се уверя, че влизаш!”. Понякога чак ми става смешно. Все едно са си плюли в устата… До толкова по един и същи начин го казват. Истината е, че Добротата си е Доброта, без значение какъв е цветът на кожата й, религията й, родният й език… И обратното – злото си е зло, без значение дали размахва кръст, сърп и чук, двуглав орел или полумесец. Докато аз се занимавам с душата си и търся тихо кътче и оазис на спокойствие за нея, някъде, в малки червени точки на стария ми глобус (а може би и в съседния блок), хора страдат. Плачат деца, падат разрушени стени на къщи, малки плюшени мечета биват затиснати от тях, последвани от най-страшното: зловещо мълчание. Спомням си строфа от песен на Майкъл Джаксън:

“I’ve been a victim of a selfish kind of love
It’s time that I realize
That there are some with no home, not a nickel to loan
Could it be really me,
pretending that they’re not alone?”

Майка ми толкова недоволстваше едно време, че го харесвам, пък той (заедно с Книгите), имаше пръст в цялостното ми оформяне като личност.

Но… както и да е. Една моя приятелка – и мога сега да кажа, една от най-силните и смели жени, които познавам – влезе в болница преди няколко седмици и претърпя тежка операция вчера. Тя е сама. Разчита на себе си. Сред припадъците, повръщането, посещенията на студентите (иронията беше, че я хоспитализираха в същата болница, в която работи), намираше сили да се усмихва толкова слънчево и да се радва на всеки миг, когато не й беше лошо и можеше да стане от леглото без чужда помощ… Винаги е помагала на другите – макар да е била прицел на бъзици (тайни или явни), най-вече заради външността й. Защото няма нищо общо с изрисуваните барбита и кеновци, които само чакат хор от мажоретки да им пее дитирамби. Ами от всяко дърво мажоретка не става, я! Но хората обичат мажоретките. Обичат да се хващат за външния вид – най-празното, най-временното нещо на Света. Обвивката, която за мнозина цял живот си остава по-важна от съдържанието. Едно от малкото неща, които не си избираме сами – колкото и да го разкрасяваме и/ли загрозяваме… Не че, за да бъдем честни, не съм се замисляла понякога за ботокс (прекален светец и Богу не е драг ). Но, “не плачи майко, не тъжи, че станах ази хайдутка, хайдутка, майко, бунтарка, та тебе клета оставих за първо чедо да жалиш! Но кажи какво да правя, кат си ме, майко, родила със сърце мъжко, юнашко, та сърце, майко, не трае да гледа мажоретка, че бесней над бащино ми огнище…” (Бележка под линия: “мажоретка” в случая може да мине за синоним на “попфолк дива”).

“Тогаз”, идеше ми да викна в мрачната, задушна болница, “МНОГО е лесно да си мила и добра, когато всички те харесват! Лесно е да показваш великодушие!” Ами ако не си толкова харесвана и желана? Тогава е далеч по-трудно и си е истински подвиг да опазиш хубавата си усмивка и чистосърдечна доброжелателност, и да помагаш на другите… вместо да се поддадеш на горчивината, завистта и егоизма. Да дадеш, не да вземеш; да замълчиш, не да изречеш саркастичните и лоши думи, които ти идват в отговор - може би това е истинското благородство? Само като я гледах как стиска зъби и не се оплаква, ми идеше да ударя стената. А знаех, че тайно плаче всеки ден… Куражът й се състоеше не в това, че се изправи срещу неизвестната болка и опасност без да й пука, а че се изправи именно докато трепереше от страх. Да стиснеш зъби, за да не се чува как тракат, и да скочиш в бездната, очи в очи с нея, докато окуражаваш и успокояваш близките си - това е да си Рицарка. Сигурно едно време, докато аз си мечтаех да стана певица и космонавт (не можех да реша между двете, но май повече космонавт), тя от цялото си сърце си е пожелавала: ”Боже, направи ме Рицарка, не хленчеща манипулаторка. Моля Те, Мооооляяя теее!”. Толкова много време ни отнема да се чудим има ли рицари и къде са те, че не чуваме подрънкването на собствените си доспехи… Радвам се, че просто я има. Тя е от хората, които макар и на колене, притиснати с лице към асфалта, пак успяват да се извисят над останалите – като ярки удивителни знаци в огромно море от малки, сиви точки. Дъщеря ми и тази моя приятелка са родени на една и съща дата – три десетилетия ги делят. Ще мога ли да помогна на дъщеря ми да стане удивителен знак? Без значение колко трудно може да бъде, по-добре е, отколкото да си точка през целия си живот. Но в крайна сметка, изборът трябва да е изцяло нейн. Ако тя е щастлива като точка, така да бъде. Точките обикновено имат по-малко грижи…

Как диша марсианка на Венера?

Най-добрата ми приятелка Венера

лъч от своите коси ми подари.

Афродита и Вечерница, и Денница,

моя кръстница, сестра ми е почти.

Колко искам да живея на Венера,

Сярнокиселият дъжд да ме вали.

В смъртоносната оксидна атмосфера

С жълти облаци над алени мъгли.

Тя изтрива всяка малка, мокра болка,

Изпарява я като топящ се лед,

Че е нейната повърхност вечно топла

От възникналия парников ефект.

Във една посока – около оста си-

обикалят все планетите добри.

Само тя кръга послушен с присмех къса,

наобратно, наобратно се върти!

(05.12.1996 г., Русе)

*** *** ***

Имало едно време един филм, “Мила от Марс”, който се влюбил в една песен…

 ”Вятърът Спи”

Ирина Флорин

Встрани от сянката ми тръгвам вече,
пред мене пътят – заспал в мъгли…
Плахо скривам една сълза,
не личи, не личи…

Зад мене – срещата, която чаках,
пред мен – момичето, което бях.
Понесох всичко, но теб със мен
не успях, не успях…

Все така е – в небето вятърът спи,
звездите тръгват на отчаян лов.
Но вече знаеш колко малко от мен
е любов…

Зад мене – мястото, където ходех,
пред мен – момичето, което бях.
Оставих всичко – за спомен взех
този смях, този смях…

Все така е – в небето вятърът спи,
звездите тръгват на отчаян лов.
Тревата вехне, дъждът нагоре вали
без любов…

No man, no problem…

After Gaddafi’s son and grandchildren were killed, Bin Laden was (finally) sent to the 1000 Virgins’ Heaven. What a wonderful news! Is that why Americans are celebrating and shouting “The Witch Is Dead“?

But  I didn’t know that the FINAL SOLUTION would be so easy! That reminds me so much of Nazi Germany and the former USSR! As Comrade Stalin used to say, “Death solves all problems – no man, no problem.” He himself managed somehow to get rid of some 15 mln. – a good start… For comparison, Hitler managed to remove “only” 6 mln. But let’s face it: Stalin DID have more time!

In other words, I am glad all our problems are solved now. (P.s. For those who don’t “get” it: that’s irony).

Well, all in all, why waste time, money and effort? No need for “justice”, no trials and tribulations, no going to court, no interrogation, no lawyers… Clean – and simple. No man, no problem. Way to go! Just like our ancestors solved their problems with a few blows on the head of their rivals in front of the entrance of the cave…. The only difference is, they didn’t have such deadly weapons. I have a brilliant suggestion: Obama Baby, the Sexiest Man Ever To Step in the White House (honestly! You are a LEO, after all – too bad you decided to waste your charisma in politics…) why don’t you start going from door to door, knocking and killing them off, personally? This would give me so much peace! Obama-Gaddafi, Obama-Osama! Ding-Dong-Ding-Dong! Kill them all and come along! This would, by no means, lead to more tension, more hostility, and indignant uproar for revenge. I already know what is the answer and the Great Wisdom of the 21st century: Violence Wins. No Order, no Justice. Just pure, primitive Violence without any thought for the consequences. Next step? Perform screening on pregnant women, suspected of carrying an embryo with potential for terrorism – and choice of 2 options: 1. abortion; 2. (and that’s the better and CHEAPER one): shoot mother and baby alike. After all, two birds with one stone which would also prevent relapse.

Go for it!

Внимавай какво си пожелаваш…

На трети март се каех и тръшках от носталгия по “комшулука” и стария квартал в Русе и съседките, които ме познавали от малка – и ей ме на, имах късмет да си изкарам втори юни и да чуя сирените в стария квартал в Русе, куцукаща и полусляпа.

Едно време прабаба ми хубаво ми повтаряше старата приказка: “Внимавай какво си пожелаваш, да не вземе да се сбъдне“, ама кой да слуша… След два дни обиколки с Кало и приятелки из Лондон – предимно в Сохо, около Уайт Хол и цял ден в Тауър, мъдрата ми кратуна реши, че непременно трябва да си пиша дисертацията в Русе. Може би за това допринесе и факта, че прекарвах неестествено голяма част от времето си в Англия в плач пред снимките и изоставените играчки на Леа…

И такааа. За има-няма ден-два, събрах си всичкия багаж от Хатфийлд, където уча, върнах ключа на стреснатия ми хазяин Джон (което ме подсеща, че му го оставих на перваза и още не съм го питала намерил ли го е…), метнах се на един самолет и от летище Гатуик, къде в приказки с една възрастна англичанка, дето си купила къща в с. Сенокос (до Балчик), къде в техники за справяне с клаустрофобията и дремане, си кацнах бурно след мирен и тих полет на мокрото, обляно от пороен дъжд летище във Варна. Така ме посрещна родината – с дъжд, достоен за тропиците. Вали, та се къса, братче! Водна пелена, нищо не се вижда. Пък аз уж ида от дъждовна Англия… Тръцки. Лондон си беше баш топъл и сух (обичам го тоя град и толкоз). Пък в България от три дни дъжд вали – само на 01.06. милостиво гря Слънце.

Съседките ме видяха, разбира се (по-точно, огледаха ме от ноктите на краката до диадемата), баба Иванка зацъка с език колко съм била слаба и как трябвало да ме охранят у дома (не че нашите имат нужда от напомняне). В общи линии, в последно време може да се каже, че ударих абсолютния минимум – дънките взеха да ми падат като ходя, да го вземат дяволите. Не че се оплаквам, но открай време не си падам по прекалено слаби жени . Братовчед ми им вика “кокилести кобили”, дето щели да го “нащърбят” (чудя се как не му се счупва езика да го произнесе, ама той си знае…). Не че не са привлекателни, ама мнението ми за тези мании по прекалена слабост си е описано нейде по-долу в поста за Барбитата и анорексията.

И тъйййй. От три дена само ям, чудя се как да озаптя Леа, която е доста дивичка (но само у дома; пред непознати дума не обелва – мълчи и гледа), и ходя в Библиотеката. Мдаа. Изкарах си читателска карта. Първият път като се изкачих в читалнята с двете ми огромни чанти с папки и лаптопа, библиотекарките и библиотекарина се опулиха невярващо и ми заявиха, че било забранено да влизам там с чанти (да не си открадна книги… истината е, че като допре въпроса до графата “чопване на чужди книги“, съвестта ми си е бая гузна… и  ТОЧНО в тази библиотека… ама да не влизам в подробности). Хората за скенери и електронни кодове на книгите не са чували. Обаче като никога благоразумно реших, че не ми е от полза да се карам и разправям с тях. Без друго, те говореха венериански, аз – марсиански. Изпърхах с изтощени клепки, издрънках с обеци, завлякох се как да е до долу да си оставя чантите – и после пак нагоре (татко има да се тюхка, като ми пробива още дупки на колана, пък хич не спортувам и ми е терсене, триста дяволи и дяволици)… За миг изпитах зверска носталгия по уютната университетска библиотека в Хатфийлд – 4 етажа, кафетерия, стаи за самостоятелни занимания (е, приличат малко на клетки, ама карай), отворена 24 часа… “Home, sweet home!” Въпреки това, Русенската библиотека си има своя чар. Най-вече, предоставя ми маса и стол, и ТИШИНА за наистина скромната сума от 3 лева… до края на годината! Сделката на живота ми . Представих си Леа как се фръцка с моите обувки у дома и крещи “Искам да съм вече голяма и ИСКАМ ДА ПРИЛИЧАМ НА МАДАМА!”, и реших, че читалнята е по-подходящо място, дето да цъфне и върже дисертацията ми. След 2 и половина пъти там, вече знам кои са редовните посетители. Един човечец, който чете “Еврофутбол” и си вади цитати от тази поредица бисери на Световната класическа литература, студентка по право, която пие кафе (което пък мирише страхотно), две хлапета на около 12-13 г., които ласкателно се чудиха в продължение на 1 час вчера как да поискат химикал на студентката, и как да ме попитат колко е часа, и една малко тъжна двойка: библиотекарката помагаше на единия от тях (или на двамата) да си напечатат Професионалните автобиографии. Мъжът – по потник и говорещ на силен диалект, жената – силно руса (но да не се праскам, че сега и аз съм с руси кичури – пу, изневерих на брюнетките – червя се от срам, ама ще поправя скоро тази грешка!) ме изгледа много враждебно, като алигаторка, към чиито яйца съм се приближила прекалено много (да пунтирам Хелън Фийлдинг). Зачудих се да не би пък да мисли, че възнамерявам да й отнема половинката (и дали е наред с главата, ако наистина си мисли това? Но после мислено се порицах…). Той наистина беше на милиарди светлинни години от дефиницията ми за “remotely sexy”, ама си беше зяпльо. Явно, бяха си разпределили ролите в семейството – тя го играеше “пъдар”, пък той, “кандидат-кръшкач” (може и да се редуваха, на ротационен принцип – модел, който за мое изумление и потрес работи учудващо добре), но после стигнах до извода, че момата просто така си гледа. И мнозинството от съгражданите (или съселяните…) ми също тъй си гледат, май. Замислих се, че бързо се налага да усвоя правилата на играта: А) не е прието да се усмихвам много; Б) не е прието да поздравявам и да благодаря; В) най-добре да се постарая да гледам в земята без много-много приказки, и да не се набивам на очи. Ама пусто, дано ми се удаде…

Вече сгафих няколко пъти: заложих на “Шанел” вместо на най-популярната в момента марка парфюм, дето “всички я ползвали” (веднага си представих стадо овце, тичащи и подрънкващи с хлопки, не знам защо); отказах скъп и модерен телефон и си заредих с ваучери моята отчайващо старомодна “Моторола”; разсмях се на глас пред сервитьора в “Норд” и му казах: “Убихте ме!”, като се върна за трети път да каже, че каквото сме си поръчали, присъствало в менюто само “де юре”, де факто го нямало… (е, точните му думи бяха: “Ам’ няма таквоз, бисквитена торта, ‘ма има ГАРАЖ” – бележка под линия: торта “Гараш” – ударението е на първото “а”)…

Но… защо се оплаквам, всъщност? Просто не съм си била година в Русе. Не е толкова зле. Библиотеката е убежище за мен – открай време. Има и добър офталмолог, дето ще ми гледа окото в понеделник и хич не държа да ми каже каквото не искам да чуя… Само да не беше толкова разкопан центърът, да ги нямаше огромните дупки и проливният дъжд, който ги превръща за секунди в кални локви… Да имаше поне едно усмихнато (невулгарно) лице сред тълпата русенци… Да не бичеше проста чалга (осведомена бях, че това е отдавна наложеният стил и еталон за подражание, и телезрителите вече не се задоволявали да гледат в пищните силиконови деколтета на чалгетките, ами слушали умните им съвети за успеха, живота, бъдещето, науките и всичко останало… абе, с други думи, “тайните на доброто фелацио”) и петнайсетгодишните момичета да не изглеждаха толкова много като малолетни проститутки…

Ама карай. Ударихме му една игра с Леа в калта - играта се казваше: “Носене на конче” (ха, познайте кой кого носеше да не му се намокрят крачетата) и “Да намерим мостчето от плочки”… Оххх. Абе, знам, че го изтърсвам ни в клин, ни в ръкав, но … липсва ми факта, че в Англия като вали дъжд, е по-чисто…

От едно тъмно ъгълче с паяжина в килерчето на съзнанието ми

Винаги съм си мислила, че е рисковано да разкриваш душата си прекалено много и съм се чудила какво ли е усещането ако го направиш и видиш как я захвърлят на боклука. Вече не се чудя, защото знам какво е.

Хубавото е, че вместо да лепиш останките, имаш избор на мястото на празнината да прокопаеш съвсем нов път, който от бунището за души може да те изведе на различно и неочаквано място, кой знае къде…?

(from the movie “Music & Lyrics”)

I’ve been living with a shadow overhead,
I’ve been sleeping with a cloud above my bed.
I’ve been lonely for so long
Trapped in the past, I just can’t seem to move on.

I’ve been hiding all my hopes and dreams away
Just in case I ever need them again someday.
I’ve been setting aside time
To clear a little space in the corners of my mind.

I’ve been watching but the stars refuse to shine.
I’ve been searching but I just don’t see the signs.
I know that it’s out there,
There’s got to be something for my soul somewhere!

There are moments when I don’t know if it’s real
Or if anybody feels the way I feel?
I need inspiration,
Not just another negotiation.

Misconception

Love is air, and power, and might -

Not an apron. Not pain. Not possession.

Love should make your wings stronger

And teach you to fly:

It is freedom, not chains.

It soars high in the sky.

Open the door of the cage…

What other people call “Love” is usually something very different…

Will I be able to release the bird if the bird wishes to be released?

I sincerely hope so.

Леа и новите плочки

(Русе, центърът. Всичко е разкопано. Мрежи. Колички с плочки. Помияри.)

- Мамо, това новите плочки ли са?

- Не, Леи. Това са старите плочки.

- Защо?

- Защото не са ги сменили още.

- Ами защо?

- Защото… Не са още толкова стари.

- Ама защоо?

- Защото… Общината така е решила. Не знам, наистина. Внимавай да не скочиш върху опашката на помияра!

- Защо?

- Оххх… влязохме ли вече в периода на “защо”-тата? Не ти ли е малко рано, бе, маме? Ами…. защото ще го заболи и може да те ухапе!

- Със зъбки ли?

- Не, с уши… Със зъбки, естествено. С какво друго? Хайде, да заобиколим оградата…

– Това не е ограда, мамо. Ти обърка! Това е мрежа! Искаш да кажеш, “да заобиколим мрежата”.

– Ох, да! Права си, мрежа е. Ти кога стана такъв дървен философ, а ?!

- Защо?

- Защото… защото…

- Какви са тези високи батковци?

(Минават трима мъже на кокили, с боядисани в сребристо лица, бутащи една гигантска сребриста топка).

- Разхождат си се, маме. Това са кокили. Затова са им толкова дълги краката.

(Мъжете се спират. Единият изважда нещо като високоговорител с вид на плюшен сладолед.)

- Какво е това?

- Чуйте… ооо, чуйте! Това е посланието на ПЛАНЕТАТА!

- (мърморейки) Само туй липсваше сега, в тия разкопки. (високо, към тях) Ааа, хубаво. Ама май тази планета не е Земята, тъй като ви гледам, не ми приличате на земляни. Нали няма да ни смажете с тая топка? Дъщеря ми не може да върви бързо…

(Отминават).

- Мамо, заминаха си.

- Мда. Късам се от плач.

- Ама защо?

– Ох, Леи! Стига с това “защо”! И внимавай с оградата!

- Не е ограда, бе, мамо! МРЕЖА е! Ти пак обърка!

- %€*§%€$€*§€%#…

- Моля? Ами това новите плочки ли са?

- ДА! Това са новите плочки! Еееейй всичкото това са НОВИТЕ, НОВИ-НОВЕНИЧКИ, ПЛОЧКИ!

- И защо??

Аре за зодиите, с’я пък…

Каква е молитвата на вашата зодия?

Овен: “Боже, дари ме с търпение… И си го искам ВЕДНАГА, ЧУВАШ ЛИ?!!!!”

Телец: “Боже, дай ми сили да променя живота си… ама не веднага!”

Близнаци: “Ей, Боже (или Богиньо)… Кой си всъщност? Какъв си? Какво си? Колко сте? Изобщо не мога да си го представя…”

Рак: “Отче наш, знам, че не бива толкова много да завися от теб… но на кого друг да разчитам за важните неща в живота?”

Лъв: “Ей, тате, знам, че съм любимото ти хлапе и се гордееш с мен…”

Дева: “Боже, направи света едно по-добро място и не се издънвай като предния път.”

Везни: “Господи, знам, че е крайно време да взимам решения сам, но искам да знам: какво мислиш ти по въпроса?”

Скорпион: “Боже, помогни ми да простя на враговете си, защото тези копеленца изобщо не заслужават!!!”

Стрелец: “О, всемогъщи, всезнаещи, всесилни, вечен Боже! Моля те за сто милионен път- помогни ми да не преувеличавам!”

Козирог: “Отче наш, мислех да се моля, но знам, че трябва сам да се справя с проблемите си, така че… все пак благодаря!”

Водолей: “Господи, едни казват, че си мъж… други, че си жена… А аз казвам, че всички имаме по нещо божествено! Така че, защо да ти се молим въобще?”

Риби: “Отче наш, ти, който си на Небето… Понеже животът е гаден и смятам да му друсна една стограмка, нека тежкото ми пиянство и махмурлукът след това бъдат в твоя чест… Наздраве и амин!”

Какъв домашен любимец подхожда на вашата зодия?

Овен: “Всичко, стига да е пълно с енергия!”

Телец: “Костенурка. Бавна, не й трябват много грижи и няма да изяжда храната на собственика си.”

Близнаци: “Папагал… Има ли нужда да казвам нещо повече? Естествено, че има….”

Рак: “Каквото и да е… Важното е да се подава на дресировка!”

Лъв: “Голяма, красива и дръзка котка, която не се състезава със собственика си в това кой е по-по-най.”

Дева: “Да видим. Ще трябва да ставам точно в 7:30, за да го храня. В 10:20 ще ходя до магазина и ще му купувам храна за 4,38 лв. с включен ДДС…”

Везни: “Хммм… От една страна, кучето е добродушно, предано и пази къщата. От друга, котката е по-независима, изисква по-малко внимание и е много грациозна… Ох, не знам. Ти какво би си взел? А сигурен ли си?”

Скорпион: “Котка! Тайнствена и непредсказуема… Какво й е? “

Стрелец: “Кон, естествено! И да се надяваме, че ще има достатъчно енергия, за да издържи темпото ми!”

Козирог: “Аз ли ще му купувам храната?”

Водолей: “Хамстер. Ще му взема клетка с климатик, водоснабдяване и канализация… Ще му сложа тунелче, с което да може да преминава извън клетката и ще го огранича с фибростъкло… Не продават ли такива клетки? Простаци! Нищо, аз ще изобретя нещо много по-добро тогава…”

Риби: “Риби, естествено. Дори да ги забравя за седмица-две без храна и те измрат, бързо ще ги подменя… ако не забравя и това, де…”

Колко души от вашата зодия са нужни, за да се смени крушка?

Овен: “Само един. При това може да смени не само крушката!!!”

Телец: “Предпочитам естествена светлина. И абсолютно сигурни ли сте, че старата крушка е изгоряла? Мразя да хвърлям неща, които биха могли да са полезни!”

Близнаци: “Един вероятно е най-добрият вариант, защото ако са повече от един, ще се отплеснат в разговори и напълно ще забравят за крушката…”

Рак: “Четирима. Един рак и трима психотерапевти, които да помогнат за мъчителния процес на смяната”

Лъв: “Истинските лъвове не сменят крушки! Истинските лъвове намират някой друг да направи това вместо тях.”

Дева: “Точно 1,655221 души в средностатистическия случай”

Везни: “Добре, де, ще го направя… освен ако ти не си така добър да го свършиш вместо мен, но явно си много зает в момента… тъй че ще го направя… И все пак, не искаш ли ти да го свършиш?”

Скорпион: “Нито един. Скорпионите не ги е страх от тъмнината!”

Стрелец: “Айде стига, бе! Я погледни навън… Слънцето грее, птичките пеят, животът е пред нас, а ти се шашкаш за някаква глупава крушка?!?!?!”

Козирог: “Нямам време за глупости.”

Водолей: “Виж сега, енергията е материя, а дали материята е енергия още не е доказано, но със сигурност светлината е форма на енергия и тъй като електрическата крушка е материя….”

Риби: “Каква крушка?”

Омръзна ми

Племенницата на моята кръстница й изпратила лекарство за нейния базоцелуларен карцином, който е в толкова напреднал стадий, че могат да помогнат само: А) чудо; Б) плацебо; В) напиване до състояние “мъртво-пиян чукан” за да не ти пука сляп ли си или не си. В рецептата било увито и едно стихотворение, което тя ми издиктува по телефона. Автор – неизвестен. Но се оказа, че все пак има такъв – и се казва (май!) Румяна Йорданова. Руми, позволих си да открадна твоето продиктувано ми по телефона стихотворение, да го видоизменя и да си добавя някои работи и цeли 2 куплета от себе си. Който и да чете това, да знае, че НЕ е оригиналната версия, която намерих ето тук: http://www.sexnature.org/forumi-sexnatureorg/21-psihologiya/66-svobodata.html?limit=15&start=15

Сори, майна, ама не съм на кеф. Ако много те вбеси факта, че ти го откраднах така и ти го начопках и “фризирах”, пиши ми и ще ти пратя русенския ми адрес да дойдеш да ми хвърлиш един бой, докато съм още тук.

ОМРЪЗНА МИ

Омръзна ми да бъда грозна сянка
на вътрешното свое Аз.
Омръзна ми да бъда самарянка,
все подчинена на нищожна, чужда страст.
Омръзна ми да се усмихвам нежно,
когато яростно душата ми кипи.
Омръзна ми да правя всяко нещо,
което искат другите - и ти.
Омръзна ми да следвам чужди цели,
захвърляйки несбъднати мечти.
Омръзна ми да бъда цитадела,
в която непокорен дух не спи.
Омръзна ми да крия сълзи тежки,
когато искам да поплача сам-сама.
Омръзна ми да бъда силна, смела,
обгърната от щита на страха.
Омръзна ми да ме корят за грешки,
да ми втълпяват нечия вина…
Омръзна ми да си създавам мними пречки,
да мисля “не”, когато казвам “да”.

Омръзна ми да ме подхвърлят като топка
враждебни лагери – ту тук, ту там
и помощта да е маскирана уловка…
Купуват ли ме, няма да се дам.

Дори не знам дали съм плаха мишка

или изригнал кратер, зафучал…

Редуват се див крясък и въздишка,
а в мене хронометърът е спрял.

Леа – Рожден ден № 3!

This slideshow requires JavaScript.

На 19 юни Леа стана на 3… Нелоша възраст. Отпразнувахме порастването й с още една годинка в любимия парк в Русе. Честит Рожден Ден и много цветно настроение за моето цветно момиче

Пий, залагай и чукай

Влязох в книжарницата да купя детски книжки от поредицата за костенурчето Франклин… и там ми се облещи следното заглавие:

“Пий, залагай и чукай: един мъж търси всичко из Ирландия, Вегас и Тайланд” на Андрю Готлиб – естествено, книга-отговор на женските проникновения на Елизабет Гилбърт, публикувани в “Яж, моли се и обичай: една жена търси всичко из Италия, Индия и Индонезия”. И първата ми мисъл каква беше? “Да му се не види, копелетата отвръщат на удара!” , а втората: “Ми дай да я видим тая мъжка гледна точка, бе, ш*баняк!”. И така, с оправданието, че я купувам като подарък за рожденния ден на съпруга ми (който е след има-няма, 2 месеца), извадих парите, прибрах 11-те книжки с невинно хилещия се Франклин от корицата в една торбица, и изхвърчах от книжарницата.

Седнах на първото мярнало ми се заведение (онова до църквата “Св. Николай” във Варна – убий ме, не помня как се казва…), поръчах си коктейл “Оргазъм” и отворих нетърпеливо книгата със сумтене и тихо ръмжене в стил: “Ха с’я да та видим как си се изгаврил с женската гледна точка!“. Ееех… много, ама много ми се иска да кажа, че съм седнала в заведението нахакано, качвайки краката си на масата (много обичам, но рядко си го позволявам на обществени места…); че съм си поръчала не един, а десет “оргазъма”; че съм ги изсърбала невъзмутимо, пушейки пура и гледайки полу-прелъстително, полу-предизвикателно към двата типа на съседната маса, поддържайки аура на тайнственост и сексапил, и… т.н. Истината обаче е друга. Поръчах си един-единствен оргазъм (не ми хареса колкото истинския и доста се мръщих – май му бяха сложили водка, вместо да заложат на бейлиса – липсваха също кокосов ликьор и шоколадови пръчици… сигурно сервитьорката беше решила, че съм травестит, след един поглед към книгата ми…). Не запалих пура, защото от 7 години не пуша (макар да ми се иска понякога), а още по-малко хвърлях прелъстителни погледи към съседната маса по простата причина, че: а) типовете там не бяха мой тип (каквото и да значи това ; б) единият се опули много странно насреща ми (според братовчед ми и кварталния полицай, “щот си секси, бе, пич“, според моето скромно мнение, защото имам сериозна нужда от ботокс). И… се зачетох. По-точно, избухнах в смях. Ами, готино си е, съгласете се - момата вика: “Еаt, pray, love”, пък момъка, “Drink, play, fuck”.

Доста сбито, лаконично и… хм… точно обобщение на житейските философии на двата пола. Горе-долу, с тея три думи се изчерпват 90% от принципите им, ако решим да генерализираме. Останалото е талаш и сладки приказки… т.е., както казва Леа, “веселата част”.

Първи впечатления от пародията? Наистина “представя” другата страна на историята… съвсем буквално. Написана е от името на екс-мъжа на Елизабет Гилбърт! Но… свежарски. Със самоирония. С доста грубиянска на моменти, но трогателна по своему откровеност. Простовато, но… хъъъ, как да кажа, проницателно. С други думи, присъдата ми е: “Добре, бе, бива! Особено като за квадратен американец дето не знае истинската дефиниция на “сарказъм”.

Определено ме разсмя Андрю Готлиб. Определено ме и накара да се позамисля. Определено пооткрих себе си в двата му основни женски образа (spoilers: изключвам проституката Девика и италианката Джована. Говоря за жена му – бившата му жена – и Алиша).

Ето някои бисери:

“Когато подметнах идеята за алкохолна ваканция в Ирландия, мнозина от приятелите ми пожелаха да се присъединят. Но всички те са женени, така че един по един… признаха, че не могат да дойдат с мен. Никой от тях не обвиняваше съпругата си, но работата беше ясна. Изглеждаха така, сякаш току-що майките им са им забранили да карат скейт в дъжда.”

“Почти през целия ми живот някой постоянно се е мотаел около мен. Първо родителите, после съквартирантът в колежа, после гаджетата, после жена ми. Единственото място, където оставах сам, беше банята – което обяснява защо жена ми постоянно се оплакваше, че твърде много се бавя в банята.”

“-… какво, по дяволите, правиш тук?

Груб, но съществен въпрос. И в момента, в който го чух, разбрах, че отговорът е очевиден. Намирах се там, воден от чувството си за отговорност. Намирах се там, защото от мен се очакваше да се намирам там. Намирах се там, защото “така е редно”… Трийсет и кусур години стаж като свестен човек не се заличават така лесно. Но осъзнаването на факта, че вече не се налага непрекъснато да отговарям за някого другиго, ми подейства отрезвяващо.”

“Въпрос: какво се случва, ако след като за първи път в живота си реагирал като безчувствен мазол, разбереш, че вместо да бъдеш пометен от чувство за вина, се чувстваш разкошно? Отговор: преминаваш в напълно ново ниво на купонджийското пиянство.”

“…мъжете не са от Марс, а жените не са от Венера. По-скоро някои хора са Мак-ове, а други са ПиСи-та. Тези разлики не са свързани с половата принадлежност, а са напълно безразборни… Нужни са известни усилия, за да накарате двете оперативни системи да комуникират една с друга. Понякога обаче и най-добрите намерения не са достатъчни да преодолеете някои софтуерни празноти.”

“…не умея да шофирам кола с ръчни скорости. Не че съм посветил на това кой знае какви усилия… проблемът е в стереотипа, че всички “истински” шофьори са печени европейци, които вършат непонятни движения с дясната ръка и левия крак, а аз се тътря като тъп американец в миниван… Просто винаги съм карал волво с автоматична трансмисия” (АЗ: Андрю, душко! Обожавам автоматика; за какво да си правиш живота ОЩЕ по-сложен, като колата е просто готин начин за придвижване от точка “А” в точка “Б”?)

“Едно време можех да разчитам на мозъка си да се надигне и да срита сърцето ми, когато нещата отидат твърде далеч. В предишния ми живот мозъкът командваше парада. Сърцето ми, разбира се, искаше да гледа последните дупки от турнира “Мастърс”. Но мозъкът ми знаеше, че нещата ще загрубеят, ако не направим това, което жена ми иска. Затова сърцето ми свиваше знамената и ние отивахме на литературно четене или на нечия сватба, или пък пребоядисвах пералното помещение… Изглежда обаче сърцето ми беше заякнало по време на едногодишното ми скиталчество. А може би мозъкът ми беше западнал от всичкото пиене, залагане и чукане…”

Хубу, бе, брат! Добре си го написал! Кратък (все пак, писан от мъж…) катарзис и анализ на брачния и пост-брачния живот от един симпатяга на средна възраст. Ама едно нещо само: не забравяй, че НИЕ бяхме първи! Ако Елизабетата не беше изнесла от гардероба първо женските кирливи ризи, страхове и копнежи, отде щеше да почерпиш вдъхновение да “отвърнеш на удара”?!… Тъй, ами. Още един “Оргазъм”, моля! Ха, наздраве!

"Пий, залагай и чукай" ли беше? In that case, a cock...tail, please! ) (devil)

Под повърхността

Затичах се и се гмурнах, без да мисля, потапяйки се изведнъж в студената вода. За миг дъхът ми спря. Усетих я как се обтича по косата ми и обвива тялото ми плътно като ръкавица. С всяка изминала секунда се отдалечавах все повече от разговорите за консерви, рецепти, плетки, деца, работни места, брачни кризи и жени, които “не искали да раждат, защото им се живеело”, фризьорски салони, супермаркети, шопинг центрове, бръчки, мезотерапия, анализи, козметични процедури, сто начина за чистене и пържене на риба, които здраво и непоклатимо ме връзваха към собствената ми смъртност като въжета от хромирана стомана. Понякога по време на тези шумни роднински сбирки изпитвах най-огромната вътрешна празнота, която можете да си представите. Собственият ми дразнещ глас звучеше чуждо и отдалеч, обяснявайки какви са най-правилните методи за възпитание на тригодишни деца според Жан Пиаже и Кармилоф-Смит… Изведнъж се запитвах наум: “Какво правиш тук? Какво, по дяволите, правиш тук?!?” Сричките тупваха – тромави и бавни като камъни, влачейки се на милиарди светлинни години след мисълта ми, по начина, по който гравитацията ни спира да полетим.

Подобно на Вълни към стръмен бряг

минутите една зад друга тичат

напред, напред и в шумния си бяг

над пенните си гребени надничат.

(У. Шекспир)

Оставих се на морето да ме покрие, измие, отръсках се от безсмислените разговори като от досадни мухи, които не можеха да ме стигнат – отдолу… После изплувах, като плюех солена вода и облизвах изпръхналите си устни, а сърцето ми бързо туптеше и протестираше, чудейки се дали ще оставя жалката си смъртна черупка да се удави.

Спомням си как, когато бях на 9 години, в ония чудни местенца Китен, Влас и Черноморец, за първи път се осмелих да погледна с маската на татко под водата – и останах удивена и безмълвна пред чудния подводен свят, който се откри пред мен. В него – странно – нямаше заплаха… макар винаги да съм се страхувала от дълбокото… Мога да плувам, но максималното, до което съм стигала, са две дължини на басейна. А в морето ме е страх – все трябва да знам, че мога да стигна дъното под себе си. Иначе се паникьосвам… Но този ден ми беше писнало от всичко. Плувах упорито до малката скала недалеч от брега, като отказвах да мисля за огромни медузи, изтръпване на мускул (нямах в себе си игла), или увиващи се дълги водорасли, които ме задушават в примката си.

Отвреме-навреме правех кратки паузи, за да си почина, като просто цапах над водата кучешката (а в главата ми татко боботеше съветите си: “така, отпусни се, като дъска… без усилие, просто движи ръце без да се мъчиш да загребваш…”). Някак си успявах да се задържа над водата, поемах си дълбоко дъх и продължавах. Разстоянието до скалата, впрочем, не беше голямо, макар когато накрая изпълзях на нея, парещите ми и яростно протестиращи пилешки бицепси да твърдяха друго… Легнах, с издрани ръце и крака (добре, че няма акули да помиришат кръвта по обратния път). По-скоро се проснах под Слънцето без никакъв слънцезащитен фактор и без да ми пука, че солта разваляла косата ми. После се огледах – каква красота, какво могъщество… Ако сте сънували от онези сънища, когато се хвърляш от някоя скала, но вместо да паднеш в бездната с писък успяваш в последния момент да се оттласнеш с пета и да полетиш нагоре, вместо надолу, познавате усещането. Летиш с учудваща лекота, носиш се над гори и планини, правиш лупинги, не си затворен в огромна метална кутия, която тежи няколко хиляди тона, а контролът е изцяло твой. Разчиташ на собственото си тяло, а то е леко, леко – безтегловно… Най-близкото в реалността, което ме е карало да се чувствам така, е гмуркането и изобщо, плацикането в морската вода. Чувствам се ако не безтегловна, то полутегловна . Харесва ми да се нося над водата, като в огромен басейн или нежнозелена плацента. Естествено възвръщане към първичното състояние, когато всичко е сън и блаженство.

Като в една песен на Tarja. “Открих” Tarja и нейната музика едва преди няколко седмици. Дълбоко под повърхността, съм “рок чик” . Не латино-чик, нито диско-чик, нито дори R & B или хаус, макар всички те да ми харесват… Прекрасната песен “Underneath” (“Под повърхността“) на Tarja самичка се разгръщаше в главата ми, докато попивах с очи морето.

 

Underneath

Even in my darkest times

Overcome with worry

Find the comfort in the storm

No reason to be sorry.

Look inside for a place to hide.

All around the faithless wait full of expectations -

They will never see the beauty in the imperfections.

The more I show

The less they know.

Out of reach

Underneath

Learned to breath

Underneath

Something inside of me -

Invisible – turning the fragile

Unbreakable

But they cannot take away

They cannot take away

What I believe

You cannot take away

Cannot take away

What’s underneath.

Every little cut runs deep

Masked in my tomorrow

Bringing wisdom that I need for all the time I borrow

My other side is left behind

Out of reach

Underneath

Learned to breath

Underneath

Something inside of me -

Invisible -

Тurning the fragile

Unbreakable

But they cannot take away

They cannot take away

What I believe.

Слушайте! Тя е като директно изстрелване в стратосферата…

 

Под повърхността

Дори в най-тъмния ми час

обзета от тревожност

откривам спокойствието в бурята

и няма причина за съжаление.

Поглеждам вътре в себе си за място, където да се скрия.

Заобиколена от безверниците, пълни с очаквания.

Те никога няма да “прогледнат” за красотата на несъвършенството…

Колкото повече им показвам,

толкова по-малко е тяхното знание…

Извън обсег съм,

Отдолу.

Научих се да дишам

отдолу.

Нещо вътре в мен -

невидимо -

превръща крехкото

в нечупливо.

Всяка малка драскотина

се врязва дълбоко,

маскирана в моето утре

и носеща мъдрост, от която се нуждая

за цялото време,

което съм взела назаем.

Другата ми “страна”

остава далеч назад.

Извън обсег съм,

Отдолу.

Научих се да дишам

отдолу.

Нещо вътре в мен -

невидимо -

превръща крехкото

в нечупливо.

Но те не могат да ми вземат

Не могат да ми вземат

Това, в което вярвам.

Не могат да ми вземат

Това, което е под повърхността.

Отпуснах се на скалата и вдигнах крака нагоре – бях съвсем сама, поне докъдето поглед се простира и доколкото можех да видя без очила. Нещо заблещука – протегнах ръка с надежда, против волята и здравия ми разум. Разбира се, оказа се усукан станиол. Карък съм – ако друг намери лъщящ предмет, вероятността да се окаже монетка или златно синджирче е поне 50 пъти по-голяма. Но нямаше особено значение. Опитах се да преброя колко пъти се бях навеждала любопитно към пространствата между тротоарните плочки, подмамена от блясъка на нещо, което вместо истинско и стойностно почти неизменно се оказваше боклук. Разочарованието отстъпи място на лека усмивка и неприятно усещане, че някой беше успял да допълзи дори до това свещено, чисто природно място, и да го омърси… Обърнах гръб на брега. Татуираният лъв между лопатките ми (май че е лъвица, защото няма грива) наблюдаваше гордо и мълчаливо разхождащите се по плажа точици и тривиалните им проблеми – “Какво да сготвя?”, “С каква реплика да я забия?”, “Колко да му взема за тойотата?”, “Дали са купили обувките?”, “Има ли оцет вкъщи?”, “Никога повече в този хотел; даже и басейна им не струва, та трябва сега да се квася в мръсното им море…”. Бях се изскубнала за малко, но съвсем скоро щях да се присъединя пак към тях, ако не се удавех по обратния път. Беше странно – все едно имах очи на гърба . Лъвски, жълти очи. Дали биха смутили прокрадващ се нападател? Едва ли.

Съвсем наскоро четох някъде, че да си направиш татуировка било като частично да принесеш тялото си в жертва. Също, можело да се тълкува като начин да докажеш, че имаш власт – поне частична власт – над себе си; ако не над друго, над кожата си. И било абсолютно забранено от религиозна гледна точка да се “самооскверняваш” така. Оставих Лъва да съзерцава отвисоко брега и лениво се загледах в равната шир, тук-там прорязвана от вълнички. Зачудих се дали на Бог би му пукало, че имам татуировка (даже две – засега…), и дали си няма друга, по-сериозна работа? После се замислих за тезиса ми, за супервайзъра ми, за това, че няма преподавателски вид, а прилича по-скоро на герой от “Карибски пирати” – мургав, със сребърна обеца, белоснежна (но малко стряскаща) усмивка и нос, който е бил очевидно чупен няколко пъти. Мисълта ми се прехвърли към Леа, която казва “тутайровка”, и Кало, който сигурно отдавна се е оставил да изгори… Нали не знае къде е плажното мляко? Време беше да напусна скришното си местенце и… изпитах радост, вместо тъга. Май и моите мисли и проблеми бяха тривиални, но някъде там, по брега, щапукаха две златни кюлчета и ме чакаха.

***

Чудя се къде ли пак се е дянала жена ми??? Стоя на брега с неприятно изгоряло лице, защото не мога да намеря крема против изгаряне, и й звъня да я питам къде го е сложила. Звъня непрекъснато на мобилния й, но единственият отговор, който получавам от безличния електронен глас на телефонния оператор, е ‘out of reach’ (“извън обхват”).

How I feel today?

Dark. Domineering. Inconsiderate. Impatient. Bad.

A line in a song by Michael Jackson:

‘Don’t try to understand me, just SIMPLY DO THE THINGS I SAY!’

My evil twin is getting the best of me… and I like it.

In other words, 80% of me feel like a… guy.

‘Love is a feeling.
Give it when I want it,
‘Cause I’m on Fire.
Quench my Desire.
Give it when I want it.
Talk to me, woman.
Give in to me,
Give in to me.

Don’t try to tell me,
Because your words
Just aren’t enough.

I don’t wanna hear it,
Tell it to the Preacher:
“Satisfy the feeling”.

I don’t wanna hear it.
Give it to the Fire’.

Is Peace on Earth Utopia?

- What is the question?

- I don’t know. But Peace is the Answer. Nothing could ever be completed without it. It should be in the beginning, and in the end. If there are only few universal Truths, if there is only ONE absolute universal Truth, then this is it. The importance of Peace on Earth is indisputable, unconditional, unquestionable.

HOW TO OBTAIN WORLD PEACE — STEP ONE:

Connect the world with an open and uncensored channel of communication.

STEP TWO:

‘Peace’ is not equal to elimination of the cultural and individual differences. It is equal to a friendly dialogue, to acceptance of these differences.

Come on... It can't be THAT bad, can it?!? Oh, well. That's getting old.

STEP THREE:

The priniciple ‘an eye for an eye’ would make the whole world blind. Someone has to stop… first. And NOT seek revenge. That’s the hard part. Who will be the wiser?

STEP FOUR:

No matter what you do, never, I repeat, NEVER, trust politicians. They may have been good and decent people… in their former lives, prior to their debut in politics. It’s a dirty, dirty game – by default. And with many different players – if you don’t ‘play along’ and become a part of the ‘team’, you are dead. The only thing they end up being good at, is propaganda - a.k.a. ‘brainwashing’ with one purpose only: to fill their pockets and gain power over the tiny, miserable souls. Even when this is not the case, they always have some ulterior motives which they are not likely to share with their electorate (i.e., you). To periphrase Jane Austen, politicians may talk sentimentally, but they will act rationally. Human nature and mindset are remarkably susceptible to changes as a result of power thirst and increased authority (Milgram, 1963; Zimbardo, 1971). Breaking the equilibrium and giving someone more power is like giving them a gun – whether they will use it or not is a matter of time… and statistics. Experimental psychology says they would – in more than 65% of the cases. As we have daily proof…

This politician is irresistibly charming, I know. But appearance can be deceiving...

STEP FIVE:

Let’s go back to the Title. Is Peace on Earth Utopia? No… as long as there are no humans. But this doesn’t mean we should give up trying. Especially now. And never forget -  Peace doesn’t require ‘Peace Guards’. WTF is that? According to psychological studies, the mere presence of weapons is subconsciously prompting people to use them and raising their adrenaline levels.

She is cute, but the whole idea is absurd. Using 'peace guards' to maintain peace is like using sh*t to wipe your a*s in the toilet. That's the stupidest thing I've ever heard, and I've heard a whole myriad of stupid things in my lifetime so far.

STEP SIX:

Pretty much, that’s it. A bit philosophical. I’ll be 33 in 2 days, my mind refuses to grasp it, it’s beyond comprehension. If I haven’t gained some wisdom at the age when Our Big Friend was crucified, then undoubtedly, I’ll never gain it. Oh, I almost forgot: persuade ‘THEM’ that oil smells bad. Really. It’s not worth it, all the innocent lives taken because of it. The same goes for burqas . Good luck. A solid sense of humour does help when you’re dealing with burqa-fans and oil-lovers. Please, don’t kill the messenger.

UN-birthday me

I am 33!!!

Two of my favorite ladies also celebrated their birthdays on July, 28th

Beatrix Potter (God, I LOVE her books and drawings…)

And Jacqueline Lee Bouvier Kennedy Onassis (God, I LOVE her…)

Today is the third wedding anniversary of one of my bestest friends.

July 28 is the 209th day of the year (210th in leap years) in the Gregorian calendar. There are 156 days remaining until the end of the year…

What happened over the last 365 days?

• I got enrolled in my MSc psychology course.
• Passed all my exams.
• My grandmother had her first flight at the age of 77.
• I made a few new friends and lost one for good.
• Ny daughter turned three.
• My hubby turned 35, my father turned 61, my mother turned 59.
• I got an English driving license and a Registration Certificate.
• I did a study on thought suppression and raised some money for the victims of the Japanese earthquake through BRC.
• I saw Vienna.
• I reunited with some of my best friends in Bulgaria.

What I couldn’t do?

• Failed to help a friend in need, because I felt helpless.
• Did not get involved at the Dept. of Clinical Psychology.
• Missed the opportunity to visit Paris.
• Did not get a research passport.
• Yet to finalise my dissertation…

Which way do I go from here?

CHAPTER FIFTEEN: DOWN THE RABBIT HOLE

ALICE: “Would you tell me, please, which way I ought to go from here?”

CHESHIRE CAT:”That depends a good deal on where you want to get to.”

ALICE:”I don’t much care where…”

CHESHIRE CAT:”Then it doesn’t matter which way you go.”

ALICE:”…so long as I get SOMEWHERE.”

CHESHIRE CAT:”Oh, you’re sure to do that, if only you walk far enough.”

Alice
I wonder if I’ve been changed in the night? Let me think. Was I the same when I got up this morning? I almost think I can remember feeling a little different. But if I’m not the same, the next question is ‘Who in the world am I?’ Ah, that’s the great puzzle!

Alice
Well! I’ve often seen a cat without a grin; but a grin without a cat! It’s the most curious thing I’ve ever seen in my life!

Alice
It would be so nice if something made sense for a change.

[Alice falls down the rabbit hole and her dress poofs up like a parachute]
Alice: Well, after this I should think nothing of falling down stairs.

Alice: I’m sorry I interrupted your birthday party. Thank you.
March Hare: Birthday? My dear child, this is NOT a birthday party.
Mad Hatter: Of course not. This is an UNbirthday party.

MARCH HARE:
A very merry unbirthday to me

MAD HATTER:
To who?

MARCH HARE:
To me

MAD HATTER:
Oh you!

MARCH HARE:
A very merry unbirthday to you

MAD HATTER:
Who, me?

MARCH HARE:
Yes, you!

MAD HATTER:
Oh, me!

MARCH HARE:
Let’s all congratulate us with another cup of tea
A very merry unbirthday to you!

MAD HATTER:
Now, statistics prove, prove that you’ve one birthday

MARCH HARE:
Imagine, just one birthday every year

MAD HATTER:
Ah, but there are three hundred and sixty four unbirthdays!

MARCH HARE:
Precisely why we’re gathered here to cheer

BOTH:
A very merry unbirthday to you, to you

ALICE:
To me?

MAD HATTER:
To you!

Краставиците

Групата разглезени и преситени хора седяха около отрупаната маса и обсъждаха ланшната реколта от краставици, като наблягаха на това колко важно било да се ядат само “органични” зеленчуци. Една дама с много силно позлатени обувки и също така позлатен колан изказа мнение, че било особено критично краставичките да се консумират “току-що откъснати от градината”. За съжаление, не можела да хапне от краставичената салата на масата, защото краставиците й били откъснати предния ден… Поглаждах подгъва на роклята си и си мислех за един човек, болен и обезобразен, принуден от липса на средства да си намали дозата инсулин – за да не огладнява, понеже не може да си позволи да си купува храна толкова често. Тази информация бях изтръгнала почти насила, защото бях груба, безцеремонна и упорита като конска муха. След като часове наред го бях предизвиквала, най-накрая го докарах до крясъци и в гневния си изблик ми каза неща, за които подозирах, но не знаех със сигурност доколко са сериозни.

И така. Чоплех един конец на подгъва си, взирах се овчедушно в препълнените със сложни и изискани ястия чинии, по-голямата част от които щяха да бъдат по-късно поднесени на породисти, загладени кучета, и същевременно си представях как онзи човек седи на тъмно в празната си стая. Едно нещо, наречено “силата на контраста“, ме подтикваше докато съпоставях двете картини, да стана и да захлупя препълнените чинии върху красивите фризури на префърцунените вечерящи, за които “трагедия” беше нарицателно за скучна и сълзлива постановка в театъра. Вместо това, овладях кипежа, усмихнах се благовъзпитано и си взех краставичка, като вътрешно се самопрезирах.

Искам да съм малка

“Искам да съм малка” от Мила Иванова

 

Искам да съм малка. За да ме пускат във ваканция, а не да си пускам отпуска. Искам да съм малка. За да слагам тайно обувките на мама, а не да се състезавам с ЧЕЗ, за да мога да сложа нови обувки. Искам да съм малка. За да ме хващат как крада джанки и …вишни, а не как карам без винетка. Искам да съм малка. За да пея в хόра, а не когато няма хора вкъщи. Искам да съм малка. За да съм оцапана със сладкото на баба, а не с червилото на Барби. Искам да съм малка. За да лепнат пръстите ми от пластелин, а не от кόла маска. Искам да съм малка. За да се преструвам, че вярвам в Дядо Коледа, а не да се преструвам на него. Искам да съм малка. За да откривам вкуса на нещата, а не само консервантите в тях. Искам да съм малка. За да тичам из двор, а не по бягаща пътека. Искам да съм малка. За да си броя стотинките, а не дълговете към кредитните карти. Искам да съм малка. За да скачам на въже и да играя на ластик, а не да прескачам часовете по йога и да си играя с кръвната си захар. Искам да съм малка. За да ме държат за ръка, а не на малкия си пръст. Искам да съм малка. За да имам помощни колелца и да не падам толкова често по пътя. Искам да съм малка. За да съм сигурна, че ще стана много добра в нещо, а не да се крия, понеже не съм много добра в него. Искам да съм малка. За да казвам каквото мисля, а не каквото повелява тактиката. Искам да съм малка. За да се изчервявам отново, а не да се преструвам на отворена мацка с опит и с права, но без чувства. Искам да съм малка. За да имам касичка-прасе, а не личен консултант в банката. Прасето мълчи дори когато го чупиш, а консултантът не млъква и накрая задължително те пречупва. Искам да съм малка. За да закусвам с попара и да обядвам с миш-маш, а не да закусвам с Дюкан и да обядвам с упражнения по дишане. Искам да съм малка. За да зная, че ще „го” срещна, а не да се чудя дали съм „го” срещнала. Искам да съм малка. За да имам приятели, а не приятелски семейства. Искам да съм малка. За да имам време да уча, а не да се уча как да имам повече. И никога да нямам време за нищо. Искам да съм малка. За да правя топчета от сополи, а не трагедия от малко прах в къщата. Искам да съм малка. За да ми се радват, когато сричам или говоря глупости, а не да злорадстват. Искам да съм малка. За да се страхувам само от въшки и кариес, а не от рак и целулит. Искам да съм малка. За да се катеря по дървета, а не по социални стълбици. Искам да съм малка. За да се уча на белú от Пипи Дългото Чорапче, а не на правилни постъпки от Джон Кехоу и Хорхе Букай. Искам да съм малка. За да искам разрешение, а не да се колебая дали разрешението ми е правилно. Искам да съм малка. За да ми казват да обичам родината, а не да ме гонят от нея всячески. Искам да съм малка. За да не знам какво означават думички като „демокрация”, „инфлация”, „радиация”, „суета” и „парабени”, а не да се чудя какво да правя с тях. Искам да съм малка. За да имам рани по коленете и лактите, а не само вътре в мен. Искам да съм малка. За да чета прости неща, а не да се пъна да пиша сложни.   

Всичко беше много по-лесно, когато бях на 3, а не на 33. Единственото изискване беше да си изям кашата, преди да отида да играя в градината.

Cocktail time :)

I am addicted to cocktails. If there is nothing else in the refrigerator, I’d mix tomato juice, vodka, tabasco and celery root to get our family version of ‘Bloody Mary’ . But I prefer summer cocktails…

This slideshow requires JavaScript.

How about you?

Lights

Ellie Goulding… “E” for “English”; “G” for “Gorgeous”…

So much presence, so much magic, so much beauty… Lovely, lovely Ellie.

John

Happy 71st Birthday to an idealistic weirdo, bipolar, peace activist, freak, poet, artist, d-addict, one of the greatest musicians and icons ever born.

I believe in God, but not as one thing, not as an old man in the sky. I believe that what people call God is something in all of us. I believe that what Jesus and Mohammed and Buddha and all the rest said was right. It’s just that the translations have gone wrong. 

I’m not claiming divinity. I’ve never claimed purity of soul. I’ve never claimed to have the answers to life. I only put out songs and answer questions as honestly as I can… But I still believe in peace, love and understanding.

I’m not going to change the way I look or the way I feel to conform to anything. I’ve always been a freak. So I’ve been a freak all my life and I have to live with that, you know. I’m one of those people.

You’re just left with yourself all the time, whatever you do anyway. You’ve got to get down to your own God in your own temple. It’s all down to you, mate.

You don’t need anybody to tell you who you are or what you are. You are what you are!

You either get tired fighting for peace, or you die.

There’s nothing you can know that isn’t known. 

Time you enjoy wasting, was not wasted.

We’ve got this gift of love, but love is like a precious plant. You can’t just accept it and leave it in the cupboard or just think it’s going to get on by itself. You’ve got to keep watering it. You’ve got to really look after it and nurture it.

When you’re drowning, you don’t say ‘I would be incredibly pleased if someone would have the foresight to notice me drowning and come and help me,’ you just scream. 

Will the people in the cheaper seats clap your hands? And the rest of you, if you’ll just rattle your jewelry. 

My role in society, or any artist’s or poet’s role, is to try and express what we all feel. Not to tell people how to feel. Not as a preacher, not as a leader, but as a reflection of us all. 

Our society is run by insane people for insane objectives. I think we’re being run by maniacs for maniacal ends and I think I’m liable to be put away as insane for expressing that. That’s what’s insane about it.

Part of me suspects that I’m a loser, and the other part of me thinks I’m God Almighty.

Jesus was all right, but his disciples were thick and ordinary. It’s them twisting it that ruins it for me.

It doesn’t matter how long my hair is or what colour my skin is or whether I’m a woman or a man.

If being an egomaniac means I believe in what I do and in my art or music, then in that respect you can call me that… I believe in what I do, and I’ll say it. 

If everyone demanded peace instead of another television set, then there’d be peace.

If someone thinks that love and peace is a cliche that must have been left behind in the Sixties, that’s his problem. Love and peace are eternal.

As usual, there is a great woman behind every idiot.

I believe in everything until it’s disproved. So I believe in fairies, the myths, dragons. It all exists, even if it’s in your mind. Who’s to say that dreams and nightmares aren’t as real as the here and now?

Oṃ śānti śānti śānti

Не ме бива хич по “компютърите”, ще знаете. Ужасно много ме мързеше да уча информационни системи едно време, макар за проклетия да ми се налагаше. Намразих ги заради посредствеността на преподавателите ни, пък и този предмет не беше от съществено значение за това, с което исках да се занимавам. Но пък с изненада открих, че много ми допада да прекарвам часове наред, играейки си с графичния дизайн на блога ми и да се ровичкам из “джаджите”. Да си правя всичко сама с разни елементарни “graphic editors”, да си качвам мои си снимки, а фона с езерата, дето го виждате, си е от района, в който живея в момента със семейството ми – Езерният район (Lake District) в Северна Англия. Аз си правих и header-а, banner-а или както там му се вика. Сигурно и това ще си остане просто едно от хобитата ми – без да ми носи материални облаги… заедно с други, като пеенето, писането, рисуването… Като се има предвид, че някои от познатите и приятелите ми (включително братовчед ми) са софтуерни инженери, направо би следвало да потъна в земята от срам, ама… не я знам добре PC и MAC терминологията (не че ме терзае особено).
И така. Да си призная честно, никак не бях очаквала, че ще ме трогне смъртта на този човечец, Стив Джобс, основателят на “Епъл”. Зодия Риби… най-напредналата, най-еволюиралата от всичките 12 в зодиака… Аз съм нетърпелив и избухлив Лъв в пети дом, дневни сили – мъжки (макар че имам асцендент, Марс и Венера в Дева, която е по-женствена и аналитична, и Луна в бавен, твърдоглав Телец, който ме приземява понякога прекалено). Но определено съм далече; седем дома имам да “обиколя”, докато стигна до мъдростта и тихата, но безпогрешна интуитивност на Рибите. А те са най-близко до мистичното, до духовността, до “докосването до отвъдното”, да си го кажем директно.

Майка ми е Риби. Без преувеличение, най-умната и принципна жена, която познавам. Не е особено “вежа” по религиите, обаче . Кaто студентка ми разказва как ходела на църква и палела едновременно свещи за живи и за умрели, не на отделните за това места… Докато един ден една баба й посочила грешката. Но всичко това малко спря да е релевантно, защото преди около петилетка тя много се запали по будизма, започна да ми цитира разни автори, които аз, ревностната християнка, отхвърлях веднага и с насмешка. И даже непрекъснато повтарях, че се е “чалнала” с нейните езотерични вярвания. Пък уж е практичен лекар-интернист, в отделението й всяка седмица се гътва някой след години на хемодиализа.

Още преди това пък, най-добрият ми приятел от студентските години (следваше Информационни Системи и Технологии във Варненското МЕИ ) взе, че си изхвърли компютъра и мебелите, пусна си дълга коса и брада, с които съвсем (иронично ) заприлича на Исус от старите икони в комплект с кротките му, леко налудничави ясно-сини очи, започна да спи на пода, да пee “Харе Кришна” , стана будист и еко-активист и замина за Индия и Тибет… Това са малко (прекрасни) снимки от личния му архив (Здравец, моля те, не ме убивай; нали си спомняш, че ти ми разреши най-официално да ги кача. “Официалното” се състоеше в: “Ами публикувай, какво да те правя…” )

Мен нещо леко започна да ме човърка.

Еeeх… времената се променят. Вчера отидох с дъщеря ми до един детски кът за игра с лек мирис на мухъл в дъждовния градец, в който живеем. И – представете си – докато чаках доста яките мами с дребоси да се изнижат през вратата, видях на стената обява: “Срещи с медиум всяка сряда. Донесете снимка на ваш близък мъртвец“. Те ти булка, Спасовден, дето се вика. Сега я сколасахме. Да не знаеш да се смееш ли, да плачеш ли! Но ми хрумна как хората в мъката и отчаянието си се залавят като удавник за сламка за всяка мъничка, макар и въображаема, утеха… Пък точно до тази обява имаше покана за… клас по будизъм, на 18.10.2011. И такааа…. Не знам точно как се разщракаха мъдрите джаджи в главата ми, но подобно на лениво стадо слонове, мислите ми зашаваха с опашки и се усетих, че разсъждавам над това как да отида на този урок по будизъм и додето дъщеря ми се возеше на една леко ръждясала въртележка с кончета, аз вече планирах първата си медитация.
Прибрах се вкъщи и – какво съвпадение – попаднах на текста по-долу, публикуван от някой на име Живко Живков, който цитирам тук… Защото, с цялото ми уважение към Живко, реших да го копирам и в моя блог – зелено, скрито островче, където си е моето “царство” .

И такаааа. Стив, Стив. Докъде стигнахме. Да те копирам аз тебе не заради програмните ти продукти и изобретенията ти (по отношение на които съм била винаги покъртително незаинтересована и невежа -  когато съпругът ми предложи да ми купи iPhone за рожденния ми ден, му казах, че няма смисъл да ми купува нещо, което ще счупя така или иначе за по-малко от месец и няма да използвам дори две трети от “екстрите” му, и вместо това продължих да си ползвам стария телефон, а парите дадохме на един човек, който имаше по-голяма нужда от тях в момента), ами заради жизнената ти философия и заради това, че ми пусна мухата за будизма… Речта, дето я “залепвам” по-долу, добре я каза, пич. Почивай в мир! 

Слагам си шапка, за да мога публично да ти я сваля. Амин! Или, по-точно, Oṃ śānti śānti śānti.

Тази реч е изнесена от изпълнителния директор на Apple и Pixar Animation Стив Джобс през 2005 година пред дипломиращите се студенти от Университета Станфорд и както самият Стив Джобс казва, в нея не се говори за нищо особено – просто три истории от неговия живот.
Речта обаче определено е “нещо особено”… It’s your turn, Steve:

Чест за мен е да бъда с вас днес на церемонията по дипломиране на един от най-добрите университети в света. Ако трябва да съм честен, така и не завърших колеж… и това тук е най-близката ми среща с дипломиране от университет.

Днес искам да ви разкажа три истории от моя живот. Това е.

Нищо особено. Просто три истории.

Първата история е за свързване на точките.

Отпаднах от Рийд Колидж след първите шест месеца, но останах в университета като прекъснал още около 18 месеца преди окончателно да напусна. Защо все пак напуснах?

Всичко започна още преди да се родя. Билогичната ми майка била млада, неомъжена, токущо завършваща студентка и решила да ме остави за осиновяване. Имала огромното желание да бъда осиновен от вишисти, така че всичко било уредено, за да бъда осиновен от адвокат и съпругата му. Освен, че при раждането ми, те решили, че всъщност искат момиче. И така, моите родители, които били в списъка с чакащите, получили обаждане посреднощ с въпрос: “Имаме неочаквано бебе – момченце, искате ли го?”. Те казали: “Разбира се!”. Биологичната ми майка разбрала по-късно, че майка ми никога не е завършила колеж и че баща ми не е завършил гимназия. Тя отказала да подпише опоследните документи по осиновяването. Омекнала едва няколко месеца по-късно, когато родителите ми обещали, че някой ден ще отида в колеж.

Това бе началото на живота ми.

И 17 години по-късно, отидох в колеж. Но наивно избрах колеж, който беше почти толкова скъп, колкото е Станфорд. И всички спестявания на работническото ми семейство отиваха за обучението ми в колеж. След 6 месеца вече не можех да видя ползата от това. Нямах идея какво искам да правя с живота си и никаква идея, как колежа щеше да ми помогне да го разбера. И ето ме, харчещ всичките пари, които родителите ми са спестявали през целия си живот. Така че, реших да напусна, надявайки се, че всичко ще бъде наред.

Тогава си беше страшничко, но гледайки назад, това бе едно от най-добрите решения в живота ми. От момента, в който напуснах можех да спра да ходя на задължителните занимания, които не ме интересуваха и да започна да ходя на тези, които ми изглеждаха далеч по-интересни.

Не всичко беше романтично.

Нямах стая в общежитието, така че спях на пода в стаите на мои приятели. Връщах бутилки от Кока-кола за 5-цента депозит, за да имам с какво да си купя храна. Ходех по 11 километра през целия град всяка неделя вечер, за да ям хубава храна в храма Харе Кришна, поне веднъж в седмицата. Обичах го. Много от нещата, на които връхлетях, следвайки интуицията и любопитството си, впоследствие се оказаха безценни.

Нека ви дам един пример: По нова време колежа Рийд предлагаше, може би най-добрия курс по калиграфия в страната. В целия район на колежа, всеки постер, всеки етикет на всяко чекмедже беше красиво ръчно калиграфирано. Понеже бях прекъснал и понеже не трябваше да ходя на обикновените часове реших да отида на курс по калиграфия, за да се науча как се прави. Научих за шрифтовете Шериф и Сан Шериф, за варирането с разстояние между отделните букви, за това какво прави добрата типография – добра. Беше красиво, запомнящо се, артистично-изтънчено, по начин, който науката не може да улови. Беше очарователно.

Нищо от това нямаше дори и надежда за някакво практическо приложение в живота ми. Но 10 години по-късно, когато създавахме първия Макинтош, си спомних за всичко. И го внедрихме в Мак-а. Това бе първият компютър с красива типография. Ако не бях отишъл на точно този курс в колежа, Мак-ът никога нямаше да има разнообразни шрифтове или пропорционално разпределени шрифтове.

И след като Windows просто изкопира Мак, най-вероятно никой човек или компютър нямаше да ги има. Ако не бях прекъсвал, никога нямаше да отида в калиграфския клас и персоналните компютри можеха да останат без чудесната типография, която сега имат.

Разбира се беше невъзможно да свържа точките гледайки напред, докато бях в колежа. Но бе много по-ясно, гледайки назад 10 години по-късно. И пак, не можете да свържете точките, гледайки напред, можете да ги свържете само гледайки назад.

Трябва да вярвате, че в бъдеще точките някак си ще се свържат. Трябва да вярвате в нещо! Инстинктите си, съдбата, живота, кармата, или в каквото и да е. Защото вярата, че точките ще се свържат някъде по пътя ще ви даде увереността да следвате сърцето си, дори когато ви вкара извън утъпкания път. И точно това ще ви направи различни.

Втората история е за любовта и загубата.

Бях щастливец – разбрах рано какво обичам да правя. Уоз и аз стартирахме “Епъл” в гаража на родителите ми, когато бях на 20. Работихме здраво и за 10 години Епъл се разрастна от нас двамата в гаража до компания оценявана на над 2 милиарда долара и с над 4000 работника. Преди година бяхме пуснали на пазара най-доброто ни творение Макинтош. Аз тъкмо бях станал на 30. И тогава ме уволниха.

Как може да те уволнят от компания, която си основал?

Ами, когато Епъл се разрастна, наехме някой, за който мислех, че има таланта да управлява компанията заедно с мен. За първата година и нещо нещата вървяха добре. Но след това възгледите ни за бъдещето започнаха да се разклоняват и в края на краищата имахме срив. Когато това се случи, бордът на директорите ни застана на негова страна. И така на 30 години ме изгониха. И то ме изгониха публично. Всичко, за което се бях борил през целия си живот, си беше отишло. И бе опустошително.

Няколко месеца не знаех какво да правя. Чувствах, че съм предал предишната генерация предприемачи, че съм предал щафетата, така както ми беше предадена и на мен. Срещнах се с Дейвид Пакард и Боб Нойс. И се опитах да им се извиня, че се издъних така лошо. Аз бях публичен провал и дори си мислех да избягам от Долината /Силициевата долина/, но нещо започна бавно да ме възражда – все още обичах това, което правех.

Промяната на ситуацията в Епъл не промени това ни най-малко.

Бях нежелан, но все още влюбен.

И реших да започна отначало.

Тогава не го осъзнавах, но се оказа, че това, че ме уволниха от Епъл, бе най-хубавото, което можеше да ми се случи. Тежестта на това да си успял бе заменена от лекотата отново да бъдеш начинаещ, все по-малко сигурен в каквото и да било. Това ми даде свободата да навляза в един от най-креативните периоди на живота ми. През следващите пет години стартирах компания, наречена NeXT, друга компания, наречена Пиксар и се влюбих в невероятна жена, която щеше да стане моя съпруга. Пиксар направи първият компютърно-анимиран филм “Играта на играчките” и сега е най-успешното студио за анимация в света. При невероятно развитие на обстоятелствата Епъл закупи NeXT и аз се върнах в Епъл и технологията, която разработихме в NeXT сега е в основата на ренесанса в Епъл. Лорийн и аз имахме чудесно семейство заедно. Почти съм сигурен, че нито едно от тези неща нямаше да се случи, ако не ме бяха уволнили от Епъл. Беше отвратително лекарство, но мисля, че пациентът се нуждаеше от него.

Понякога живота те удря с тухла по главата.

Не губете надежда.

Убеден съм, че единственото нещо, което ме накара да продължа бе това, че обичах това, което правех. Трябва да откриете какво обичате. Това се отнася за работата ви, така както се отнася и за любовта. Работата ще заема голяма част от живота ви и единственият начин да бъдете наистина удоволетворени е да правите това, което вярвате, че е чудесна работа. И единственият начин да вършите чудесна работа е да обичате това, което правите. Ако все още не сте го открили, продължавайте да търсите. И не се задоволявайте с нищо друго! Както винаги сърцето ви ще ви подскаже, когато сте го намерили. И като при всяко голямо приятелство, ще става все по-добре и по-добре с течение на времето.

Така че продължавайте да търсите! Не се задоволявайте с нищо друго!

Третата ми история е за смъртта.

Когато бях на 17 прочетох цитат, който звучеше така: “Ако живееш всеки ден като да е последен, почти сигурно е, че някой ден ще се окажеш прав”. Направи ми впечатление и от тогава през последните 33 години всяка сутрин се гледам в огледалото и се питам: “Ако днес е последния ден в живота ми, бих ли направил това, което ще направя днес?”. И когато отговора е “Не”, за прекалено много дни напред знам, че трябва да променя нещо. Да запомня, че скоро ще умра бе най-важния инструмент, с който се сблъсках за да ми помогне да взема най-важните решения в живота. Защото почти всичко – всички външни очаквания, цялата гордост, целият страх от затруднения или неуспех – всички тези неща отпадат пред лицето на смъртта, оставяйки само най-важните неща. Да знаеш, че ще умреш е най-добрият начин, който ми е познат, да избегнеш капана на мисълта, че имаш нещо за губене. Вече си гол. Няма причина да не последваш сърцето си.

Преди година ми бе поставена диагноза – рак.

Сканираха ме в 7,30 часа сутринта и ясно се видя тумор в панкреаса ми. Дори не знаех какво е панкреас. Докторите казаха, че това почти сигурно е нелечима форма на рак и че не трябва да очаквам да живея повече от 3 до 6 месеца. Докторът ме посъветва да отида вкъщи и да си подкарам нещата, което на докторски код означаваше да се приготвя да умра. Означаваше да се опиташ да кажеш всичко на децата си. Мислил си си, че имаш 10 години за да го направиш – сега вече имаш няколко месеца. Означаваше да се убедиш, че всичко е подготвено така, че да е максимално лесно за семейството ти. Означаваше да се сбогуваш. Живях с тази диагноза цял ден. По-късно вечерта ми направиха биопсия, при което ми завряха ендоскоп в гърлото, през стомаха и червата ми, сложиха игла в панкреаса ми и взеха няколко клетки от тумора. Бях упоен, но жена ми, която беше там, ми каза, че когато погледнали клетките под микроскоп, докторите се разплакали – оказало се, че имам рядка форма на панкреасен рак, която се лекувала чрез операция. Направиха ми операцията и слава богу сега съм наред.

Това беше най-близката ми среща със смъртта и се надявам да остане най-близката такава за още няколко десетилетия. След като го преживях, мога да кажа с по-голяма увереност, че смъртта е полезна, но чисто интелектуална концепция.

Никой не иска да умре.

Дори хората, които искат да отидат в рая не искат да умират за да стигнат там. И все пак всички сме се запътили към смъртта. Никой не е избягал от нея.

Така е, защото трябва да е така. Защото смъртта е най-вероятно най-доброто изобретение на живота. Тя е агента на промяната на Живота. Прочиства старите за да направи път на новите. Сега вие сте новите, но някой ден, не след дълго, вие ще сте старите и ще ви прочистят. Съжалявам, че съм така драматичен, но е така.

Времето ви е ограничено, така че не го хабете в живеене на нечий чужд живот. Не бъдете пленници на догмата – което е да живеете с резултатите от мисленето на други хора. Не се оставяйте шума от чуждото мнение да заглуши вътрешния ви глас. И което е най-важно, имайте куража да преследвате сърцето си и интуицията си. Те някак си вече знаят какво наистина искате да се случи.

Всичко останало е второстепенно.

Когато бях млад имаше невероятна публикация, наречена “Каталог на цялата земя”. Това бе една от библиите на моята генерация. Беше създадена от момче на име Стюарт Бранд, недалеч от тук, в парка Менло. Той и вдъхна живот с поетичния си допир. Бе края на 60-те, преди персоналните компютри и преди компютърната обработка, така че бе направена с помощта на пишеща машина, ножици и фотоапарати Полароид. Беше нещо като Гугъл на хартия, 35 години преди да се появи Гугъл. Бе идейна, преливаща с изящни инструменти и чудесна галантерия. Стюарт и неговия тим издадоха няколко броя на “Каталог на цялата земя”. Тогава, когато извървя пътя си, издадоха последния брой.

Беше средата на 70-те и аз бях на вашата възраст. На задната корица на последния им брой имаше снимка на селски път, рано сутринта. Път, на който можете да се намерите, пътувайки на автостоп, ако сте толкова авантюристични. Под снимката имаше надпис: “Останете гладни. Останете безразсъдни”.

Това бе прощалното им послание.

Останете гладни. Останете безразсъдни.

Винаги съм си го пожелавал.

И сега, когато завършвате, за да започнете нещо ново, ви го пожелавам и на вас.

Останете гладни. Останете безразсъдни.

Благодаря на всички ви.

Не просто ябълка, а цял плодов коктейл: think different.

22-ри октомври…

И отново е 22-ри октомври… днес моят блог навършва три години! Честит рожден ден, упорито toddler-че! През последните 1095 дни, общият брой посещения на блога ми е 26537, или 24.23 средно на ден. С други думи, на всеки час е имало поне едно посещение на “Езерни мисли”.

По този повод, мисля да сляза да закуся и да пийна кафе. 

Courage from Leo women (1)

Ten quotes from J. K. Rowling (born on 31 July, 1965 in Yate, Gloucestershire, UK)

Failure meant a stripping away of the inessential. I stopped pretending to myself that I was anything other than what I was, and began to direct all my energy to finishing the only work that mattered to me. Had I really succeeded at anything else, I might never have found the determination to succeed in the one area where I truly belonged. I was set free, because my greatest fear had been realized, and I was still alive, and I still had a daughter whom I adored, and I had an old typewriter, and a big idea. And so rock bottom became a solid foundation on which I rebuilt my life.

***

Nobody who has ever experienced the reality of poverty could say “it’s not the money, it’s the message“. When your flat has been broken into, and you cannot afford a locksmith, it is the money. When you are two pence short of a tin of baked beans, and your child is hungry, it is the money. When you find yourself contemplating shoplifting to get nappies, it is the money.

***

If you want to know what a man’s like, take a good look at how he treats his inferiors, not his equals.

***

We’ve all got both light and dark inside us. What matters is the part we choose to act on. That’s who we really are.

***

Words are, in my not so humble opinion, our most inexhaustible source of magic.

***

Cinderella? Snow White?… What’s that? An illness?

***

People find it far easier to forgive others for being wrong than being right.

***

Indifference and neglect often do much more damage than outright dislike.

***

“Hello, Harry” said George, beaming at him. “We thought we heard your dulcet tones”. “You don’t want to bottle up your anger like that, Harry, let it all out,” said Fred, also beaming. “There might be a couple of people fifty miles away who didn’t hear you”.

***

Once again you’ve put your keen and penetrating mind to the task and, as usual, come to the wrong conclusion!

Courage from Leo women (2)

Ten quotes from Madonna (born on 16 August, 1958 in Bay City, Michigan, USA)

• To me, the whole process of being a brush stroke in someone else’s painting is a little difficult.

• Everyone probably thinks that I’m a raving nymphomaniac, that I have an insatiable sexual appetite, when the truth is I’d rather read a book… In everyday life I am quiet and reserved, not the “housekeeper type” but cool and relaxed.

• A lot of people are afraid to say what they want. That’s why they don’t get what they want. 

• I laugh at myself. I don’t take myself completely seriously. I think that’s another quality that people have to hold on to… you have to laugh, especially at yourself.

• Just because I’ve taken my clothes off in public doesn’t mean that I’ve revealed every inch of my soul.

• Sometimes I look back at myself and remember things I used to say, or my hairstyle, and I cringe… Ever since my daughter was born, I feel the fleetingness of time. And I don’t want to waste it on getting the perfect lip color.

• I think my biggest flaw is my insecurity. I’m terribly insecure. I’m plagued with insecurities 24/7.

 

• Not only does society suffer from racism and sexism but it also suffers from ageism. Once you reach a certain age you’re not allowed to be adventurous, you’re not allowed to be sexual. I mean, is there a rule? Are you supposed to just die?

 

• I’m not a feminist, I’m a humanist. I’m a workaholic. I have insomnia. And I’m a control freak. That’s why I’m not married. Who could stand me?

• I’ve always wanted to be taller. I feel like a shrimp, but that’s the way it goes.

A Little Princess

Once upon a time, when I was a little girl, one of my mother’s friends came home. She saw that I was watching a mini series on the TV, called ‘A Little Princess’ and kindly smiled.

- Why are your hands dirty, Deni? – she asked me.

I was embarassed and blushed, staring at the carpet.

- Do you know, when I was little, I used to make my own brand of perfume. – She continued, as if nothing had happened and she had never noticed the black spots on my hands… – I used to mix vanilla, water and hand sanitizer, then squeeze an orange and add some of the juice in the strange tincture. Then I applied the ‘perfume’ on the skin of my wrists and behind my ears. My friends at school were marveling at the unique and weird but pleasant scent. They were asking whether it was French… I was only smiling secretively, not revealing the ingredients.

She made a pause.

- Even then, I already knew that I wanted to invent things myself. My friends were under the impression that I was a princess or some sort of a magician, casting spells.

I gazed at her, my eyes as large as sausages.

She started laughing. Then added, more seriously:

- I know that you like to play boyish games. Your mother says you are a bit wild, but… Inside, always be a Princess. Like her. – and she pointed at the screen.

I took her advice. At least, I tried… Sometimes, I failed. Sometimes, I was triumphantly successful. It was like a battle between my own two ‘ingredients’: hopeless romanticism and bitter sarcasm. The only magical component that could unite them was ever elusive. Was it compassion? Was it experience? Was it love? Was it knowledge?… I did not know. The important thing was, on the whole, I did start feeling something, hurting my forehead – whether it was a little tiara made of gold or thorns, or both, I didn’t ask. But then, even red roses have thorns…

Each time I felt I was about to forget what ‘being a princess’ encompassed, I read and re-read the book, and listened to the audio-version, and watched the TV series again… They did resemble more a theatrical performance. But the language, the manners, the play were nothing as compared to the expression of Sara Crew, the little heroine.

***

Frances Hodgson Burnett wrote A Little Princess, which centers around Sara Crewe. She comes from India, and is thrust into a boarding school in Victorian-era England. In true melodramatic style, her fortunes are seriously altered, leaving her a starving slave in the attic. Here are a few quotes from ‘A Little Princess’.

• “Whatever comes,” she said, “cannot alter one thing. If I am a princess in rags and tatters, I can be a princess inside. It would be easy to be a princess if I were dressed in cloth of gold, but it is a great deal more of a triumph to be one all the time when no one knows it.”

• “When you will not fly into a passion, people know you are stronger than they are, because you are strong enough to hold in your rage, and they are not, and they say stupid things they wish they hadn’t said afterward. There’s nothing so strong as rage, except what makes you hold it in – that’s stronger. It’s a good thing not to answer your enemies.”

• “If nature has made you for a giver, your hands are born open, and so is your heart; and though there may be times when your hands are empty, your heart is always full, and you can give things out of that-warm things, kind things, sweet things-help and comfort and laughter-and sometimes kind laughter is the best help of all.”

• “Never did she find anything so difficult as to keep herself from losing her temper when she was suddenly disturbed while absorbed in a book. People who are fond of books know the feeling of irritation which sweeps over them at such a moment. The temptation to be unreasonable and snappish is one not easy to manage.”

• “Perhaps to be able to learn things quickly isn’t everything. To be kind to others is worth a great deal more… Lots of clever people have done harm and have been wicked.”

• “Everything’s a story – You are a story -I am a story.”

• “Somehow, something always happens just before things get to the very worst. It is as if Magic did it. If I could only just remember that always. The worse thing never quite comes.”

• “I don’t like it, papa,” she said. “But then I dare say soldiers – even brave ones – don’t really like going into battle.”

• “She looked into the staring glass eyes and complacent face of the doll, and suddenly a sort of heartbroken rage seized her. She lifted her little savage hand and knocked Emily off the chair, bursting into a passion of sobbing- Sara who never cried.”

• “What you have to do with your mind, when your body is miserable, is to make it think of something else.”

• “Perhaps you can feel if you can’t hear. Perhaps kind thoughts reach people somehow, even through windows and doors and walls. Perhaps you feel a little warm and comforted.”

Ай, лъвю!

Този пост е специално посветен на Техни Величества, Представителите на Зодия Лъв.

Дами и Господа (те си се знаят кои са , особено двама от тях, които много обичам),

Красноречието не ми достига, за да опиша колко много Ви се възхищавам. Вашето благородство, смелост, постоянство, присъствие на духа в трудни моменти, проклет инат, лека, но забавна склонност към драматизиране и театралничене, както и лоялността ви, защитническата ви жилка, силният ви гняв, непоколебимо изразен при всяка проява на явна несправедливост към по-слабите и онеправданите, детинските ви изблици на нежност и мъркане, фактът, че вие сте измислили игрите, само за да побеждавате в тях – като се почне от фехтовката и се стигне до изкуството да флиртуваме умело и с чар – да не забравяме и страховитият ви рев… Абе, с две думи, УНИКАЛНОСТТА ВИ, са пословични. Няма друг знак като Лъва, и толкоз. Никого не имитира, ами имитират него. Мен, включително. Хе-хе. Използвам момента деликатно да натъртя, че ако някой се осмели да ми “гепи” текстовете и да ги копира, без да упомене името ми, ще се шамаросваме – по лъвски.

Но днес съм в страхотно настроение и твърде благо разположение на духа, за да се бия… Сигурно ще успеят да ми го развалят до края на деня, ама ще се постарая да го задържа колкото се може по-дълго.

Обикновено двама представители на зодия Лъв на едно място стават много, но никой не може да разбере толкова добре чувствата на един Лъв, колкото, ами, друг Лъв. Короновани особи сме все пак, както казва Линда Гудман . А сега, време е да се подиграем със себе си и – съвсем мъничко – да се изчеткаме по лъскавата козина. За да има… баланс.
Два весели, астрологични портрета – за отскок. Леко карикатурни… Ай ЛЪВ дем!

Кой каза, че трябва да бъда килимче за пода?!?

Лъвовете просто ЗНАЯТ, че са готини!

Имаше няколко интересни израза, които подозирам, че Лъвове са ги “coin”-нали: “След мен – и потоп“; “За мен – върха, за другите, другото“; “Аз имам скромни изисквания – искам само най-доброто“.  За последния съм сигурна, че е на Оскар Уайлд, който е зодия Везни, но бас държа, че асцендента му е Лъв . В редиците на “Големите Котки” са и Жаклин Бувие Кенеди Онасис (позната като “Джаки О” и родена на 28.07. ), Наполеон Бонапарт, Бенито Мусолини, Мадона, Шон Пен, Мата Хари, Карл Густав Юнг, Алфред Хичкок, Бил Клинтън, Моника Люински, Сандра Бълок, Станли Кубрик, Уитни Хюстън, Робърт Редфорд, Робърт Де Ниро, Нийл Армстронг, Луис Армстронг, Пърси Биш Шели, Хенри Форд, Елизабет – кралицата-майка, Елиас Канети (който е роден в Русе!), Дж. К. Роулинг, Мелани Грифит, Антонио Бандерас, Арнолд Шварценегер, Дженифър Лопес, Джон Голсуърти, Коко Шанел, Дъстин Хофман, Бен Афлек, Емили Бронте, Зелда Фицджералд, Фидел Кастро, Мик Джагър… Не, не мога да ги изброя всичките. Астронавти, актьори, филмови режисьори, писатели, психоаналитици, политици, диктатори, аристократи, бизнес-дами и бизнесмени, промискуитетни танцьорки-тайни агентки, джаз музиканти… Едно ги обединява: луди и уникални по своему, всеки от тях (за да използваме станалия вече банален израз на Паулу Коелю) се опитва да “преследва своята Лична Легенда“. Но един се откроява. Един е… над всички. Кой? Отговорът – поне за мен – е “образът на Лъва Аслан от “Хрониките на Нарния” на Клайв Стейпълс Луис. Той е върхът на еволюцията за този знак: Символ на Добротата, Силата, Смелостта и Саможертвата… но и Свободолюбивостта, и зачитането на чуждото право на избор. Аслан идва и си заминава, следвайки своя вътрешен барометър за добро и зло, своето собствено чувство за справедливост, неподчинено на изискванията и условностите. Той е… мъдър. Най-вече в това, че се е научил да не натрапва мъдростта си на никого. И това, драги ми Приятели, Посестрими и Побратими, е най-големият урок за нас, Лъвовете. Да преодолeeм “комплекса на спасителя” там, където спасение от нас не чакат. Да не се хвърляме урбулешката да вадим горещите кестени от огъня, които може би някой е хвърлил там, за да станат вечеря за… друг. Но много се оплетох в алегории. Типичните лъвчета са по-директни и я карат раз-праз през просото, право към целта. Щом веднъж престанем неканени да се изживяваме като “спасители”, току-виж товар се свлякъл от и без това изгърбените ни плещи и ще можем да “чуем” – и да се отзовем – на повик, дошъл от много други страни, където наистина желаят помощта ни. За да се издигне един Лъв над примитивността, за да бъде “първокласен” джентълмен или дама, трябва да съумee да направи тази най-трудна за нас стъпка… But have patience; ненапразно Слънцето е управляващата ни планета – всъщност, звезда… Единствената Звезда в Слънчевата система – поне засега, де . Ахилесовата ни пета е, разбира се, суетата. И не се самозалъгвайте, тя далеч не се изразява само в това да се съзерцаваме възхитено в огледалото както оранжевата котка по-горе… Има по-сложни видове суета, като например нуждата да се чувстваме необходими… Друго. Струва ми се, че искаме прекалено много неща – и се натискаме навсякъде “да огрeeм”, а не е възможно просто да се разкъсаме (в моя случай поне е така). Интересни са ни толкова много неща, така криволичим по пътя си, искаме да пробваме ново амплоа, нов коктейл, нова храна, нова игра – само ако имаме шанс да победим, разбира се; иначе изобщо не се “цаним” да участваме . Имаше една стара, английска поговорка: “Любопитството уби котката”. Е, представете си ЛЮБОПИТСТВО от какъв калибър е нужно, за да убие ТОЛКОВА голяма КОТКА???
Ето така си направих и нова визитна картичка:

Aдрес: бликаща многопосочност.
Интереси: Слънца и Пеперуди.

Много и пъстри, и хвърчащи все напред и нагоре, като живо, одушевено, крилато поточе от позитивна енергия.

"...My soul is painted like the wings of butterflies..."

Косата ми отново е буйна. Отново ми пада в очите. Беше приятно да съм “късокоска”, но има нещо особено, гордо, чисто и волно в това вятърът да вee лъвската ти грива. Някак си съм “повече аз”, във всеки косъм и във всеки нокът. Буквално “ме има” повече. Лъвовете ще ме разберат… Чувството е подобно на това да четеш в стаята си някоя от приказките за Нарния и Аслан, с чаша топъл шоколад в ръка, до теб – любим човек, а вятърът да “фучи” романтично навън – предвестник на първата зимна виелица.

***

Клайв Стейпълс Луис
“Лъвът, вещицата и дрешникът“

— Аслан ли? — каза господин Бобър. — Нима не знаете? Той е кралят. Той е господарят на цялата гора, но не е често тук, както разбирате. Не е бил по мое време, нито по времето на баща ми. Но до нас достигна новината, че той се е върнал. В този миг се намира в Нарния. Той ще се разправи хубаво с Бялата вещица. И той, а не вие, ще спаси господин Тумн.

— Няма ли тя да превърне и него в камък? — попита Едмънд.

— Господ да те поживи, сине Адамов, как можеш да говориш така! — отговори господин Бобър, като избухна в смях. — Него да превърне в камък! Най-многото, което тя може да стори, и повече от това, което очаквам аз от нея, е да се удържи на краката си и да го погледне в лицето. Не, не. Той ще сложи всичко в ред, както е казано в една стара песен от нашия край:

Лошото добро ще стане,

щом Аслан пред нас застане.

Изреве ли страховито,

ще ни свършат и бедите,

разлюлей ли буйни гриви,

зимата ще си отива.

Своите зъби щом оголи,

ще настъпи светла пролет.

— Всичко ще разберете, като го видите.

— Ще го видим ли? — попита Сузан.

— Да, дъще Евина, нали затова ви доведох тук. Ще ви заведа до мястото, където ще го срещнете — каза господин Бобър.

— А той, той човек ли е? — попита Луси.

— Аслан да е човек? — отвърна господин Бобър строго. — Разбира се, че не. Нали ви казвам, че той е кралят на гората и синът на Великия император отвъд морето. Нима не знаете кой е господарят на животните? Аслан е лъв, Лъвът, Великият лъв.

— О-о-о! — каза Сузан. — А аз си помислих, че е човек. Безопасен ли е? Срещата с лъв ще ме направи доста неспокойна!

— Положително, мила, не грешиш — каза госпожа Бобър. — Ако има някой, който може да се изправи пред Аслан, без да му треперят краката, той е или ненадминат храбрец, или пък просто глупак.

— Значи Аслан не е безопасен? — попита Луси.

— Безопасен ли? — каза господин Бобър. — Не чувате ли какво ви обяснява госпожа Бобър. Кой твърди, че е безопасен? Разбира се, че не е безопасен. Но той е добър. Той е кралят, казвам ви.

— С нетърпение чакам да го видя — каза Питър, — та макар и да се изплаша, когато настъпи решителният момент.

— Правилно, сине Адамов! — каза господин Бобър, като удари с лапа по масата, така че чашите и чиниите издрънчаха.

Монолог в колата – 1

(Авторски права върху текста: мои)

Запали двигателя и той тихо изръмжа. Предното стъкло беше запотено отвътре. Пусна климатика на най-ниската степен, обозначена със “снежинка”, и потърка измръзналите си ръце.

- Хайде, миличка! Бонбоно шоколадова… да завием.

Навикът да приказва на колата все едно беше дъщеря й определено се затвърждаваше с всяко поредно впускане в шарения, напевно бръмчащ поток по околовръстното. Даде мигач и зави, като с една ръка държеше кормилото, а с другата нагласяше огледалото за задно виждане. Косата й падаше в очите. Отметна я с бързо движение, опитвайки се да следи какво става отляво и отдясно, докато влизаше в кръговото.
Странно, колко много и колко бързо свикна с колата. Познаваше шумовете й, склонността й да “залита” леко настрани с предната, дясна гума, удоволствието, с което се спускаше стръвно като доберман с развети уши и пламтящи, весели очи, по нанадолнището… Харесваше й да кара. Призна тази истина мълчаливо пред себе си, което малко пращаше по дяволите екологичните й убеждения.
Обеща си най-тържествено да слезе пеш до центъра… следващия път.
За толкова малък, периферен град, движението беше ужасно натоварено. Радваше се в момента, че не е в Лондон, където хората изпадаха в депресия от трафика и се чудеха дали ще оживеят до следващото излизане.

- Да, ама гроздето е кисело… – Промърмори полугласно.

За какво щеше да е днешният й… хм… монолог в колата?
Да. Знаеше за какво.

- Имала ли си понякога едно такова странно усещане, че знаеш нещо и ти е малко неудобно, защото усещаш, че е редно да го кажеш, а не бива?… Мдааа. И аз имам такъв проблем. Знам нещо за някого, което би обяснило голяма част от проблемите му; знам го също така, както знам, че имам 5 пръста на лявата ръка, бемка на коляното и белег на долната устна. Но “курсът” на поведение е стриктно да си мълча.

Стигна до трите големи супермаркета, зави покрай бензиностанцията и си избра най-лесното за паркиране място, като закова колата точно в средата между четирите отсечки на един от белите правоъгълници.

- Официално потвърдено е: аз съм шибан перфекционист. Ха е посмял да каже после някой, че жените не били съвестни шофьори.

Сложи лоста на “П”, вдигна ръчната спирачка и изключи двигателя.
Перфекционистка беше. Не й харесваше да топи цветя във вази, които някога са били чупени на парчета и после – лепени, като мястото на “шевовете” си личи отдалеч, напомняйки кърпено мини-чудовище на Франкенщайн.

Всеки с проблема си

Младеж попитал баба си:
- Бабо, къде са онези хапчета, на чиято опаковка пише LSD?
- Абе, не ме занимавай с глупости, я виж в кухнята какви динозаври има! – отговорила му тя.

Да, всичко е относително… Но проблемите на един може да са много по-тясно свързани с проблемите на друг, отколкото двете страни предполагат.

Изводът? Пазете си “забранените” хапченца на труднодостъпно място и проверявайте сегиз-тогиз кой е бъркал в аптечката ви, преди да защъкат динозаври из съзнанието, кухнята или цялата ви къща.

За свободата на словото

Разбира се, никога не се страхувайте да изразявате собственото си мнение. Но ако съотношението между вашите телесни пропорции и тези на противниковия пес е 1:10 в негова полза… уверете се, че имате подкрепление.

Женски слабости

Днес най-после си спомних, че отвреме-навреме трябва да се държа като жена и си купих три чифта обувки и две миниполи.

Изследване на магазини “Дебенхамс” уж показало, че британките носят минижупи до 40-годишна възраст, а преди 20 години малко жени се осмелявали да носят минижуп след 33-годишна възраст.

О, я да си гледат работата!

A Tribute to Freddie Mercury

Empty spaces – what are we living for?
Abandoned places – I guess we know the score.
On and on, does anybody know what we are looking for…
Another hero, another mindless crime
Behind the curtain, in the pantomime
Hold the line, does anybody want to take it anymore?
The show must go on,
The show must go on
Inside my heart is breaking
My make-up may be flaking
But my smile still stays on.
Whatever happens, I’ll leave it all to chance
Another heartache, another failed romance.
On and on, does anybody know what we are living for?
I guess I’m learning, I must be warmer now.
I’ll soon be turning, round the corner now.
Outside the dawn is breaking
But inside in the dark I’m aching to be free.
The show must go on
The show must go on
Inside my heart is breaking
My make-up may be flaking
But my smile still stays on
My soul is painted like the wings of butterflies.
Fairytales of yesterday will grow but never die.
I can fly – my friends!
The show must go on
The show must go on
I’ll face it with a grin,
I’m never giving in
On – with the show -
I’ll top the bill, I’ll overkill
I have to find the will to carry on
On with the -
On with the show -
The show must go on…

Mark Twain’s 176th birthday

Born as Samuel Langhorne Clemens, he is better known by his pen name Mark Twain…

A banker is a fellow who lends you his umbrella when the sun is shining, but wants it back the minute it begins to rain.
A man’s character may be learned from the adjectives which he habitually uses in conversation.
A person with a new idea is a crank until the idea succeeds.
Always acknowledge a fault. This will throw those in authority off their guard and give you an opportunity to commit more.
Always do right. This will gratify some people and astonish the rest.
Age is an issue of mind over matter. If you don’t mind, it doesn’t matter.
Anger is an acid that can do more harm to the vessel in which it is stored than to anything on which it is poured.
Be careful about reading health books. You may die of a misprint.
Be careless in your dress if you will, but keep a tidy soul.
Buy land, they’re not making it anymore.
Clothes make the man. Naked people have little or no influence on society.
Courage is resistance to fear, mastery of fear – not absence of fear.
Don’t go around saying the world owes you a living. The world owes you nothing. It was here first.
Drag your thoughts away from your troubles… by the ears, by the heels, or any other way you can manage it.
Grief can take care of itself, but to get the full value of a joy you must have somebody to divide it with.
Habit is habit and not to be flung out of the window by any man, but coaxed downstairs a step at a time.
I can live for two months on a good compliment.
I have been through some terrible things in my life, some of which actually happened.
I have never let my schooling interfere with my education.
I was gratified to be able to answer promptly. I said I don’t know.
If you tell the truth you don’t have to remember anything.
It is better to deserve honors and not have them than to have them and not to deserve them.
It is better to keep your mouth closed and let people think you are a fool than to open it and remove all doubt.
It is curious that physical courage should be so common in the world and moral courage so rare.
It usually takes more than three weeks to prepare a good impromptu speech.
Keep away from people who try to belittle your ambitions. Small people always do that, but the really great make you feel that you, too, can become great.
Let us so live that when we come to die even the undertaker will be sorry.
Life would be infinitely happier if we could only be born at the age of eighty and gradually approach eighteen.
Many a small thing has been made large by the right kind of advertising.
Name the greatest of all inventors. Accident.
The best way to cheer yourself is to try to cheer someone else up.
The human race has one really effective weapon, and that is laughter.
The man who doesn’t read good books has no advantage over the man who can’t read them.
Time cools, time clarifies; no mood can be maintained quite unaltered through the course of hours.
When in doubt, tell the truth.

Лицето на насилието или обратната страна на Луната

Аз съм човекът

Аз съм човекът, когото тормозеше като малък
Аз съм човекът, който ти изглеждаше жалък
Аз съм човекът, който те отвращаваше
Аз съм човекът, на когото се подиграваше
Аз съм човекът, който седеше самотен
Аз съм човекът, който върви към дома неохотно
Аз съм човекът, когото плашеше до смърт всеки ден
Аз съм човекът, който стоеше безмълвен, смутен
Аз съм човекът, който носи болка в очите си
Аз съм човекът, който винаги крие сълзите си
Аз съм човекът, който живя в страх и насилие толкова време
Аз съм човекът, разрушен от това бреме
Аз съм човекът, който се давеше в презрение
Аз съм човекът, който проклинаше свойто рождение
Аз съм човекът, когото мачкаше за забавление
Аз съм човекът – от твоето поколение
Аз съм човекът, чието име не знаеш
Аз съм човекът, за когото нехаеш.
Ти мислиш, че е готино да си свиреп,
Но и аз съм Човек – като теб.

(Превод: Влади Фиданова)

Текстът в оригинал:

I am the person you bullied at school
I am the person who didn’t know how to be cool
I am the person that you alienated
I am the person you ridiculed and hated
I am the person you scared everyday
I am the person who had nothing to say
I am the person with hurt in his eyes
I am the person you never saw cry
I am the person living alone with his fears
I am the person destroyed by her peers
I am the person who drowned in your scorn
I am the person who wished she hadn’t been born
I am the person you destroyed for ‘fun’
I am the person, but not the only one
I am the person whose name you don’t know
I am the person who just can’t let go
You think bullying makes you cool
But I am a person too, just like you… 

Стихотворението по-горе е на Лора Граймс – 14-годишно момиче от Бристъл, Великобритания, което се самоубива, след като е системно малтретирано в училище от свои връстници. В предсмъртното си писмо оставя това стихотворение, което моли да бъде прочетено на погребението му.

Това стихотворение и историята на Лора се превръщат в основа на кампанията “Училище без насилие”.

Днес прочетох в българската преса как 16-годишен ученик от столична гимназия бил жестоко пребит от свои връстници и в резултат от нанесения побой загубил бъбрека и далака си. За нападението не е имало (поне изяснена) причина. Момчетата – “насилниците” и “жертвата” – дори не са се познавали. Едно от момчетата е било задържано за причиняване на тежка телесна повреда. В иззетия му личен компютър полицаите откриват разговори в Skype и статуси във Facebook, в които той гордо споделя постъпката си…

Нека се замислим за евентуалните му “мотиви”. На първо място, личностният фактор.

Адорно е описал ситуативни черти на авторитарната личност през 1950-те. Най-вече, ниска степен на емпатия, ниска степен на алтруизъм, висока степен на макиавелизъм, нарцисизъм, СИЛНО и подчертано възхищение към авторитети и хора с висок, обществен статус; към институции и установени рамки… Ниска способност за формулиране на собствено мнение, следване на един или друг модел, почти пълна неспособност да се поддържат трайни и близки приятелства в резултат на дълбоко вкоренен страх от критика и “нехаресване”, дефрагментирана представа за себе си и болезнено ниска самооценка, която стремежа към агресия и подчинение на “по-слабия” умело прикрива… Повечето “училищни хулигани” и насилници имат висок резултат на подобни тестове от ранна юношеска възраст. Агресията може да бъде както психологическа (вербална/словесна и невербална/несловесна), така и физическа (“кютек”…), а най-често е комбинация между двете. Ключов момент е също така думата “СИТУАТИВНИ”.

С което стигаме и до втория “фактор” – социалната среда.

Не искам да откривам топлата вода тука… Ясно е, че само и единствено в подходяща среда и при подходящи обстоятелства насилието процъфтява. С така наречените ‘bullies’ в училищата трябва да се работи. Трябва да се започне от тях и родителите им – семейна терапия. Иначе нормална среда едва ли ще има… Не смятам обаче, че ще се случи – дано да греша.

Лично аз намирам за най-страшен факта, че побойникът се е гордеел, че заради него момчето е загубило далака и бъбрека си. Колко “сбъркан” и напълно “опериран от съвест” трябва да си, за да го оповестиш като нещо, достойно за възхищение? Човек няма нужда да мисли много, за да отговори на този въпрос.

Разбира се, генетичните и социални фактори действат “в комбина” – както е с почти всичко останало. “Nature versus nurture” дебатът вече не съществува. Но и обществените нагласи влияят. Те не биха променили агресивното му поведение и едва ли биха предотвратили побоя… Но ако се страхуваше от изолация, “заклеймяване” или санкции, нямаше да се фука какво е направил във фейсбук post factum. Такова поведение просто се счита за “яко” или поне не много извън нормата, и се одобрява в неговата социална и възрастова група. Смята се за “мъжкарско” или друга подобна дивотия. Гордост е да се реагира на постъпката му не с възмущение и неодобрение, а напротив – да не се показва съчувствие към жертвата като признак на “сила”. Защо? Подобни изкривени представи в никакъв случай не произлизат само от семейната среда на насилника… Те са си резултат от деформираното и неособено адекватно разграничаване на едно цяло общество между “добро” и “зло”, от което той се ръководи.

Един малко силен пример: Абу Грейб. Затворническите гардове едва ли биха се хвалили как са малтретирали затворници, ако не са получавали редовно поощрителни писма от началството си за това.

Красивото отвън, изключително грозно "отвътре" лице на Американската "демокрация" в Абу Грейб

Както казах, насилниците нямат силно изразено собствено мнение. Те подражават на който или каквото приемат за “авторитет” в момента. Ако началникът им каже: ‘good boy!’, бият и се фукат. Ако им каже ‘badly done!’, пак бият… но се крият. И има вероятност да го правят по-малко. Често самите те са били жертва на насилие от родители и/ли настойници… разочароващите новини са, че далеч невинаги. Така че, не можем непременно да ги оправдаем с това. Като изключим екстремните случаи, да си насилник или не е често въпрос само и единствено на… личен избор.

Но едва ли има смисъл да се разпростирам повече. Така наречените мои “приятели” във Фейсбук предпочитат да играят игрички, да гледат клипчета и да си разменят красиви честитки за рожденни дни. В това, само по себе си, няма нищо лошо. И аз обичам да гледам и публикувам красиви снимки – мои и на детето ми… Но защо да се ограничаваме само с това, когато Луната има и ДРУГА, тъмна страна? Когато в палитрата ни има и други цветове освен бебешко-розово и секси-червено? Да затваряме очите си пред очевидното ЗЛО…

Но… Разбирам ги. Поведението им е повече от естествено. Всички имаме склонност да подтискаме неприятните спомени. Само дето те малко може да ни издебнат в гръб в един момент, и да ни атакуват, когато не ги очакваме. Естествено, ако собственото им дете се върне от училище със синини и с разкъсани дрехи, тогава ще го приемат като “гръм, паднал от ясно небе“, ще изреват и ще последва напълно безсмисленият въпрос без отговор: “ама защо стана така?!?”. Ми, щото той проблема си е бил там от много време и си е седял, огромен като слон в килер, ама на хората им е било изгодно да се правят, че не го забелязват… докато слонът не ги е настъпил с доста тежкото си стъпало.

Какво предлагам? Само ДВЕ, съвсем прости (на хартия… т.е., на екран) неща:

1. Да има повече добре подготвени психолози в училищата, които да идентифицират отрано проблема и да викат (поне на срещи и разговори) учениците с подобно поведение и родителите им;

2. Да се организират повече беседи, поне в часа на класния ръководител (съществува ли такова животно още? Поне по наше време го имаше…). Повече маркетинг да има на обществени кампании за… рекламиране на Доброто, просоциално поведение. Да се направи Доброто “супер-мега-яко”… Да се поставят “булитата” в пълна изолация. Да е отново на мода да помагаш, да се бориш за обществено-полезни (или просто човечни) каузи… Да си мил с децата в неравностойно положение, да отстъпваш мястото си на възрастните и болни хора в трамвая, да си доволен, защото си превел инвалид по пешеходната пътека, защото си дал солети на просяка…

Да почнем оттам. В момента уча дъщеря ми да си дава старите дрешки на едно кашонче, което ще замине за Африка. Дали някой ден ще “хареса” статус на поредния “готин лъжерицар” – побойник, който се е похвалил в следващата “тренди” социална мрежа как е пребил дете…?

Може би трябваше да озаглавя този пост “СИМВОЛИЧНАТА СИЛА НА СОЛЕТАТА”. Хората често я подценяват. А за разлика от насилието, Добротата има толкова много и различни лица… Понякога неочаквани.

Лично творчество в три “фази”

“…Душата ми е оцветена като крилца на пеперуда…”

“…По мекия килим на моя блян
Ти мина със ботуши подковани…”

ПРЕДЧУВСТВИЕ

(преди 15 г.)

Някой ден ще Те срещна. Предчувствам го, вярвам го, зная.

Някой ден ще прогледна – и ще видя Съдбата си в Теб.

Някой ден ще обичам – без потайност, в разюздана крайност

Без изкусност и чувство, че ставам луксозен предмет.

ЧУВСТВО

Погледна ме.

Сякаш

Електрическа мълния

Ме разсече на две.

Сведох поглед смутено.

Буйна кръв затуптя

И изби по страните ми.

Пламнал факел, издигнат високо.

РЕШЕНИЕ

В лицето ми силно се удря и пада дъжда,

и ледени капки по мигли и вежди оставя.

Но няма на моето “аз” да отвърна с лъжа.

И няма чрез пошлост да търся изменчива слава.

Променя се вятъра; подло издебва ме в гръб.

За него значение има как свършва играта,

а не дали ти, или аз, или те, или друг

ще играем почтено, ще спазим докрай правилата.

Решил е да брули гърба ми, да плиска дъжда.

Да мокри ботушите с мътна вода, тротоарна.

Но няма да спра, да сведа непокорна глава.

На моето име “зора” аз напук ще съм вярна.

The sexiest guy on Earth is coming back to his hometown…

…London.

Rob in ‘Water for Elephants’:

Honestly… how can ONLY one Person be so f**cking GORGEOUS?!? It must be because he’s English. The unique combination of gentlemanly behaviour, wit, irony and pure sexiness. He’s… unreal. Like a Work of Art.

And not only the way he looks… it’s the way he acts. His presence. His depth. His charm. His humble smile. He’s just… oh, I am going to hyperventilate . Forget the whole stupid ‘Twilight’ saga – he’s so much more talented than that, not to mention looks more masculine without the vampire attire & make-up…

Wearing his favourite T-shirt as an anti-sl*t protective device ?!?

Pride & Prejudice Revisited

I can’t believe that most Englishmen of my acquaintance don’t know much about their own, most famous authors. Basically, I have to… ‘educate’ them!

Well, Jane Austen’s recipe for a good novel is easy:

1. Rural setting of some sort;

2. A strong, female ‘lead’;

3. A second, weaker or flawed female character (as a contrast/background for the main heroine);

4. A distant female friend or relative of the lead;

5. A good man who is for some reason: a) behaving badly in the first chapters, but gradually improving later on; b) disguised; c) angry, or d) engaged elsewhere;

6. A bad man, who is charming but also shallow, vain and fickle (to oppose the strong, leading male hero), and who usually seduces/elopes with/cheats/leads on in some other way the weaker, ‘supporting’ female character;

7. A ridiculous or not fully functioning parental figure (or figureS);

8. Plenty of sarcasm;

9. Even more witty dialogue;

10. Laughing in the face of Nobility;

11. Wedding bells and ‘lived happily ever-after’.

Jane Austen, P&P, Five Favourite Quotes:

“A lady’s imagination is very rapid; it jumps from admiration to love, from love to matrimony, in a moment.”

“My good opinion once lost, is lost forever.”

“The more I see of the world, the more am I dissatisfied with it; and every day confirms my belief of the inconsistency of all human characters, and of the little dependence that can be placed on the appearance of either merit or sense.”

“It is very often nothing but our own vanity that deceives us.”

“You’re mistaken, Mr. Darcy. The mode of your declaration merely spared me any concern I might have felt in refusing you, had you behaved in a more gentleman-like manner. You could not have made me the offer of your hand in any possible way that would have tempted me to accept it. Almost from the earliest moments of our acquaintance, your manners impressed me with the fullest belief of your arrogance, your conceit and your selfish disdain for the feelings of others. I had not known you a month before I felt you were the last man in the world whom I could ever marry!” -Elizabeth Bennet.

Забравените (а може би несъществуващи) дефиниции

На Джени от Дейндж

Обикновените приятели никога не ме виждат да плача.

Истинските приятели имат рамо, подгизнало от сълзите ми.

Обикновените приятели не знаят малкото име на най-близкия ми човек, нито прякора ми.

Истинските приятели имат номера на телефона ми в тефтерчетата си.

Обикновените приятели носят бутилка вино на купоните, които правя.

Истинските приятели идват по-рано, за да ми помогнат в подготовката и остават до късно, за да ми помогнат в почистването.

Обикновените приятели се сърдят, когато им звъня, след като са си легнали.

Истинските приятели питат, защо ми е отнело толкова време да им позвъня.

Обикновените приятели се стремят да говорят за моите проблеми.

Истинските приятели се стремят да ми помогнат да се справя с проблемите си.

Обикновените приятели гадаят за моите любовни истории.

Истинските приятели знаят толкова много подробности, че ако не бяха истински, можеха да ме шантажират с това.

Обикновените приятели, когато ме посещават, се държат като гости.

Истинските приятели отварят хладилника и се обслужват сами.

Обикновените приятели мислят, че с приятелството ни е свършено, когато имаме разногласия.

Истинските приятели знаят, че няма истинско приятелство, ако не сме имали разногласия.

Обикновените приятели очакват винаги да съм до тях, когато имат нужда от мен.

Истинските приятели винаги са до мен, когато имам нужда от тях.

ПЕСНИЧКА ЗА ПРИЯТЕЛЯ (Н. Йорданов)

И дори да си богат,
и прочут, и знатен –
страшно е на този свят
да си без приятел.
С четири очи света
по- добре се гледа
и е двойна радостта
в битка и победа.
В дни на болка или скръб
нищо страшно няма,
щом с приятеля на гръб
носите ги двама.
Ако е в немилост той –
сам и изоставен –
няма ли да влезеш в бой,
даже и неравен?
Няма ли да отречеш
титли и успехи?
Няма ли да му дадеш
своите доспехи?
Че макар да си богат,
и прочут, и знатен –
страшно е на този свят
да си без приятел.

ПЕСЕН ЗА ПРИЯТЕЛСТВОТО (В. Петров)

Казва се “приятел пръв”,

но защо е той такъв?

Затова, че пръв полита

в огъня да те спаси,

пръв и без да се запита

прав ли си или не си.

Пръв за теб леда пролазва,

пръв за теб пролива кръв,

ето, затова се казва,

че приятелят е пръв.

Не мога да повярвам на собствения си, глупав идеализъм. Чудя се колко още приятелства трябва тотално да “рухнат”, за да се убедя най-после, че такова “жувотно” не съществува? Че хората са жалка, непостоянна и завистлива пасмина негодници, и само чакат да ти забият нож в гърба? But I digress. Това генерализиране е може би пресилено…

Преди точно 14 години, най-добрата ми приятелка в гимназията ми спаси живота. Изхвръкна след мен, оставяйки всичките си вещи, разхвърляни по чина, който бяхме делили 5 години… рискува гнева на математичката – отдавна вече не между живите, за да върви след мен по средата на шосето, между профучаващите коли… когато временно беше спряло да ми пука от каквото и да било.
Да. Приятелство съществува. Поне аз трябва да вярвам в това… Просто е толкова ужасно рядко срещащо се, че трябва много да го пазиш и поливаш – и да се грижиш много за него… А аз? Направих ли го? Не. Отделях ценно време и разпилявах енергията си за други, а онези, МАЛЦИНАТА ИСТИНСКИ… ще ги намеря отново.

Dark Side Vs. Bright Side

SOMETIMES I AM AS PEACEFUL AS A LADYBIRD…

 

…OTHER TIMES I FEEL LIKE A ‘BAD A*S’… AND WISH I COULD KICK A*S, BUT I CAN’T… 

GOD, SHE’S HOTTTTTTTT…….

 

FEELS LIKE A KICK IN THE TEETH…

Калинката

Калинката – най-прекрасното животинче/насекомче на Земята.

 В блога ми така като гледам, доста са се разпъплили…

Като мънички, живи рубинчета на черни точки.

Искам тая мъдрост да ти кажа:
Не нарочно. Просто ей така.
Запомни я, че е много важна:
Калинката пусни на свобода!

 

Притчата за мравката я знаеш,
път и сторва, който е Човек.
А калинката? Тя бъдеще чертае.
На добрия сочи пътя лек…

 

А на онзи, който в шепи здраво
стиска беззащитната душа,
тя мълчи. Повярвай ми, със право.
Той отнема чужда свобода.

Затова калинка щом притихне
уморена върху твоята ръка,
разтвори си пръстите да литне
и пусни я ти, на свобода.

Нея също вкъщи я очакват.
И калинката си има собствен дом.
Добрината знам, че е прекрасна,
ако се извършва мълчешком…

(автор: Валентин Йорданов)

Обувките – 2

(Авторски права върху текста: мои. Всяка прилика с действителни лица и събития е неслучайна).

Link към Първа Част

Излезе от колата. На паркинга нямаше много хора. Вятърът се процеждаше между колите и почти мило я блъскаше между лопатките, докато се измъкваше.

На улицата светофарът светна зелено и тик-такащата сигнализираща система за слепите се включи. Пресече бежешком. Първата й стъпка на отсрещния тротоар съвпадна с биенето на големия, градски часовник.

Малка светлинка привлече очите й. Идваше от близкия магазин. На витрината му, между три коледни снежинки от стиропор и два оклюмали елена с големи носове, блестяха Обувките. Червените обувки. С най-прекрасния, лачен и ягодов цвят, от който не можеш да отлепиш очи. Като в онази зловеща, едноименна Андерсенова приказка.

Имало едно време едно момиченце, което си направило червени обувки от стари парцали. То много си ги харесвало, макар да били смешни и недодялани. Нямало залък да сложи в устата си, но щастливо припкало по пътя в самоделните си червени обувки. Тогава минала една златна каляска и спряла до него. В нея седяла възрастна, богата дама, която му предложила да се качи и да стопли измръзналите си крака. Момиченцето с благодарност се съгласило. Възрастната дама предложила да се грижи за него, защото си нямала свои деца. Купила му нови дрехи, няколко чифта обувки, а неговите парцалени червени обувки помолила да изгори. Момиченцето с леко бодване в сърцето наблюдавало как изгарят обувките му в огъня, но не направило опит да я спре. Веднъж на път за църквата то видяло на витрината на един магазин най-прекрасните червени обувки на света. Продавачът казал, че били “само за танци”. Момиченцето не можело да спре да мисли за тях. Един войник с червена брада (разбира се, Дяволът – предрешен) го убедил да ги купи. То излъгало благодетелката си, че му трябват пари за черни обувки и се сдобило със скандалните танцувални пантофки. И о, чудо! Крачетата му сами затанцували и не можели вече да спрат.

Ден и нощ, момиченцето танцувало и танцувало, и танцувало… без да може да ги свали от краката си. Те били като залепнали. Изтощено, полу-мъртво от умора, глад и недоспиване, от непрестанното въртене, което превърнало малкото му телце в скелет, то накрая дотанцувало последния си танц до къщата на градския палач и го помолило да го освободи от дяволските омагьосани обувки, като му отсече краката.

Разбира се, поуката от тази ужасна, сурова и моралистка приказка не й даваше да спи много нощи, след като й я бяха прочели. Но не я терзаеше толкова дори краят и трагичното осакатяване на момиченцето, “задето продало душата си на дявола”… а загубата на онзи, първия чифт парцалени червени обувки. Плод на собствените усилия, захвърлен с лекота…

След секунда колебание, влезе в магазина. Коледното звънче весело звънна. Продавачката с пластмасов бадж “Стейси” залепи на тънките си устни дежурна, служебна усмивка, макар да говореше с гаджето си по телефона.

- Аз… искам да пробвам онези обувки, на витрината. Онези… червените. Ще може ли? – плахо попита.

- Разбира се! – с охота продавачката разбута снежинките и елените, и заучено й смигна – това е последният ни чифт! Изложихме го, защото е най-малкият номер.

Тя реципрочно и послушно отвърна на усмивката. Обувките залепнаха на краката й по начин, по който не беше подозирала, че е възможно.

Стейси с почуда каза:

- Ама вие наистина имате много малки крачета. Не смятах, че ще ви станат.

Да. Ставаха й. Часовникът пак тежко отброи дванайсет и четвърт, и се почувства почти като Пепеляшка.

След което я обхвана необясним страх, че няма да може да свали обувките от краката си и че вместо да пристъпи към вратата, ще затанцува… Минутите забързаха. Стопиха се някъде между стелажите и касата в сгъстяващия се сумрак навън, и тя се върна назад, много назад във времето, в една подобна, зимна вечер…

***

Студените, стоманено-сиви очи на Хелън се взираха в нейните.

- Не знам какво имаш предвид ТИ под “евтини дънки”. – процеди еднакво студеният, предвзет глас. – За теб това може да са дънки под 40 лева. За мен са под 60…

Гледаше нагоре към слабото, аристократично бледо и издължено лице, обградено от дискретно изрусени къдрици. Собствената й коса беше дива, рошава и тъмна. И често й служеше като добро прикритие, особено когато не искаше Хелън да види изражението й.

Работното време отдавна беше свършило и Хелън губеше търпение. Защо я занимаваше тази нейна нова колежка,  дето й се падаше и нещо като подчинена… но не съвсем, което я вбесяваше?

В офиса имаше още двама: красива, тъмнокоса млада жена, която се казваше Дейзи и поетично-влюбено гледаше също така красивия, тъмнокос мъж с табелка “Програмен мениджър – Отдел Икономика, Ник”. Дейзи беше чаровна, но слабохарактерна и обичаше да се изживява като нещо средно между онеправдана жертва и “la femme fatale”. Ник имаше правилни черти и високо чело, които надутата му самовлюбеност обезценяваше. Той възприемаше жените като его-ресурс и се интересуваше от тях дотолкова, доколкото те се интересуваха от него и му отделяха нужното внимание. Те му бяха необходими както дрогата е необходима на наркоман, но качествата им само ги правеха по-луксозни, взаимозаменяеми негови “огледала”, поддържащи изкуствено високата му самооценка.

Тя се подсмихна. Беше забелязала, че Ник почти винаги оставя вратата на офисната тоалетна притворена. Сякаш го беше страх да се затвори сам с изражението си, да не би случайно да види проблясък на покварената си начупена душа в минута, немаскирана от постоянния, пригласящ хор клакьорки и съчувстващи почитателки. Дейзи изпърха с мигли и въздъхна тежко и въжделейно, поглеждайки “явно-но-наужким-скришно” към Ник.

Беше й толкова омръзнало от това, а и студеният поглед на Хелън започваше да й дотежава. Измъкна се от офиса с няколко унизителни, подхвърлени като кокал на куче реплики на изпроводяк (“да ти извикам ли “евтино” такси?”) и за пореден път си обеща, че ще си намери нова работа.

Навън я посрещнаха танцуващите предпразнично снежинки. Скорошната, неопетнена от кал и жълти петна с (предимно) кучешки произход пъртина скриптеше и хрущеше леко под ботушите й, още неотъпкана. Беше забравила шала си, но не й се връщаше в офиса. Само при мисълта завъртя пресилено очи. Уви шията в косата си и си вдигна качулката. Вървеше почти бодро – и малко гладно, носейки се към ресторанта “Златното пиле”, където я чакаше един човек, който не беше Той, но беше мил и тя още не беше намерила сили да го отблъсне и да му каже, че при нея “нещата не стоят точно така”.

И тогава, малко преди да завие зад ъгъла, я повика един тих глас. Дръпна я като тънък, но здрав конец, увит около крачето на пиле.

- Извинете… ще можете ли да ми дадете 50 стотинки? Само 50 стотинки…

Този толкова познат, толкова чуван припев по трамваи, кьошета и дори ресторанти, прозвуча различно в притихналата, предпразнична вечер. Нямаше хора на улицата. Можеше спокойно възрастната женица, която беше проговорила, да не е сама, а да е предводител – или член-примамка – на някоя софийска банда…

Но въпреки това тя се спря. Раздразни се от собствената си мекушавост. Погледна старицата. Нищо особено – сребристи коси, очила, много вехто палтенце… Нямаше забрадка. Стоеше пред нея гологлава.

- Нямам стотинки, госпожо. Аз… наистина нямам.

Обърна се и тъкмо направи решително крачка в обратната посока, когато долетя едно отчаяно:

- Моля ви. Българка съм.

Спря се. За втори път. “О, по дяволите!” Изруга мислено. “Защо не мога просто да я отрежа, просто…”. Почти против волята си и като бягащата от горящите Содом и Гомор съпруга на Лот, се обърна. Женицата хич нямаше застрашителен вид. Фигурата й беше прегърбена и – с лека жал си призна – изглеждаше доста безпомощна и самотна, открояваща се на фона на снега, осветен от двете улични лампи. Кой ли я беше накарал да излезе да проси тази вечер? И с каква ли цел? Пиене? Хазарт? Цигари?… Ами ако беше наистина сама и гладна… Знаеше, че вече мислено се е предала, така че за какво да го протака?

Върна се. Извади от портмонето си доста повече от прословутата 50-стотинкова монетка.

- Благодаря ви. – прошепна жената, но понеже изобщо не искаше да се разкисва повече, нито да си признае, че я беше трогнало (и изплашило малко) това “българка съм”… недоизказаното ” а не съм…”, което всеки би си помислил, отново понечи да й обърне гръб. Но погледът й попадна на гледка, по-страшна от студените, стоманеносиви Хелънови очи, по-празна от тъмните дупки на лицата на Ник и Дейзи… Просякинята нямаше чорапи. По-точно, чорап. Стоеше си там на снега, обута в нещо като домашни пантофи… и само с един, смешно свлечен, чорап. А другият й крак беше посинял. И бос. Нещо я задави. Защо изведнъж се сети за баба си?

И съвсем по бабешки, този път жената не й заговори на “ви”. Нито я нарече “госпожице”, а тихо, просто каза:

- Пази се, чеденце.

Пази се, чеденце. На колко ли още други го беше казвала, за да ги “подкупи”, на колко ли…

Не можеше, нито искаше да мисли. Вървеше напред към спирката, като насън влезе в трамвая, като насън слезе след заветните си шест спирки и продължи по тротоара, докато стигна до своя вход. Във входа дълго и леко блъска главата си в една от пощенските кутии, представяйки си самодоволните лица на Хелън, Ник и Дейзи пред препълнените им с: а) вегански салати; б) джолани; в) кисело мляко с мюсли и мед хладилници.

А там някъде, една стара, сбръчкана и премръзнала ръка стискаше нейните нажежени до бяло от болка монети.

***

– Е, ще ги купите ли?

Сепна се.

–Моля?

– Обувките… мислите ли наистина да ги купите?

Професионалната любезност в очите на Стейси беше отстъпила място на леко недоумение, което се колебаеше дали да не прерастне в дистанцирана враждебност.

Обувките! Прекрасните, червени обувки, които бяха просто родени за нейните крака! Колко ли дълго беше стояла с тях, “пътувайки” назад във времето и спомняйки си босия крак в онази зимна нощ?

Сигурно той отдавна спеше под земята…

- Не. Не, няма да ги купя, съжалявам. Промених си мнението. Аз… вече имам червени обувки.

And so this is Christmas…

…and what have you done?

Well…

1. 40 days ago got my First Class Honours MSc Degree in Psychology (my third academic and first scientific degree)…

2. 40 hours ago landed in Newcastle from Tenerife, Spain…

3. 24 hours ago received the Hottest job offer I’ve had so far… LSTM, WHO and Bill Gates Foundation do not fit in the category of ‘someone you can easily say ‘no’ to’…

4. 20 hours ago survived a Fire…

5. 14 hours ago, in Liverpool…

6. 5 hours ago, back home…

7. 5 minutes ago… Singing along…

 

And yet… all I can think of is Kathrin Stockett’s book… ‘THE HELP’.

It made me cry, laugh hysterically and cry some more like only three other books have: ‘One Flew Over the Cuckoo’s Nest’, ’To Kill a Mockingbird’ and ‘The Master and Margarita’.

 

 

 

“Once upon a time they was two girls,” I say. “one girl had black skin, one girl had white.”
Mae Mobley look up at me. She listening.
“Little colored girl say to little white girl, ‘How come your skin be so pale?’ White girl say, ‘I don’t know. How come your skin be so black? What you think that mean?’
“But neither one a them little girls knew. So little white girl say, ‘Well, let’s see. You got hair, I got hair.’”I gives Mae Mobley a little tousle on her head.
“Little colored girl say ‘I got a nose, you got a nose.’”I gives her little snout a tweak. She got to reach up and do the same to me.
“Little white girl say, ‘I got toes, you got toes.’ And I do the little thing with her toes, but she can’t get to mine cause I got my white work shoes on.
“‘So we’s the same. Just a different color’, say that little colored girl. The little white girl she agreed and they was friends. The End.”
Baby Girl just look at me. Law, that was a sorry story if I ever heard one. Wasn’t even no plot to it. But Mae Mobley, she smile and say, “Tell it again.”
― Kathryn Stockett, The Help

 

“Write about what disturbs you, particularly if it bothers no one else.”
― Kathryn Stockett, The Help

 

“I want to yell so loud that Baby Girl can hear me that dirty ain’t a color…” and neither is it age, nationality, religion, gender… All them lines, they only in our heads…

 

And now… I have an announcement to make: Beatles’ song ‘HELP!’ has been driving me mad for the past 8 days… along with John Lennon’s voice. I can’t believe how husky it is and how much I like his performance in this video…

 

Help, I need somebody,
Help, but not just anybody,
Help, you know I need someone,
Help!

 

When I was younger, so much younger than today,
I never needed anybody’s help in anyway.
But now these days are gone, I’m not so self assured,
Now I find I’ve changed my mind, I’ve opened up the DOORS.

 

 

The other three ‘beetles’ look like schoolboys, but he is hot as hell – junkie or not, as blind as a bat or not . Once a poet, always a poet. Hard to change it, man…

Yep. It’s official. I am crazy… but in a good way – at least I hope so.

 

Merry Christmas. 

Happy New Year 2012!

 

I marvel at the snow.
It sparkles - warm and cold,
And turns my lashes into melting icicles.
 
A whisper – soft and low -
Glides on the icy road,
Restores my balance like a tiny bicycle.
 
I’m safe, I’m not amiss.

On course now, not adrift.
A snowflake reconnected all my particles.

 

This slideshow requires JavaScript.

“How to lose a Leo”: my very own 10 commandments :)

If you want to get rid of a Leo, just follow these simple steps (“10 commandments”):

1. Constantly push them, don’t respect their boundaries and burden them with too many conditions.

2. Lie, be fickle and unreliable, etc.: i.e. do whatever it takes to lose their trust.

3. Be as rude as you want, but don’t apologise.

4. Never (or falsely) praise them.

5. Always criticise.

6. Take them for granted and make them feel easily replaceable.

7. Try to manipulate them too often and for too long.

8. Mistake their affection and compassion for a lack of dignity.

9. Feed their insecurities by making them doubt their own achievements.

10. Lock them in tiny, narrow spaces where they can’t stretch.

With any luck, one day you’ll see them turn their back and you’ll know they’ve left. Forever.

P.s. It is not necessary to adhere to all ten; usually, ticking 7/10 boxes would suffice. However, this ‘recipe’ only applies to Leo females. With some Leo males, it might be different: the more you push them away and ignore them, the more motivated they are to ‘chase the prey’.

АЗ НЕ ОБИЧАМ

(Владимир Висоцки) 

Аз не обичам изхода фатален

и няма да ми писне да съм жив.

И мразя се, когато съм печален,

когато пея, а не съм щастлив.

Аз хладния цинизъм не обичам

/Не вярвам във възторга въобще!/,

през рамото ми някой да наднича,

писмата мои друг да ги чете.

Аз мразя разговори полусмели

полунеща да шепнат с полуглас.

Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,

когато в упор стрелят – мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калям,

а също и съмнението зло.

Аз не обичам змийски да ме галят,

с желязо да ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити,

аз предпочитам истинския риск.

Да бъдеш честен вече е събитие

и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам,

изпитвам жал, но само към Христа.

Насилието както ненавиждам,

така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам.

Когато бият някой без вина.

Когато във душата ми нахлуват

и в нея храчат своята злина.

Аз мразя и манежи, и арени -

там сменят милиона за петак.

Дори след най-големите промени

аз няма да ги заобичам пак.

Следите

 

На Б.

 

Приятелство от детство ако хвърлиш във канавката,
следи остават… Да. Следи остават.

Дошло е време да заровим томахавката;
лулата на мира пък да запалим.

С кого и как ще бъдем пак ухилени глупачета?
Или пък на асфалта ще оставим
два детски, неумели отпечатъка,

ще се изпращаме от блок до блок в квартала?
С кого ще возим котка в кукленска количка,
с кого ще гоним котка по дъбрави?
Съседките кои дечица ще навикват,
С кого ще пушим тайничко цигари?
Ти остави цигарите, ами и други работи…
Кой луд би тръгнал рибата ми да изражда в час по химия??
Еднакво див и милостив, буркан с акавариум да мъкне
от Руската през парка ни, любимия…
С кого ще се “Зулосваме” и “майкълосваме”?
С кого ще денсим и ще си крадем момчетата?
И питки ще печем, до безобразие ще се халосваме?
С кого ще (пощим…) си оправяме прическите…?!?

Май смятам, че е време да заровим томахавката.
Май смятам, че е време “за войната” да забравим…

Години колко още ще откука кукумявката?
Изгоних я. Избягах. Но дали бях права…?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Какво да правя, като – счупени веднъж -
и втори, трети път, парчета не лепя?
Не ще забравя. Винаги ще знам -
остава слабо място там… СЛЕДА.

Вяра

Ненапразно има една приказка, че “революцията изяжда децата си”. Тя не е майка за онези, които се жертват с една-единствена цел – да променят “световния ред”. Идеалистите умират по барикадите млади, за да проправят път на олигарсите. А оцелелите? Същите тези охранени и хиляди пъти “пребоядисвани” олигарси ги тикват в лагери – зелени, червени, сини, лилави, пембяни… Във всички цветове на дъгата. И първи “изгарят” най-опасните: поетите, мислителите, интелектуалците, хората на изкуството или просто осмелилите се да имат свое, независимо мнение… Слава Богу, че безсмъртните им стихове все пак успяват да ни сгреят.

Пред Онзи, когото дребните хорица критикуваха без да разбират, осмиваха, без да имат една милионна частица от куража му, ласкаеха или злословеха против вярата му в зависимост от това накъде духаше вятъра на политическата “идеология” – Дълбок Поклон. Отдавна си мисля, че да живeeш в сянката на определени хора е много по-топло и слънчево, отколкото да те огряват студените прожектори редом с други, покачили те като марионетка на временно издигнатите си арени. Дали ще скачаш през техните обръчи или ще слезеш, е въпрос на личен избор. 

+++++++++++

Никола Вапцаров

Ето – аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.

 

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! –

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!

 

Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

“Как, искаш ли час да живееш?”

Веднага ще кресна:

“Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!”

 

За него – Живота –

направил бих всичко. –

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.

 

Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.

 

Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? –

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.

 

Какво ще остане

от мене тогава? –

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право –

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

 

Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?

 

А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! – Не струва! –

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

От Петя…

Щом на белотата ми посегнат

нощи като прилепно ято,

да не позволя да ме досегнат

и ме изгорят като листо.

Аз следвам на времето светлия ход
и искам, как искам след моя живот
пак някой да трепне, внезапно спасен,
открил в моя стих своя пристан зелен.