(Михаил Булгаков, из “Майстора и Маргарита”)
***
И тъй, неизвестният махна на Иван с пръст и прошепна: „Шшшт! …“
Иван спусна крака от леглото и се взря. От балкона в стаята надничаше предпазливо човек с бръснато лице, с тъмна коса, остър нос, тревожни очи и паднал върху челото перчем, към трийсет и осем годишен.
След като се убеди, че Иван е съвсем сам, и се ослуша, тайнственият посетител се престраши и влезе в стаята. Тогава Иван видя, че дошлият е с болнични дрехи. Беше по бельо, с чехли на бос крак и наметнат с червеникав халат.
Дошлият смигна на Иван, прибра в джоба си връзка ключове. Попита шепнешком: „Може ли да седна?“ — и като получи утвърдителен отговор, се настани в креслото.
— Но как влязохте тук? — зашепна Иван, като се подчиняваше на сухия, заканващ се пръст. — Нали решетките на балкона са с катинари?
— Те решетките са с катинари — потвърди гостът, — но Прасковя Фьодоровна е изключително мил, ала, уви, разсеян човек. Преди месец й отмъкнах връзката ключове и получих възможност да излизам на общия балкон, а той обикаля целия етаж и затова мога от време на време да посетя някой съсед.
— Щом излизате на балкона, значи, можете да офейкате. Или е високо? — заинтересува се Иван.
— Не — отговори твърдо гостът, — не мога да избягам оттук не защото е високо, а защото няма къде да бягам — и след пауза добави: — И тъй, лежим си тука, нали?
— Лежим си — отговори Иван, като се взираше в кафявите и много неспокойни очи на пришълеца.
— Да … — разтревожи се изведнъж гостът. — Надявам се, че не сте буен, нали? Да ви кажа право, не понасям шум, кавги, насилия и тям подобни работи. Особено ми е омразен човешкият вик, бил той вик на страдание, ярост или какъвто и да е друг. Успокойте ме, кажете, нали не сте буен?
— Вчера в ресторанта цапардосах един тип по муцуната — мъжествено си призна преобразеният поет.
— Основание? — строго попита гостът.
— Ами, да си призная, без основание — отговори засрамен Иван.
— Безобразие — каза осъдително гостът и добави: — Освен това какви са тези изрази: цапардосах го по муцуната … То не се знае какво именно притежава човекът, муцуна или лице. Струва ми се, че е все пак лице. Тъй че, нали разбирате, с юмруци … Не, откажете се веднъж завинаги от тия неща.
Като смъмра така Иван, гостът се осведоми:
— Професия?
— Поет — кой знае защо неохотно си призна Иван. Дошлият се натъжи.
— Ох, как не ми върви! — възкликна той, но веднага се усети, извини се и попита: — Как се казвате?
— Бездомни.
— Тц тц тц… — каза гостът и се намръщи.
— Защо, не ви ли харесват стихотворенията ми? — попита с любопитство Иван.
— Ужасно не ми харесват.
— Кои сте чели?
— Не съм чел нито едно ваше стихотворение! — възкликна нервно посетителят.
— Тогава как можете да говорите така?
— Защо да не мога? — отговори гостът, — на други поети нали съм чел? Впрочем… знам ли, може да сте някакво чудо? Добре, готов съм да го приема на доверие. Кажете вие сам, хубави ли са стиховете ви?
— Чудовищни са! — отсече изведнъж смело и откровено Иван.
— Не пишете повече! — помоли настойчиво дошлият.
— Обещавам и се заклевам! — тържествено изрече Иван.
Скрепиха клетвата с ръкостискане, но в това време откъм коридора се чуха меки стъпки и гласове.
— Шшшшт! — прошепна гостът, изскочи на балкона и дръпна подире си решетката.
Надникна Прасковя Фьодоровна, попита Иван как се чувствува и на тъмно ли иска да спи или на светло. Иван я помоли да остави лампата запалена. Прасковя Фьодоровна пожела на болния лека нощ и си отиде. Когато всичко утихна, гостът се върна.
Той съобщи шепнешком на Иван, че в стая 119 докарали нов — някакъв шишко с червендалеста физиономия, който мърморел за някаква валута в отдушника и се кълнял, че в къщата им на Садовая се е настанила нечиста сила.
— Ругае Пушкин като хамалин и непрекъснато крещи: „Куролесов, бис, бис!“ — разказваше гостът и нервно потреперваше. Като се поуспокои, той седна, каза: — Впрочем какво ни интересува! — и продължи разговора си с Иван: — Та защо попаднахте тук?
— Заради Пилат Понтийски — отговори Иван и заби в пода навъсен поглед.
— Какво?! — възкликна гостът, забравил всякаква предпазливост, и сам си запуши устата с ръка. — Поразително съвпадение! Умолявам ви, умолявам ви, разкажете!
Кой знае защо, но Иван изпитваше доверие към непознатия; отначало малко се запъваше и говореше плахо, но после се окопити и заразказва вчерашната история на Патриаршите езера. Да, внимателен слушател си намери Иван Николаевич в лицето на тайнствения крадец на ключове! Гостът не смяташе Иван за луд, той прояви изключителен интерес към разказа му, а с разгръщането на повествованието просто изпадна във възторг. Начесто прекъсваше Иван с възклицания:
— Ии? И после? Умолявам ви, кажете какво стана по-нататък. Заклевам ви, не пропускайте нищо!
Иван и без това не пропускаше нищо — и на него му беше по-лесно да разказва така и малко по малко стигна до момента, когато Пилат Понтийски в бяло наметало с кървава подплата излиза на балкона.
Тогава гостът долепи молитвено длани и прошепна:
— О, как съм отгатнал! Как всичко съм отгатнал!
Описанието на ужасната смърт на Берлиоз слушателят съпроводи със странна забележка и в очите му пламна злоба:
— За едно само съжалявам — че на мястото на този Берлиоз не е бил критикът Латунски или литераторът Мстислав Лаврович!, — а после възкликна екзалтирано, но съвсем тихо: — Продължавайте!
Котаракът, плащащ на кондукторката, много развесели госта, той се давеше от сподавян смях и гледаше как Иван, развълнуван от успеха на разказа си, леко подскача клекнал, за да представи котарака с десетте копейки в мустаците.
— И ето — завърши Иван, след като разказа за произшествието в Грибоедов, и се натъжи и посърна, — така се озовах тук.
Гостът сложи съчувствено ръка върху рамото на злочестия поет и му каза така:
— Нещастни поете! Сам сте си виновен за всичко, миличък. Не е бивало да се държите с него толкова безцеремонно и дори нагло. За това си плащате сега. Трябва дори да сте благодарен, че сте се отървали сравнително евтино.
— Но кой е той в края на краищата? — попита Иван и сви възбудено юмруци.
Гостът се взря в Иван и отговори с въпрос:
— Това няма ли да ви разстрои? Ние всички тук сме хора лабилни… Няма да има викане на лекар, инжекции и всичката тази суматоха, нали?
— Не, не! — възкликна Иван. — Кажете ми кой е.
— Добре тогава — съгласи се гостът и произнесе натъртено и отчетливо: — Вчера на Патриаршите езера вие сте се срещнали със сатаната.
Иван сдържа обещанието си и не се разстрои, но все пак остана просто сащисан.
— Не може да бъде! Та него изобщо го няма!
— Но моля ви се! Всеки друг може да твърди това, само не и вие. Били сте, изглежда, една от първите му жертви. Сега се намирате, както сам разбирате, в психиатрията, а непрекъснато повтаряте, че го няма. Наистина странно!
Объркан, Иван замълча.
— Щом почнахте да го описвате — продължи гостът, — и взех да се досещам с кого сте имали вчера удоволствието да беседвате. Право да си кажа, чудя му се на Берлиоз! Хайде вие, да речем, сте човек действен — и гостът отново се извини, — но оня, доколкото съм чувал, все е попрочел нещичко. Още първите думи, произнесени от професора, разсеяха всичките ми съмнения. Него, приятелю мой, човек не може да не го познае! Впрочем вие… извинете ме още веднъж, но нали не греша, вие сте човек неук, така ли е?
— Безспорно — съгласи се неузнаваемият Иван.
— Ето на… та нали даже лицето, което ми описахте… различните очи, веждите! Прощавайте, но вие сигурно даже операта „Фауст“ не сте гледали?
Кой знае защо, Иван ужасно се засрами и замърмори с пламнало лице за някакво пътуване до санаториума в Ялта…
— Ами да, ами да… нищо чудно! А Берлиоз, повтарям, наистина ме поразява. Той е човек не само начетен, но и много хитър. Макар че трябва да кажа в негова защита — Воланд е способен, разбира се, да хвърли прах в очите и на по-хитър човек.
— Как?! — възкликна на свой ред Иван.
— По-тихо.
Иван се плесна с всичка сила по челото и изсъска:
— Разбирам, разбирам. На визитната му картичка имаше буквата „В“. Тц тц тц, я виж ти! — той помълча смаян, загледа се в луната, която плуваше зад решетката, и заговори: — Значи, наистина е можел да бъде при Пилат Понтийски? Нали тогава е бил вече роден? А мене ме писаха луд! — добави Иван, сочейки възмутено вратата.
Горчиви гънки прерязаха ъгълчетата на устните на гостенина.
— Нека погледнем истината в очите — и гостът обърна лице към минаващото през облак нощно светило. — Ние и двамата сме луди, защо да отричаме! Ето, той ви е пораздрусал и вие сте си загубили ума, защото сте представлявали изглежда подходяща почва. Онова, което разказахте, наистина е било в действителност. Но то е толкова необикновено, че, разбира се, даже гениален психиатър като Стравински не ви е повярвал. Той прегледа ли ви? (Иван кимна.) Вашият събеседник е бил при Пилат, ходил е и на закуска у Кант, а сега е на посещение в Москва.
— Но той може да направи дяволски бели! Трябва някак да бъде заловен, нали? — не много уверено, но все пак надигна глава в новия Иван предишният, още недоубит Иван.
— Вие вече опитахте, стига ви толкова — отвърна с ирония гостенинът, — но и другиго не съветвам да опитва. А че ще направи бели, в това можете да бъдете сигурен! Ах, ах! Как ме е яд, че вие сте се срещнали с него, а не аз! Въпреки че всичко е прегоряло и въглените са покрити с пепел, все пак кълна се, за такава среща давам връзката ключове на Прасковя Фьодоровна, защото нямам друго какво да дам. Аз съм просяк.
— Но за какво ви е изтрябвал? Гостът дълго седя тъжен и тръпнещ, но най-сетне заговори:
— Как да ви кажа, странна история, но аз съм тука за същото, за което и вие, заради Пилат Понтийски — гостът боязливо се озърна и добави: — Работата е там, че преди една година написах роман за Пилат.
— Вие сте писател? — попита с интерес поетът.
Лицето на госта посърна, той се закани на Иван с юмрук, после каза:
— Аз съм Майстор — лицето му стана сурово, той извади от джоба на халата си много мръсна черна шапчица, на която с жълт копринен конец беше извезана буквата „М“. Сложи си шапчицата и се обърна към Иван и в профил, и анфас, за да докаже, че е Майстор. — Тя собственоръчно ми я уши — тайнствено добави той.
— Как се казвате?
— Аз вече нямам име — отвърна с мрачно презрение странният гост, — отказах се от него, както и от всичко в този живот. Да го забравим.
— Тогава поне за романа ми разкажете — помоли деликатно Иван.
— Щом искате. Моята история е наистина необикновена — поде гостът.
… Историк по образование, той допреди две години работел в един московски музей и освен това превеждал.
— От какъв език? — попита любопитно Иван.
— Аз зная освен руски още пет езика — каза гостът, — английски, френски, немски, латински и гръцки. Оправям се горе-долу и с италианския.
— Я виж ти! — прошепна завистливо Иван.
Историкът живеел самотно, нямал никъде никакви роднини и почти никакви познати в Москва. И изневиделица един ден спечелил сто хиляди рубли.
— Представете си моето учудване — шепнеше гостът с черната шапчица, — пъхам ръка в коша за мръсно бельо и гледам — същият номер като във вестника! На облигацията — обясни той, — бяха ми я дали в музея.
Като спечелил стоте хиляди, загадъчният гост на Иван постъпил така: накупил си книги, напуснал стаята си на улица Мясницкая…
— Уу, проклета дупка! — изръмжа гостенинът.
… и наел от някакъв предприемач на една уличка близо до Арбат…
— Знаете ли какво са предприемачите? — попита гостенинът Иван и веднага му обясни: — Това е малка група мошеници, оцеляла по чудо в Москва…
Наел от предприемача две стаи в сутерена на една къщичка с градина. Напуснал музея и се заловил да пише роман за Пилат Понтийски.
— Ах, това беше златен век — шепнеше с блеснали очи разказвачът, — съвсем самостоятелно малко жилище, освен това антре с чешма и мивка — кой знае защо с особена гордост подчерта той, — с прозорчета над самия тротоар, водещ към градинската врата. На четири крачки от тях, до оградата, люляк, липи и кленове. Ах, ах, ах! През зимата през прозорчето съвсем нарядко ми се мяркаха нечии черни крака и чувах как снегът скърца под тях. В печката ми винаги пламтеше огън. Но внезапно дойде пролетта и през мътните стъкла видях люляковите храсти — отначало голи, после как се покриват със зеленина. И точно тогава, миналата пролет, се случи нещо далеч по-възхитително от спечелването на стоте хиляди рубли. А това, съгласете се, е огромна сума!
— Вярно — съгласи се Иван, който слушаше внимателно.
— Отворих прозорчетата и седях най-често във втората, съвсем малка стая — гостът замери с ръце: — даа… ей тук канапе, срещу него още едно канапе, между тях масичка и върху нея чудесна нощна лампа, а по към прозореца книгите, ей тука малко бюро, а в първата стая — огромна стая, четиринайсет квадрата! — книги, книги и печката. Ах, каква обстановка имах!
Люлякът ухае толкова хубаво! Главата ми олекваше от умора и Пилат летеше към края си…
— Бяла мантия, червена подплата! Разбирам! — възклицаваше Иван.
— Точно така! Пилат летеше към края, към края, и аз вече знаех, че последните думи на романа ще бъдат: „… петият прокуратор на Иудея, конникът Пилат Понтийски…“ Е, разбира се, излизах да се поразходя. Сто хиляди са огромна сума и аз имах чудесен сив костюм. Или ходех да обядвам в някой евтин ресторант. На Арбат имаше един чудесен ресторант, не зная съществува ли още.
Сега очите на госта широко се отвориха и той продължи да шепне, загледан в луната:
— Тя носеше отвратителни, тревожни жълти цветя. Дявол ги знае как се казват, но неизвестно защо, те първи се появяват в Москва. Тези цветя много ярко се открояваха върху черното й пролетно манто. Тя носеше жълти цветя. Лош цвят. Тя сви от Тверская в една пряка и тогава се обърна. Знаете къде е Тверская, нали? По Тверская минаваха хиляди хора, но аз ви уверявам, че тя видя само мен и ме погледна не само тревожно, но дори някак болезнено. Порази ме не толкова нейната красота, колкото безкрайната, невероятна самота в очите й.
Подчиних се на жълтия знак и също свих в пресечката, тръгнах след нея. Вървяхме безмълвно по кривата скучна уличка, аз по единия тротоар, тя по другия. Представете си, по уличката нямаше жива душа. Измъчвах се, защото ми се стори, че трябва да я заговоря, а се боях, че няма да произнеса нито дума и тя ще си отиде и никога вече няма да я видя.
И представете си, изведнъж заговори тя:
— Харесват ли ви моите цветя?
Добре помня как прозвуча гласът й, доста нисък, но пресеклив и колкото и да е глупаво, стори ми се, че ехото отекна в уличката и се блъсна в мръсната жълта стена. Аз бързо минах на нейния тротоар и докато я приближавах, отговорих:
— Не.
Тя ме изгледа учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! Как ви се струва? Ще кажете, разбира се, че съм луд?
— Нищо не казвам! — възкликна Иван и добави: — Умолявам ви, после?
И гостът продължи:
— Да, тя ме изгледа учудено и попита:
— Изобщо ли не обичате цветя?
Стори ми се, че долових в гласа й враждебност. Вървях до нея, мъчех се да стъпвам в крак и за свое учудване съвсем не се чувствах притеснен.
— Обичам цветя, но не тези.
— А какви?
— Обичам рози.
Съжалих, че го казах, защото тя виновно се усмихна и хвърли цветята си в канавката. Малко смутен, аз все пак ги вдигнах, подадох й ги, но тя се усмихна, отблъсна цветята и аз ги понесох в ръце.
Вървяхме така известно време, без да кажем дума, после тя взе цветята от ръцете ми и ги хвърли на паважа, провря ръката си в дълга черна ръкавица в моята и продължихме редом.







































Пиша това от един хотел в Гранада, Испания. Трябваше да го напиша, не можех да отлагам повече. Само час преди да се кача на самолета от Варна за София, в 3 сутринта на 26.06.09, разбрах, че Майкъл Джаксън бил открит бездиханен в дома си. Помислих, че е някакъв слух или шега, показваща лош вкус. Нямах време да слушам. На Софийското летище, докато чаках следващия си полет за Мадрид, видях репортаж да се излъчва по телевизията и вече недвусмислено съобщаваха, че Майкъл е мъртъв. Беше ми трудно да го повярвам, почти невъзможно. Неговата музика, текстовете на песните му, филмите и клиповете му ме съпътстваха в периода от 11 до 15-годишна възраст. Той беше в продължение на почти пет години моят първи (и май че единствен) младежки ”идол”. Не съм харесвала друга известна личност по подобен маниакален начин. Колекционирах плакати, снимки, значки с облика му - и често тези плакати ме избавяха от кошмарите ми, а когато чуех негова песен, което се е случвало и докато съм била в болница, и докато съм страдала за някоя оценка, моментално се ободрявах и знаех, че всичко ще е наред. Много голяма част от връстниците ми не го харесваха и ми се подиграваха, но аз не се отказвах от него. За добро или за лошо, Майкъл Джаксън имаше голямо влияние върху мен в периода на израстването ми. Харесвах го и му се възхищавах въпреки цялата му ексцентричност, а когато израстнах и започнах да харесвам други изпълнители, продължих да слушам с удоволствие и лека носталгия песните му. Неговата противоречивост не можеше да замъгли в моите очи таланта му, професионализма му, стремежа му към съвършенство. Хората често забравяха в озлоблението си към различността му трудното му детство, тираничния му баща, който бе започнал да мачка личността му от най-ранна възраст (5 годинки). Според мен, тежкото му детство и ранната му слава биха оставили отпечатък върху психиката на далеч по-малко лабилни и чувствителни хора, а както знаем, талантите са раними… И уви, много податливи на всякакви влияния. А Майкъл беше Талант с главно “Т”. Това никой не може да отрече. Той заслужи мястото си в историята на Музиката и Танца. Трудно ми е да говоря за него в минало време… Дори когато избухнаха скандалите с обвиненията в педофилия, тъжно клатех глава и си казвах, че наистина поведението му не е било адекватно и подобаващо на възрастен човек, но вътрешно знаех, че колкото и да е бил объркан, никога не би наранил дете. Оказах се права. Интуицията рядко ме е лъгала. Наистина, не беше изненада за мен, когато най-после стана явно, че по-голямата част от доказателствата срещу него са били изфабрикувани. Майкъл беше и ще си остане идол на - преди всичко – аутсайдерите. На различните. На трудно вписващите се. На малцинството. Независимо в кой край на плоскостта – по-горния или по-долния. Той беше човекът, който косвено ми предаде първите два най-важни урока по пътя към съзряването:























г вид облага), което нямаме. За това си има и професия, най-древната професия в света. Или, вид търговско-правни взаимоотношения. Отново: разбирам, че някои хора могат да имат сериозна причина за това, особено в днешно време, но мразя, когато го правят (80% от преуспелите в България) и го представят за «чиста монета». Сещам се за поне десет актриси и певици, и за поне двама политици, които няма да назова. Както и да го наричат, с каквито и епитети да се мъчат да го украсят – пред света и пред себе си – фактът си е факт. К-вата си е к-ва.
5. Секс за отмъщение. И при двата пола се среща често, когато хората са наранени, най-често от изневярата на интимния им партньор, и отчаяно искат да му/й го “върнат”. Тъпкано. Разбираемо, но обикновено тъпканото е за тях, при положение, че го правят САМО за да отмъстят (т.е., не изпитват чувства към третото лице в уравнението). Да не говорим, че спрямо самия трети човек не е много честно (освен ако не търси one-night stand или не иска да сте friends with benefits).









































Екваториална Гвинея граничи с Камерун на север, с Габон на юг и с 


















Well God is



















































































































































































































